Жан дьо Лафонтен
Жалби на Психея

Подир щастливи дни скръбта расте стократно!

Жестоката Съдба след минало приятно

        е още по-голям товар!

Ако към мен си бил способен на омраза,

защо преди това, Амур, любов изказа

        и ме плени със своя чар?

 

Пред моите очи дори и да те няма,

ликът ти пак блести със сила най-голяма

        в сърцето ми като преди!

Да бе потулил част от своята омая!…

Но всичко аз видях: оръжията зная,

        с които ти ме победи.

 

Съгледах красота подкупваща, могъща

и този спомен мил при мене все се връща,

        в пустинята ме следва той.

И днешната злина от туй по-лоша става.

Кори ме паметта: „След загуба такава

        как още дишаш във покой?“

 

Ала да сложа край на дните си не мога,

възпира ме Амур — дори и в изнемога

        на него те принадлежат.

Жесток е той, уви, и иска да живея

измъчвана от скръб; убежище от нея

        не ми предлага никой кът.

 

За мъката си тъй опита да разкаже

Психея на леса, скръбта й трогна даже

        самия мрамор вледенен.

Скали на този кът, дочули плачовете,

прекрасния й взор във сълзи запомнете —

        какъвто беше в този ден.