Развитието на френската поезия до голяма степен се покрива с историята на френската литература. През близо хилядолетното си съществуване тя познава много блестящи периоди на разцвет и подем, които са съвпадали с авангарда не само на френската, но и на световната литература. Художествените ценности, създадени през различни епохи, не са музейни експонати, които от време на време отупваме от прахта, а част от продуктивния фонд на световната поезия, даващ и до днес творчески подтици и насоки на развитие. Трудно е да се обозре сложното и противоречиво развитие на френската поезия, чиито големи имена и при най-взискателен подбор възлизат на десетки. Дори само последователното им споменаване би запълнило броените страници, определени за предговора, без да даде възможност за анализ на литературните процеси.
В началото на френската поезия се извисява епическата „Песен за Ролан“, издадена още в XI век. Подобно на „Песен за Сид“, „Песен за Нибелунгите“, „Слово за Игоревия полк“, „Едата“ на Стурлусон, „Витязът в тигрова кожа“ на Руставели, „Шах-наме“ на Фирдоуси и южнославянския епос за Крали Марко, „Песен за Ролан“ е гениален синтез на националния дух, който в условията на феодална разпокъсаност и аристократически сепаратизъм утвърждава високи морални и патриотични добродетели. Именно в „Песен за Ролан“ за първи път в европейската литература вечната тема за дълга и предателството е разработена не в отвлечено-морализаторски, а в психологически план и патриотичното чувство е загатнато чрез характерния епитет в словосъчетанието „милата Франция“.
Средновековната френска поезия, която се развива в продължение на четири столетия, е създала редица шедьоври, които и до днес не са загубили живото си очарование. Освен анонимния колос „Роман за лисицата“, чийто френски вариант по обем е равен на десет „Илиади“, и алегорично-дидактичния „Роман за Розата“ от Гийом дьо Лорис и Жан дьо Мьон, определили за дълго насоките в развитието на поезията, Франция е родината и на жизнерадостната стихотворна новела — фаблиото, които прераства в прозаична новела през оптимистичното италианско куатроченто. През XII в. Кретиен дьо Троа е най-знаменитият европейски автор на стихотворни рицарски романи от прочутия цикъл за крал Артур и рицарите на Кръглата маса, Мари дьо Франс, придворна поетеса в английския кралски двор на Плантагенетите, пише знаменитото си „ле“ „За орловите нокти“, гениална средновековна перифраза на популярната тема за любовта на Тристан и Изолда. През XIII в. Адам дьо ла Ал, известен в Пикардия под прозвището Гърбушкото, полага началото не само на френската музика, но и на френската комедия със своята „Игра на Робен и Марион“, а след едно столетие Ален Шартие създава знаменитата алегорична поема „Красивата дама без милост“, която ще отзвучи едва с поезията на символистите.
Но преди това в Южна Франция разцъфтява най-пищното цвете на средновековната феодална култура — провансалската поезия, без която не можем да си представим „сладостния нов стил“ на поетите от болонската школа (края на XIII в.), нито лириката на Данте, бащата на европейския Ренесанс. Някои французи не включват провансалската поезия в своите антологии, тъй като тя е създадена на провансалски, един от тогавашните романски езици, в независимото Провансалско кралство със столица Арл, просъществувало до началото на XIII в. И макар че това становище не е лишено от сериозни основания (провансалският език е много по-близък до италианския „волгаре“, отколкото до старофренския), можем да приемем провансалската лирика за част от френското духовно наследство.
Сложната социално-естетическа функция на провансалската поезия може да бъде обект на самостоятелно изследване. Голям интерес представлява концепцията за „fin amor“ (изящната любов) и „fol amor“ (лудата, т.е. чувствената любов), както и поетическите жанрове, голяма част от които преминава и в ренесансовата поезия. Провансалските трубадури полагат същинското начало на любовната лирика в новата, европейска поезия, а с идеята за възвисяващата сяла на любовта те фактически предопределят появата на Петрарка и петраркизма, чиято мода отзвучава в европейската поезия едва през първите десетилетия на XVII в. Въпреки строгата си социална и естетическа регламентираност, провансалската лирика не е еднообразна и скована, защото е вдъхновена от най-богатото и неповторимо човешко чувство — обичта. Редом със сирвентите на Гийом дьо Поатие и Бертран дьо Борн, този „Тиртей на Средновековието“, тя познава и възхитителните алби, серени, кансони и тенсони на Бернар дьо Вентадур, Жофре Рюдел, Пейре В и дал, Гираут дьо Бормей и Беатрис графиня де Диа, първата европейска поетеса след античността. Бернар дьо Вентадур и Жофре Рюдел са майстори на кансоната, възпяваща „изящната любов“, докато Маркабрюн, чийто незнатен произход му е създавал комплекси, възпява „лудата любов“ с игриво увлечение, напомнящо за стиховете на бащата на идилията — поетът от о-в Кос — Теокрит.
Възлова фигура във френската средновековна поезия е Рютбьоф (XIII в.). Той е първият велик певец на Париж, от чиито стихове лъха очарованието на този забележителен град. Твърде плодовит поет, Рютбьоф пише жития на светци, литургически драми, алегорични поеми и стихотворения. Изпод неговото перо е излязло едно от най-популярните средновековни фаблиа — „Завещанието на магарето“. Дълбокият демократизъм е може би най-забележителната черта на този поет. Чрез стихотворенията „Зимното тегло“ и „Бедността на Рютбьоф“ той въвежда несретнишката тема във френската поезия, която прозвучава мощно по-нататък в гениалната лирика на Вийон, за да се възроди през XIX в. в творчеството на „прокълнатите поети“.
Важно място в еволюцията на френската средновековна поезия заемат „благородният реторик“ Гийом дьо Машо и неговият ученик Йосташ Дешан. Машо е връстник на първия велик европейски хуманист Петрарка и очевидно е познавал сонетите му, защото в прочутата си „Балада 213“ той поднася оригинална перифраза на Петрарковия сонет, започващ със стиха „Благословен да бъде оня хубав ден…“. Но разликата между Машо и Петрарка не е в стиховото съвършенство, както би могло да се помисли, а в това, че френският поет в съгласие със средновековните канони все още не отделя музиката от поезията. Той не е само надарен поет, но и най-големият композитор на средновековна Франция, автор на 23 мотета и на многобройни хорали. Едва през XIV в. започват опитите за обособяването на поезията като самостоятелно изкуство. Машо я назовава „втора реторика“ (за разлика от първата — прозата), а неговият ученик Дешан написва трактата „Изкуството да се пише“ (1392 г.), първата поетика в богатата на манифести и програми френска литература.
Линията, която отграничава двете големи епохи във френската поезия — средновековната и ренесансовата, има за гранични точки имената на Шарл д’Орлеан и Франсоа Вийон. Шарл д’Орлеан е последният средновековен поет на Франция, а Вийон — първият поет на новите времена. Има нещо символично във факта, че техните пътища се пресичат. Високопоставеният аристократ високо цепи поезията на „школяра“ Вийон и го покровителствува (една от най-хубавите балади на гениалния обесник — „Балада за конкурса в Блоа“, е написана в имението на Шарл д’Орлеан). Самият той е бил надарен с живо поетическо чувство, подсилено и от драматичните обстоятелства в личния му живот (25 години от живота си д’Орлеан прекарва в английски плен). Знаменитата балада „Към Франция загледан през мъглите“ е един от шедьоврите на патриотичната лирика.
Франсоа Вийон сам създава епоха във френската поезия. Целият френски Предренесанс, тази бурна прелюдия към ренесансовия XVI век, се изчерпва с неговото име. В сравнение с него Кристин дьо Низан, Ален Шартие, та дори Шарл д’Орлеан чувствително избледняват. Бурната младост на Вийон съвпада е края на Стогодишната война между Франция и Англия. Поетът се ражда в годината, когато Девата от Домреми изгаря на кладата в Руан, а когато получава титлата лисансие по литература в Сорбоната (1453 г.), на двата противоположни края на Европа стават знаменателни събития — приключва Стогодишната война и пада Константинопол под ударите на османлиите. Известни са легендите за несретния живот на Вийон, за когото много прилягат думите на Вазов — „поет и разбойник под съща премяна.“
При Вийон процесът на еманципирането на френската поезия, започнал през XIV в., е напълно завършен. С гениална простота и майсторство поетът съумява да свърже две несъвместими наглед тенденции — галантно-куртоазната поетическа традиция на Средновековието и грубите, простонародни интонации на улицата. Баладите на Вийон, писани на жоблен, тогавашния апашки жаргон на Париж, и днес поставят проблеми пред изследователите, защото скритият им криптограмен смисъл твърде често се изплъзва. Вийон е вдъхновен певец на Париж, който върви по дирите на своите предшественици Дешан и Рютбьоф и ги надминава. За първи път в неговата лирика оживява интимната прелест на средновековен Париж с хълма Сан-Жьонвиев, таверните и притоните на Сите, затвора Шатле и гробището на Невинните.
Изправен на прелеза между две исторически епохи, Вийон не търси техния синтез подобно на Данте, а изживява мъчително противоречието между ренесансовите устреми на своята жизнена натура и непоклатимите все още норми на средновековния морал. Оттам едва дуализмът, дълбоката противоречивост и трагизмът на гениалната му поезия, която съвместна в себе си искрящото жизнелюбие, хапливата ирония и отчаяното веселие с чувството за вина и обреченост. С ненавистта си към порядъка и посредствеността Вийон е духовен баща на „прокълнатите поети“.
Шестнадесети век е епохата на разцвета на европейския Ренесанс, който дава богати плодове във Франция, Англия, Испания, Германия. Холандия. В Италия, където процесите са започнали два века по-рано, ренесансовото изкуство клони към упадък, но създаденото дотогава оказва огромно въздействие върху цялата европейска култура. Разбира се, френският Ренесанс не се дължи само на влиянието на италианското изкуство и култура, както твърди Лансон в своята „История на френската литература“, макар че то не бива да се подценява. Отликата между италианския и френския Ренесанс не е само в националната специфика, но и в историческите условия. Докато италианското куатроченто е безметежен период от културно-историческия процес, наречен Ренесанс, който вдъхва на ранните италиански хуманисти вярата във възможността за безбурно социално преустройство на обществото, френският Ренесанс се развива при благоприятни условия само през първата третина на XVI век. След това започва Контрареформацията, крайностите и изстъпленията на която довеждат до религиозните войни в края на столетието, известни под името „войната на тримата Анри“. Поради това френската ренесансова поезия нерядко носи отпечатък от духа на религиозните борби на епохата. И докато поетите от Плеядата изповядват католицизма, който според тях съдействува за каузата на националното обединение, сред убедените протестанти трябва да назовем имената на първокласни поети като Агрипа д’Обине в Гийом дю Бартас. Противоречията на епохата се пречупват по особен начин в съзнанието на Жан дьо Спонд, който преминава от калвинизъм в католичество. Учен-елинист и поет, той запечатва душевния си смут в барокова по дух поезия, която напомня за английската „метафизическа поезия“ от началото на XVII век (Джон Дън).
Сред ранните ренесансови поети на Франция се откроява Клеман Маро. Свободолюбив и независим дух, той търси опора за хуманистичните си пориви в двора на кралица Маргьорит дьо Навар, която също е един от най-забележителните писатели на ренесансова Франция. Подобно на великия си предшественик Вийон и Маро лежи в затвора на „Шатле“, но по обвинение, че не спазвал пости. Поемата „Ад“, навеяна от това преживяване, няма нищо общо с Дантевия „Ад“, тя е сатирично изобличение на френското правораздаване от онази епоха и на затворническия порядък. Забележителен новатор във френската поезия, овладял до съвършенство съществуващите поетически жанрове, сред които и такива трудни като „блазона“ (похвала на вещ или човек) и „кок а лан“ (букв. петел на магаре, присмехулни духовитости), Маро утвърждава новите жанрове на елегията, посланието и сонета, които ще бъдат подети и от поетите на Плеядата.
Най-ярки представители на Лионската школа, която историците на литературата поставят в началото на втория период от развитието на френския Ренесанс, са Морис Сев и Луиз Лабе. Характерно за поетиката на Лионската школа е влиянието на неоплатонизма и петраркизма, проникнало във Франция чрез посредничеството на Маргьорит дьо Навар. На Сев принадлежи заслугата, че като студент в Авиньон открил гроба на починалата почти двеста години по-рано Лаура, вдъхновителката на Петрарка. На Луиз Лабе, най-талантливата поетеса на френския Ренесанс, дължим няколко прекрасни стихотворения, в които диша женска чувственост, въпреки високата платоническа устременост на авторката.
Най-високият връх на френската ренесансова поезия безспорно е творчеството на поетите от Плеядата, Това е първата организирана школа с голяма значимост не само във френската, но и в европейската поезия. Възникнала в едно от хуманистичните средища на Франция (колежа „Кокре“ в Париж, където под ръководството на Жан Дора бъдещите поети се занимават с хуманитарни науки), постепенно тя прераства от кръжец в мощно идейно-естетическо направление; Първоначално групата, в която влизат Ронсар, дю Беле, Жодел, Дора, Баиф, Бело и дьо Тиар, се наричала Бригада, но по-късно взела името на небесното съзвездие, в което се оглежда и високото самочувствие на младите поети.
В 1548 г. дю Беле публикува програмния манифест на Плеядата, озаглавен „Защита и прослава на френския език“, в който е изложена хуманистичната доктрина на младите поети. Дю Беле възлага висока обществена мисия на поета, която той може да осъществи, подражавайки на високите образци от античността. Макар че призовава към възстановяване на древните лирически жанрове, на практика и дю Беле, и неговите другари утвърждават новите жанрове (и особено сонета). Важен момент в манифеста на дю Беле е активизацията на патриотичното чувство. Отхвърляйки средновековната теза за богоустановените езици (за първи път след създателя на славянската писменост Кирил), поетите от Плеядата поставят високо френския език и ратуват за неговото обогатяване и усъвършенствуване.
Погрешно би било да се счита, че всички поети от Плеядата са звезди от първа величина. Сред тях се извисяват Пиер Ронсар и Жоашен дю Беле, най-големите поети на зрелия френски Ренесанс. Етиен Жодел има заслуги за развитието на драмата, а Бело, Баиф и дьо Тиар са по-скромни дарования.
Дю Беле не съумява да разгърне многообещаващия си талант поради преждевременната си смърт на 37 години. Той е един от най-голелите майстори на сонета във френската поезия. Макар че поетите от Плеядата решително се отграничават от петраркизма, дю Беле не може да се избави от очарованието на Петрарка, когото познава в оригинал. В сонетите, писани по време на четиригодишното му пребиваване в Италия, близостта с Петрарка се долавя не само в сходните теми (изобличението на папската курия), но и в някои поетически средства в похвати (напр. имитацията-перифраза на встъплението към знаменития 61-ви сонет на Петрарка в един от сонетите на дю Беле из „Съжаления“).
Безспорно Ронсар е най-великият ренесансов поет на Франция. Романтична загадка забулва произхода на поета, който сам заявява в прочутата си „Елегия на Реми Бело“:
По род съм от страна, где зиме мраз настава,
где Дунавът студен край Тракия минава.
Тези енигматичен стихове дават храна на предположението, че по бащина линия поетът произхожда от български род.
Ронсар става водещата творческа фигура на Плеядата още с първия си сборник „Оди“, публикуван в средата на столетието, в който той подражава на Пиндаровите оди. Истински етапи в развитието му са сборниците „Любовни стихове за Касандра“, „Кралската горичка“, „Любовни стихове за Марк“ и „Сонети към Елена“. Макар че е придворен поет на Шарл IX, Ронсар води уединен и независим живот, наложен до голяма степен и от преждевременната му глухота. Задълженията си на придворен поет той изпълнява, като пише усърдно несполучливата и поради това останала недовършена епическа поема „Франсиада“, но истинската му стихия са одите, сонетите и лирическите миниатюри. Напълно чужд на петраркисткия неоплатонизъм, Ронсар се родее с Хорациевия умъдрен епикуреизъм и стоицизъм и в очевиден разрез с каноните на католическата църква изповядва насладата от простите човешки радости. Сонетът, посветен на поета Амадис Жамин, е оригинална перифраза на знаменитото „Carpe diem…“ на Хораций. Въпреки че възпява любимата под условни имена, както в римската поезия, Ронсар е изкусен познавач на женското сърце. С майсторското изображение на любовното чувство — радостта и възторга от споделената любов, мъките на ревността, страданието и самоиронията на отхвърления, той си е спечелил име на един от най-проникновените лирици в, световната поезия.
След смъртта на Ронсар френската поезия изпада в криза, макар че продължават да творят поети като Агрипа д’Обине и Жан дьо Спонд. Причината не е само в това, че краят на столетието е помрачен от религиозните войни. Успоредно с политическите борби, довели до възникването на силна абсолютистична монархия още при Анри IV, възникват художествено-естетическите предпоставки на бъдещото литературно направление — класицизма, което се изявява най-напред в поезията. Придворен поет на Анри III е Филип Депорт, чиято гръмка слава затъмнява името на Ронсар. Стареещият поет се състезава задочно с новоизгрялата звезда, като написва своите прекрасни „Сонети към Елена“. Съвременниците на Депорт го величаели с прозвището „Глава на втората Плеяда“. Времето недвусмислено показа, че Ронсар и Деперт са несравними величини, но по-важно е да се отбележи, че между поетите от ренесансовата и класицистичната епоха няма пряка приемственост. Макар че наследява поста на Ронсар, Депорт изхожда в поетиката си не от него, а от Мелен дьо Сен-Желе, придворния поет на Анри II, предшественик на френското прециозничество от класицистичния XVII в.
И Франсоа дьо Малерб, бащата на френския класицизъм, въпреки своите критични „Коментарии върху Депорт“, излиза от позиции, противоположни на Ронсаровите. Близостта между Малерб и Ронсар се изчерпва с това, че и двамата са били придворни поети. Роден около средата на ренесансовото столетие, Малерб постепенно се отдалечава от поетиката на Плеядата и в началото на XVII в. формулира водещите принципи на класицистичната естетика. Убеден привърженик на силната кралска власт, той ратува за порядък и дисциплина и в поезията, отричайки на поета правото на субективност. Водещо начало в поезията на Малерб е рационалното и следователно тя трябва да бъде подчинена на строги правила. Тези правила поетът извежда от собствената си практика и налага през първите три десетилетия на XVII век. Малерб регламентира лирическите жанрове, поетическия език (забраната да се използуват чуждици, архаизми й диалектизми), а така също и употребата на александрина (дванадесетсричен стих с цезура по средата), на който беше съдено да поеме функцията на възвишена проза през класицистичното столетие. Така с теоретическата си дейност Малерб създаде естетическите предпоставки на класицизма, които дадоха забележителни плодове в областта на драмата, но за дълго спряха развитието на поезията с догматичния си дух. Лириката на самия Малерб едва ли заслужава това определение — тя е твърде суха и реторична.
Сред поетите от този преходен, предкласицистичен период внимание заслужават Матюрен Рение, Франсоа дьо Менар и Теофил дьо Вио. Племенник на Депорт, Рение се вдъхновява от Хораций, Овидий и Ювенал като сатирици. Неговите 19 стихотворни сатири издават безспорен поетически темперамент. За Рение законодателят на класицизма Боало казва, че той е „френският поет, който най-добре е опознал преди Молиер нравите и характерите на хората“. Драматична е съдбата на Теофил дьо Вио, този ранен либертен на рационалистическия XVII век, горещ поклонник на италианския натурфилософ Ванини, унищожен от църквата. В елегиите на Вио се преплитат материалистически идеи и един безутешен; скептицизъм, предвещаващ „Мислите“ на Паскал. Това откроява поезията на дьо Вио сред сивата продукция на съвременниците му. Може би е прав Готие, който през миналия век го разглежда като предтеча на романтиците с мотивите на „мировата скръб“, които се срещат у него.
Сент-Аман и Воатюр се движат в кръга на прециозните поети. Сент-Аман се влияе от поезията на италианеца Марино, придворен поет при Мария Медичи и създател на европейския барок в поезията, а Воатюр е желан гост в прочутия прециозен салон, на маркиза дьо Рамбуйе. Те създават галантна поезия, външно изящна и остроумна, нелишена от нюанси на либертинаж у Сент-Аман. Често сравняват поезията ма Сент-Аман с живописния маниер на Жак Кало. Воатюр, който не публикувал стиховете си, ни е близък с остроумието в иронията си.
Корней, Расин, Молиер, Лафонтен и Боало, големите фигури на френския класицизъм, са познати добре на българския читател. Те не са лирици в традиционния смисъл на думата, макар че владеят до съвършенство стиха на епохата — александрина. По-близо до традиционния тип поети стоят Лафонтен и Боало. Първият вдъхва нов живот на древния жанр на баснята и става един от малцината му първомайстори, а в стихотворните си разкази възкресява духа на жизнерадостната ренесансова новела. Твърде разностранен поетически талант обладава и естети кът на класицизма Никола Боало-Депрео, известен у нас само като автор на прочутата дидактическа поема „Поетичното изкуство“. Той започва литературната си ценност със стихотворни сатири, по-късно пише послания в маниера на Хораций, епиграми, пародии и бурлескната поема „Аналой“.
Просветителският XVIII век е също епоха на големи идеи. И той утвърждава всесилието на разума, но в отличие от класицистичния, зает с утвърждаване на абсолютичната монархия, е критично настроен спрямо съществуващия феодален ред. Френските енциклопедисти, които излизат в авангарда на европейското Просвещение, воюват за общество, изградено върху принципите на разума и справедливостта, и на практика подготвят приближаващата революция независимо от това дали субективно са я желали, или не. Сред писателите-просветители сияят имената на Волтер, Русо, Монтескьо, Дидро, Бомарше и др. Но блестящият век на френското Просвещение дава твърде слаба жътва в поезията. Причината е главно в това, че рационалистичните му принципи спъват поетическото вдъхновение. Освен това класицистическата поетика, формулирана през предходното столетие, в общи линии остава валидна и през Просвещението, а това също обрича поезията на безплодие. Само една самотна и трагична фигура се извисява в края на столетието — посеченият на гилотината Андре Шение. Имената на Волтер, Жан-Батист Русо, Екушар-Льобрьон и Еварист Парни имат второстепенно значение във френската поезия.
Авторът на „Кандид“, „Меропа“ и „Заира“ е необикновено плодовит поет. Изпод неговото перо са излезли епопеята „Анриада“, скандалната поема „Девицата“, стотици оди, послания и епиграми. В продължение на повече от 70 години стиховете на Волтер се сипят като от рога на изобилието и все пак той си остава само „голям любител на поезията“ по остроумния израз на Фаге. Стиховете му не са лишени от изящество и остроумие, но в тях личи повече майсторството на занаятчията, отколкото вдъхновението на твореца.
Съименникът на Жан-Жак Русо е най-прочутият поет на Франция чак до епохата на романтичния бунт. Провалил живота си в дребнавите литературни боричкания на съвременниците си, днес от него са останали само няколко сполучливи епиграми, предпочитаният жанр на епохата. Екушар-Льобрьон, когото ласкаят с прозвището Пиндар, оформя литературния си вкус под ръководството на Луи Расин, сина на великия трагедиограф, но и неговата сила не е в одите, а в епиграмите (636 на брой), Еварист Парни, роден на екзотичния о-в Бурбон, където ще пребивава след време и Бодлер, е най-талантливият елегик на своето време. А Шение привлича романтиците с трагичната си осанка и неведнъж те се опитват да го провъзгласят за свой предтеча. Роден в Цариград от майка гъркиня и баща французин, Шекие наследява лесно вкуса към елинската древност. Неговите елегии излъчват неподправен лиризъм, а „Ямбите“, които пише по време на Революцията, напомнят за безкомпромисното перо на бащата на сатирата Архилох, Шение не изоставя александрина, който внася особена размереност в неговия слог, и това дава основание на някои да го сравняват с поетите от елинистическата епоха.
Френската буржоазна революция и епохата на Наполеон не наложиха пряк отпечатък върху поезията, както върху живописта на Жак-Луи Давид. Но тези епохални събития не само във френската, но и в европейската история подготвиха условията за революционни промени и в поезията. В Германия романтизмът се зароди още в края на XVIII в. Във Франция по времето на Империята книгите на Шатобриан, Жермен дьо Стал и Сисмонди проправяха пътя за новото направление. През епохата на Реставрацията борбата срещу овехтелия класицизъм се свързва естествено с политическата опозиционност спрямо режима. Именно тогава младият Юго, който за кратко време става всепризнат вожд на романтиците, създава формулата: „Романтизмът е либерализъм в литературата“. Романтици и бъдещи критически реалисти воюват рамо до рамо срещу класицистичната вехтория: в 1824 г. Стендал пише трактата си „Расин и Шекспир“, а три години по-късно с предговора си към драмата „Кромуел“ Юго формулира принципите на френската романтична школа, възлово място сред които заема художествената гротеска. През 1830 г. „битката за «Ернани»“ довежда до триумфа на романтиците.
Във Франция романтизмът се разрази като естетическа реакция срещу господствувалия повече от две столетия класицизъм, но корените му са в дълбокото разочарование на интелигенцията от резултатите от френската буржоазна революция, която вместо обещания свят на свобода, братство и равенство изгради трезвопрактичното царство на буржоазията. Бляновете по отминалия свят на рицарското Средновековие, търсенето на уединение и утеха в лоното на природата бяха естетически израз на отрицанието на раждащата се буржоазно-капиталистическа действителност. Разбира се, за това допринасят и емоционалните предразположения на поетите романтици, и обстоятелствата на личния им живот. Едва ли е случайност, че Шатобриан, Ламартин, Вини, Мюсе, отчасти Юго са от благороднически фамилии и детството им преминава сред уединението на старинни родови имения, предразполагащи към мечтателност и съзерцание.
Романтизмът е наистина революционен взрив, който освобождава френската поезия от овехтелите догми на класицизма и проправя нови пътища на развитие за литературата като цяло. Юго, този титан на френската поезия, пръв разчупва неповратливата коруба на александрина и съдействува много за разнообразяването и обогатяването на стиха. Но всъщност революцията на романтиците е много повече в съдържателно, отколкото във формално-техническо отношение. Култът към разума е изместен от култа към чувството. Болката по невъзвратимо изтичащото време, любовната мъка и копнеж, сякаш забравени от времето на Ронсар, приемат облика на романтичната „мирова скръб“, едно безбрежно, почти космическо страдание, което и днес ни облъхва с интензивността на чувството си.
Най-изтъкнатите френски романтици са сред първенците на това европейско литературно направление. Поетичният свят на Юго е една малка вселена, чието многообразие и днес удивлява. Меланхоличната съзерцателност на Ламартин, синтезирана блестящо в стихотворението „Езерото“, му отрежда място сред най-изящните лирици на Франция. Поезията на дьо Вини, който се вдъхновява от Шение, Шатобриан и Байрон, е белязана от печата на един стоически песимизъм, в който се прокрадват нотки на горчивина и отчаяние. Поетът на „големите болки“ Алфред дьо Мюсе, най-младият измежду романтиците, постепенно се отдалечава от „романтичния дюкян“, както на подбив наричат кръжеца Сенакл. В неговия „пламтящ“ романтизъм се срещат иронично-сатирични интонации, които сякаш предвещават появата на един от „прокълнатите поети“ — Лафорг. Марселин Деборд-Валмор е безспорно най-добрата поетеса на френския романтизъм, за която Сент-Бьов казва: „Тя пя, както пее птицата.“ Въпреки че мястото, което заема сред останалите романтици, е по-скромно, като поетеса тя се отличава с голяма искреност и порив на чувството. Тъкмо отсъствието на реторичност символ котите ценят особено високо, а Верлен заема от нея идеята за нечетните стихове, която прокламира в програмното си стихотворение „Поетическото изкуство“. Особено място заема сред романтиците Жерар дьо Нервал, трагична фигура, която се люшка между безумието и трезвата проницателност. Изпаднал под влияние на немските романтици, на източните езотерични култове и на френските илюминати от XVIII в., Нервал създава поезия, в която мистичните увлечения и екстазът на вдъхновението се отливат в почти сюрреалистична сплав.
Тласъкът на разкрепостяването на френската поезия, даден от романтиците, я оплодява през целия XIX век. В сянката на романтизма се заражда ларпурлартизма (изкуство за изкуството), чиято обективистичност триумфира в поезията на парнасистите. Възлова фигура във френската поезия повече с възгледите си, отколкото с творчество, е Теофил Готие. Започнал като пламенен поддръжник на Юго, младият поет е искрен, но не особено оригинален като романтик. С „Емайли и камеи“ (1852 г.) Готие очертава принципите на ларпурлартизма: независимост на изкуството от политиката и морала, култ към красотата и към съвършената поетическа форма.
Парнасизмът, който се организира за кратко време като поетическа школа през 60-те години около алманаха „Съвременен Парнас“, намира своя теоретик в лицето на Льоконт дьо Лил. Изхождайки от принципите на Готие за независимостта на изкуството от политиката, той противопоставя на романтичната апология на чувството идеята за имперсоналността на поезията и за сливането на науката и изкуството, която в известен смисъл предвещава обективността на натурализма. Така поезията му, вдъхновена от позитивистки идеи, става занятие на ерудит, който възкресява с живописна пластика картини от живота на изчезнали цивилизации.
Към известните представители на парнасизма се отнасят Теодор дьо Банвил, с чиято концепция за римата спори Верлен в „Поетическото изкуство“, Сюли Прюдом, инженер по професия, който доразвива идеята на дьо Лил за сливането на науката и изкуството и пише стихове, вдъхновени „от парата и телеграфа“, и Жозе-Мария дьо Ередиа, потомък на испански конкистадори, дошъл във Франция от Куба, автор на талантливия сборник със сонети „Трофеи“.
Във френската поезия от XIX в. има двама поети, които не се побират в рамките на никоя школа, но стават основоположници на нови насоки и търсения. Това са Пиер-Жан Беранже и Шарл Бодлер, които по популярност и слава не отстъпват на Юго. Беранже е застъпник на плебейско-демократичната и революционната линия във френската поезия, чиито корени възхождат към дръзко присмехулните средновековни жанрове соти и кок-а-лан. Свидетел на Френската буржоазна революция в ранното си детство, Беранже остава верен на нейните идеали през дългия си живот и клейми с безпощаден стих политическата реакция на отмиращата аристокрация, както и прозаичните идеали на победилата буржоазия. Без неговите политически „Песни“, чиято популярност превишава многократно интереса към поезията на романтиците, не можем да си представим стиховете на Жан-Батист Клеман, възпял революцията от 1848 г., нито певците на Комуната Йожен Потие и Луиз Мишел.
Огромната фигура на Бодлер стои в преддверието на модерната френска поезия. Символистите с основание го считат за свой предтеча. Автор на една стихосбирка — „Цветята на злото“ (1857 г.), Бодлер е и изтъкнат критик и естет, духовен предшественик на френското и европейското декадентство. Прочутият му сонет „Съответствия“ определя насоката на развитието на френския символизъм, а с концепцията си за „странната красота“ Бодлер извежда ларпур-лартистките и парнасистките идеи до декадентския постулат за разрива на изкуството и морала. Въпреки че Париж има възторжени певци още през Средновековието, с цикъла „Парижки картини“ Бодлер става първият поет на съвременния урбанизъм, а с оригиналните си идеи вече предвещава появата на символизма.
Двадесетина години след смъртта на Бодлер второстепенният поет от гръцки произход Жан Мореас печати във „Фигаро“ манифест на символизма, но неговата поява е вече факт след шумната книга на Верлен „Прокълнатите поети“ (1885 г.), с която се популяризират имената на неколцина от талантливите млади поети с трагична съдба. Сред тях се откроява меланхоличният гений на родените в Уругвай Лотреамон (Изидор Дюкас) и Жюл Лафорг, които се превръщат в кумири на следващите поколения. Неудържимо ги привлича не само трагизмът на личната им съдба — неизвестността приживе и оригиналната им поетическа техника. Без „Песните на Малдорор“ от Лотреамон не би бил възможен „Един сезон в Ада“ на Рембо, а това са две от вехите, които извеждат към сюрреализма през XX век. Сред „прокълнатите поети“ заслужава да се спомене и „зютиста“ (буквално „непукиста“) Шарл Кро, близък на дадаисти и сюрреалисти с инфантилизма и наплевателството си.
Но големите представители на символизма са Верлен, Рембо и Маларме, трима творци с коренно различна индивидуалност. Верлен е застъпник на песенно-изповедното лирическо начало, което го прави един от най-задушевните и привлекателни френски поети. Собствено символистичното у него е нищожно малко, а и самата му поетическа техника е по-скоро импресионистична. Изповедната интимност обяснява защо Верлен е любимият поет и на българските символисти. След Вийон Артюр Рембо е може би най-необикновеното явление във френската поезия. Един невероятен изблик на гениални творчески способности между 16 и 21-годишна възраст преобразява за кратко време облика на цялата френска поезия. Започнал с антиеснафски и антибуржоазни настроения, в скоро време юношата става революционер в поезията. С „Пияният кораб“ Рембо извежда романтичния екзотизъм до краен предел, а с „Един сезон в Ада“ (1875 г.) чрез съзнателното халюциниране вече стига до подстъпите на сюрреализма. Най-сетне той въвежда и свободния стих във френската поезия, който отгръща нова страница от развитието и.
Маларме е всепризнатият глава на френския символизъм в края на миналото столетие. Той доразвива идеята на парнасци за независимостта на изкуството от живота и политиката в концепцията за аристократичното самоограждане на поезията. Това довежда до крайност тенденциите към херметизъм в собственото му творчество. Маларме съжалява, че лириката не притежава свой особен, сакрален език, който да я прави недостъпна за непосветените. Въпреки че френската критика обявява Маларме за един от най-големите поети модернисти, общуването с поезията му е твърде затруднено.
Изкушенията и разочарованията на Маларме познава и младият му последовател Пол Валери, един от най-големите поети на Франция през XX век, който дори престава да пише за почти 25 години. Апогеят на символизма съвпада с края на миналия век. След това френската поезия тръгва по нови пътища. Сред постсимволистите заслужават внимание Пол Фор, Пол Клодел и Анри дьо Рение.
Без да влизаме в подробности около интересния развой на съвременната френска поезия, нека само отбележим, че той е предопределен от големите исторически събития на столетието и от вътрешните закономерности на лириката като литературен род. След като поляга гребенът на символизма, в началото на века се зараждат мимолетни авангардистки направления, свързани със стремителния подем на науката и техниката и с промените в психиката на модерния човек — унанимизъм, фантезизъм, симултанеизъм, кубизъм. През Първата световна война идва инфантилният протест на дадаизма, а през 20-те години на негова смяна дойде сюрреализмът с претенциите си за синтез на марксизма и фройдизма. После започна нашествието на „кафявата чума“, дойде суровото изпитание на Съпротивата и френската поезия възкреси най-добрите традиции на политическата поезия, която е оръжие за по-добър свят.
Гийом IX дьо Поатие (1071–1127)
Средновековната лирика на светски теми разцъфтяла най-напред в Прованс — родината на трубадурите. Названието им произхожда от провансалската дума „тробар“, която означава намирам, изобретявам, съчинявам. Най-отдавнашният от известните трубадури е Гийом IX, граф на Поатие и дук на Аквитания. Бил (1101–1102) кръстоносец. Поради своето свободомислие и невъздържаност бил отлъчван от църквата. Провансалският му биограф пише: „Той умееше добре да съчинява и да пее и дълго време обхождаше света, за да покорява дамите…“
За самото нищо песен ще създам —
себе си не ще възпея в нея сам,
нито други, нито чист любовен плам,
нито радост, нито стон;
как я съчиних, самият аз не знам,
дремейки на моя кон.
Аз не знам часа, във който съм роден,
нито съм безгрижен, нито разгневен,
чужд ли, свой ли съм, не знам до тоя ден.
Зная истина една:
че така било орисано за мен
във среднощна тъмнина.
Сън кога сънувам, сам не знам почти —
буден ли съм, трябва да ми кажеш ти.
И защо ли тъй сърцето ми трепти
в най-жестоката печал?
Пет пари не давам — ще ме защити
сам светецът Марсиал!
Болен съм и може скоро да умра,
ясно ми е, че това не е игра,
чакам лекаря — услуга най-добра
може да ми стори той;
не успее ли — последната зора
срещам през живота свой.
Имам си любима — но коя е тя?
Аз не съм я виждал! Нито доброта,
нито злост изрече нейната уста,
че така е, няма спор.
Ни нормандец, ни французин не влетя
с коня си във моя двор…
Без да съм я виждал, до забрава чак
я обичам — без да знам защо и как
и скърбя, ако от нея нямам знак;
знам, че друга и по нрав,
и по хубост по-достойна е, но пак
любя я без смисъл здрав.
Тази песен пея — за какво не знам
и на друг след време аз ще я предам,
този друг навярно ще поиска сам
да я предаде на внук,
който пък, когато израсте голям,
ще я предаде на друг.
Жофре Рюдел (ок. 1140–1170)
Според едно твърде разпространено средновековно предание този знатен феодал се влюбил в триполитанската графиня само по онова, което слушал за нея. Когато най-сетне успял да замине, той се разболял тежко на кораба, но копнежът да я види му помогнал да се бори със смъртта. Така устоял, докато се срещне с нея, и издъхнал щастлив. По-голямата част от песните на Рюдел са посветени на тази тема — „далечната любима“, неосъществимата любов — твърде характерна за Средновековието. Съвременниците му високо ценели мелодиите, които той създавал за своите стихове.
Когато дълъг е денят — през май, —
приятно пее птичката далечна;
като изслушам песента докрай,
припомням си за любовта далечна.
Вървя така, а птичият летеж
и ароматът на трендафил свеж
ме радват колкото студена зима.
Надявам се и вярвам — боже, дай
да видя своята любов далечна.
Ала мечтата ми за този рай
изплъзва се, изглежда тъй далечна…
Защо не бях поклонник, смел младеж
с тояга, с наметало, с бърз вървеж
да се явя пред своята любима!
И там, във нейния далечен край,
да ме посрещне любовта далечна!
Да бъда с нея — боже, засияй
над мен, поклонник от страна далечна!
Каква наслада — да се събереш
с любимата си, да я увлечеш
в беседа нежна и неповторима!
Щастлив ще бъде моят земен пай
след срещата със любовта далечна.
Но ще успея ли? Любима, знай,
ще прекося и пустош по-далечна
заради своя пламенен стремеж!
Не съм пророк: пред мене пречки — гмеж,
така че сетна дума бог ще има.
Не искам друга обич; дух, дерзай,
възпявай своята любов далечна,
защото тя сред всичките е „най“ —
и в близък кът, и във страна далечна.
Така прекрасна е, че щеш не щеш,
сред сарацини ще се озовеш
заради прелестта й несравнима.
Навред е бог, човече, не гадай,
от него е и любовта далечна,
от него дар е този чар без край
във образа на любовта далечна;
ако поискаш да ме разбереш,
помни, че няма начин да ме спреш,
чрез нея аз съм по-щастлив от трима.
Така си е, невернико, признай,
че съм подвластен на любов далечна,
не чувам вестоносец, глашатай,
а само зов от любовта далечна.
Но как съдбата да пресъздадеш?
Орисан съм да чезна във копнеж,
отдаден на любов несподелима.
Но как съдбата да пресъздадеш?
Кълна, че съм орисан тъй — в копнеж
да чезна от любов несподелима.
Маркабрю (ок. 1140 — ок. 1185)
Беден, с неизвестен произход, за живота му липсват други сведения освен онова, което може да се разбере от песните му и от оспоримите твърдения на биографията-легенда: „След раждането си бил подхвърлен край вратата на богаташ. Никога не се узнало кой е и откъде е… С песните си се прочул и станал известен навред, а също и много се опасявали от него поради остротата на езика му. Той бил толкова хаплив, че накрай го убили сеньорите на Ген, за които се изказвал твърде зле.“
Край извора в градинския покой
върху килима от треви безброй,
под свода на овошките чудесни,
отрупан с бели, свежи цветове
и пълен с пролетните птичи песни,
видях сама онази, чийто хлад
отблъсва щастието ми назад.
Девойка, надарена с красота
и дъщеря на знатен беше тя.
Помислих, че ще е развеселена
от тези песни и от прелестта
на пролетта в градината зелена
и радостно сърцето ми заби:
ще бъде благосклонна може би.
Но в сълзи бе прекрасното лице,
мълвеше тя с въздишки от сърце:
„Исусе, о владетелю световен,
заради вас е тежката ми скръб,
заради вас във този час съдбовен
отиват рицарите най-добри,
за да ви служат и до смърт дори.
Със тях отива моят скъп любим —
по хубост, род и храброст несравним.
И моята съдба не ще е лека:
да изнемогвам сред копнеж и плач…
Ах, крал Луи проклет да бъде нека,
че кръстоносците събра сега
и моето сърце срази с тъга.“
Като изслушах шепота й тих,
и аз до ручея се приближих.
Продумах: „С плач, девойко, се поврежда
лицето ви и неговият цвят,
не бива да загубвате надежда,
че онзи, който над живота бди,
ще ви спаси от всякакви беди.“
„Напълно вярвам, рицарю, че бог
ще се смили над моя дял жесток
на онзи свят — така навярно става
със всички други грешници, нали —
но тука, на земята, ме лишава
от този, който е любим за мен,
и ще скърбя, че е отдалечен…“
Бернар дьо Вентадур (?-ок. 1200)
През дванадесетия век бил почитан като най-даровития трубадур и най-вдъхновения певец на любовта. До всеобщото признание се издигнал въпреки обикновения си произход — „… баща му изпълнявал длъжността хлебар и палел пещта, за да опича хляба на замъка…“ След смъртта на последния си покровител — тулузкия граф — Бернар дьо Вентадур се оттеглил в манастир, където дочакал смъртта.
Когато видя чучулига как
към слънцето излита и в забрава
от нега отмаляла, слиза пак
надолу към ливадата, тогава,
със завист към щастливците безчет,
усещам как сърцето бие лудо
в гръдта ми и наистина е чудо,
че жив съм — тъй съм от копнеж обзет.
Уви, залъгвах се, че всичко знам
за любовта, но тя била загадка —
обичам безпределно, а съм сам,
единствено със мъката си сладка.
Любимата изтръгва всеки ден
сърцето ми, душата ми смутена,
любимата е цялата вселена,
а жажда и копнеж бушуват в мен.
Не съм на чувствата си господар
и сам не си принадлежа изцяло —
оглеждам се в очите й със жар
като във най-прекрасно огледало.
Загледан в тази нейна красота,
и аз се давя в мъката жестока,
тъй както Нарцис паднал във потока
според легендата от древността.
За мен добър урок ще е това
и няма никога да вярвам в дами,
сега — когато вече знам с каква
отплата е дарена верността ми.
Догдето мъката ми все расте,
с утеха никоя не се притече
и на жени не се осланям вече,
защото са еднакви всички те.
И тя е като всички тях — поклон
пред тези женски качества лукави, —
не иска туй, което е закон,
а забраненото охотно прави.
Така е, аз пострадах твърде зле,
загдето хукнах като луд по моста,
в стремеж към полет се увлякох доста
и ето ме с прекършени криле.
Понеже няма никаква цена
за нея чувството ми тъй горещо,
за обич няма да й спомена,
страстта си няма да издам със нещо.
Отказвам се от всякаква любов
и нека да загина, щом това е
едничкото, което тя желае —
в изгнание да ида съм готов.
Тристане, аз загубих вяра в нея
и болката ще бъде с мен навред,
оттеглям се, отказвам се да пея,
без обич и без радост занапред.
Бертран дьо Борн (1150–1215)
Постоянен участник във всевъзможни рицарски схватки, битки и войни, той пренебрегвал любовната тематика и прославял бойните подвизи, смелостта на героите в сраженията. Поради това е писал най-много сирвенти — стихотворната форма, използувана за подобни цели от трубадурите. Според средновековните биографи, които преувеличавали ролята му във феодалните разпри по негово време, той подклаждал враждата между английския крал Хенри II и неговите синове. Затова Данте поставил Бертран дьо Борн в ада (песен XXVIII на „Ад“).
Харесва ми великденското време,
което връща цветове, листа,
харесва ми в леса да се възземе
далече из простора песента
на радостното птиче ято;
харесвам в пролетната долина
да видя пак палатки, знамена,
изпитвам щастие, когато
сред равнината се подреждат в строй
бойци с коне, приготвени за бой.
Харесвам авангард да приближава
и хора с вещи да се втурват в бяг
и да пристига подир тях тогава
голяма армия, развяла стяг;
харесва ми, когато мога
да видя някой замък обсаден,
да рухват крепостни стени пред мен,
войската, вдигната в тревога,
зад ров да укрепява своя стан
с укрития на хълм добре избран.
Изпитвам също истинска наслада,
когато смел сеньор се спуска пръв
въоръжен, на кон, и тъй напада,
че другите увлича с бойна стръв,
опасността е твърде близка,
но щом се впусне той с голям кураж,
не трябва никого да викат дваж —
да го последва всеки иска,
че всекиго ще оценяват зле
без подвизи на бойното поле.
Връз меча — меч, сред грохот на копита
пробити щитове ще видим там,
където почва битка упорита,
и удрящи васали в куп голям —
коне препускат без ездачи,
които повалени са били;
когато влиза в страшен бой, нали,
боецът, който името си тачи,
връхлита с ярост вражеския щит:
пред пленник предпочита враг убит.
Не ми е тъй приятно, разберете,
да ям, да пия, да отдъхвам в сън,
отколкото да чуя вик: „Вървете!“,
да чуя от оръжията звън
и конско цвилене в простора,
да чуя „Помощ! Помощ!“ силен вик,
да видя как се свличат в ров за миг
и рицари, и прости хора,
пронизани от копия — по тях
и знаменцата с гербове във прах.
Барони, чест и гордост ви зове
в борба за замъци и градове —
елате с нас, да водим боеве.
Конон дьо Бетюн (?-1220)
Под влиянието на трубадурите в Северна Франция се развила лириката на труверите, от френската дума „труве“, която има значението на провансалската „тробар“. Конон дьо Бетюн олицетворява тази приемственост, тъй като бил от провансалски произход. Влиятелен феодал, той си спечелил голяма известност като трувер. Участвувал в третия и в четвъртия кръстоносен поход. Особено интересни са песните му, отразяващи борбата между любовта и дълга у заминаващите кръстоносци.
Уви, Любов! Мъчителна раздяла
ще ме откъсне в недалечен ден
от най-прекрасната, в света живяла.
Такава обич тя пробуди в мен,
че ще замина много натъжен.
Какво говоря, боже! За възхвала
на бога тръгва тялото; но в плен
сърцето мое тя е завладяла.
Отивам в Сирия, че за васала
да служи господу е дълг свещен;
ако откажеш днес, за вечност цяла
към бога ще останеш задължен.
Помнете, този миг е отреден
да блесне смелостта ни, засияла —
да стигнем почести и рай блажен,
и обич, на съблазни устояла!
Земята божия е във обсада —
добри от лоши бог ще отдели;
където господ бе разпнат да страда,
сега се впиха турските стрели.
Не тръгват само болните или
пък старци и бедняци: влизат в ада,
ако не дойдат с нас, а са били
богати, здрави и във възраст млада.
И само на свещеника се пада
да не напуска своя дом — нали
да не пустее божията сграда?
За дамите пък бог ще повели
добро и зло, според това дали
са верни на дълга си; за награда
неверните ще срещнат хора зли —
добрите тръгват, не скъпят наслада.
Затънали в беди като сред блато,
нещастията си търпим едвам;
във битки, с дръзновение крилато,
да защитим Исусовия храм,
в прослава на негаснещия плам
на вярата; ще дойде ден, когато
родината ще се отплаща нам
и с чест ще ни възнагради богато.
Без полза сме воювали сърцато —
сега да проявим кураж голям,
да отмъстим за раната, която
у всички ни разпалва гняв и срам,
защото вражески тълпи са там,
където мястото за нас е свято.
Ако се побоим, ще бъде, знам,
с насмешка името ни споменато.
Облят във сълзи, аз пристъпвам ням
към изпитанието непознато,
но мисля повече, признавам сам,
за нея, за сърцето й от злато…
Ги дьо Куси (? — ок. 1203)
За неговия живот има твърде малко сведения. С положителност се знае само, че взел участие в третия и четвъртия кръстоносни походи и че умрял далеч от родината си. Легендата добавя, че съгласно завещанието му, неговият оръженосец трябвало да отнесе на любимата му ковчеже със сърцето на трувера, но пратката попаднала в ръцете на ревнивия й съпруг. Той наредил да приготвят от сърцето ястие и да го поднесат на невярната съпруга.
Гласът на славея в зелената дъбрава,
от мен дочуван в дневна светлина и в мрак,
сърцето ми услажда и успокоява
и аз желая да подхвана песен пак;
запявам я със жар, защото тя е знак
за тази, чийто герб е моя чест и слава.
За мен ще бъде миг на щастие тогава,
когато моя зов до нея стигне чак.
В сърцето ми лъжа, непостоянство няма
към тази, от която аз съм запленен:
обичам я отдавна с нежност най-голяма,
но премълчавам туй пред нея всеки ден,
понеже хубостта й буди смут у мен
и аз оставам ням, ако сме с нея двама:
и във страха си от раздяла с тази дама
не смея да я гледам и стоя смутен.
Дано ми позволи и занапред небето
в сърцето ми да не прониква порив нов —
дори Тристан — мъжът, погълнал питието,
не е достигал тази нежност в своя зов.
На всичко аз — дори на лудост — съм готов,
залагам си ума, душата и сърцето;
боя се да не ме срази смъртта, догдето
не съм заслужил нея, нейната любов.
Ала ще бъда най-щастлив от всички хора,
ако заради нея смърт ме помете;
по хубост и по ум не съществува втора;
обичам своите очи, загдето те
успяха да я изберат между стоте;
когато я съзрях, загубих в миг опора
и оттогава любовта ми, без умора,
със всеки нов изминал ден безспир расте.
Отивай, песен, вест носи от мен веднага,
където все не смея да отида сам,
понеже ревността над мен ръка протяга
дори преди любов да взема и да дам —
дано проклет да бъде този алчен плам!
Измъчва други ревността — на мен предлага
в сравнение със тях жестоката облага:
против желанието си да бъда ням.
Гас Брюле (кр. на XII в. — нач. на XIII в.)
За известността, с която се е ползувал, свидетелствуват похвалите, отправени към него в романа „Гийом дьо Дол“, написан в началото на XIII век. Всички негови песни (запазени са около петдесет, но авторството на част от тях не е сигурно) са посветени на любовта. В настоящата антология е представен с оригинална разработка на алба във вид на монолог на влюбена (докато обикновено тази стихотворна форма рисува раздяла между влюбени на разсъмване).
Зората щом вещае ден,
омразна гледка е за мен:
мигът това е, отреден
за нашата раздяла, знам.
Денят, любими, ни дели
и враг за мен е най-голям.
Далеч си денем, няма как
да бъдем двама, крие пак
засади всеки храсталак,
завистници слухтят без срам.
Денят, любими, ни дели
и враг за мен е най-голям.
Когато слънцето блести,
в леглото никой не шепти —
до мен не се намираш ти
и търся те напразно там.
Денят, любими, ни дели
и враг за мен е най-голям.
Любими, тръгваш си, уви,
да те закриля бог, върви,
но моля те, помни с какви
тревоги чакам, с трепет ням…
Денят, любими, ни дели
и враг за мен е най-голям.
А който вярно люби, той
да ми приглася в студ и зной.
Да мрат злобарите безброй,
ревнивецът да чезне сам!
Денят, любими, ни дели
и враг за мен е най-голям.
Тибо дьо Шампан (1201–1253)
Граф на Шампан, на Бри и на Блоа, по-късно и крал на Навара. Участвувал в походите на Луи VIII срещу албигойците. Средновековното предание му приписва пламенна любов към френската кралица Бланш. Творчеството му заема най-видно място в поезията на труверите. То съчетава всички достижения на нейното развитие и предлага блестящи образци както на любовна и пасторална лирика, така и на песни за кръстоносните походи. Още по онова време стиховете му били високо оценени и в Италия. Данте изказва възхищението си от него, като го нарича „отличен майстор в поезията“.
Сеньори, който не отиде там,
където бог умрял и оживял,
и който кръста не поеме, знам,
едва ли в рая би се озовал.
Комуто божията мощ е драга,
ще тръгне вече, няма да отлага
и ще освободи светата пръст.
Ще си останат тук, за техен срам,
които бог не любят — уж от жал:
„Жена ми ще изпитва страх голям!
Раздяла с близките не бих желал…“
За нас най-близък — чуйте ме веднага —
е онзи, който със усмивка блага
заради всички бе разпнат на кръст.
Обаче тръгват храбреци безброй,
които бог и славата ценят,
които търсят в бога смисъл свой —
болнави само в къщи да стоят.
Слепци същински са за мен, не крия,
онези, що отричат най-добрия
стремеж към слава, дърпат се назад.
А бог за нас на кръст бе разпнат — той
ще каже, щом тръбите затръбят:
„Помогнахте да нося кръста мой,
елате, гдето ангели блестят,
да ме съзрете с майка ми Мария,
а непомогналите ще затрия,
ще ги низвергна в гибелния ад!“
Желае всеки здраве, отдих благ
и да не страда от зловредна страст,
ала го поразяват грях и враг,
защото няма сили, нито власт…
Но ти ги вразуми, велики боже,
и въздигни ни в святото си ложе,
за да погледнем твоите черти!
Владетелко, която всичко може,
за нас, о Дево, помоли се ти
и няма злото да ни сполети!
Рютбьоф (ок. 1225 — ок. 1285)
Единствената точна дата за него, запазена до наши дни, е 2 януари 1261 — денят на втората му женитба. Безспорен връх в културното развитие на цяла епоха, той същевременно предвещава появата на Франсоа Вийон. Рютбьоф взел дейно участие в прочутия спор, който продължил седем години в средата на тринадесети век и противопоставил парижкия университет на монашеските ордени. В борбата срещу тях поетът използувал и култовата драма — миракъл, като противопоставял божественото начало на неговите покварени служители. Неговият „Миракъл на Теофил“ е шедьовър на средновековния театър. В лириката си Рютбьоф понякога използува куплети от по два по-дълги и един по-кратък стих, като последният най-често се свързва по смисъл с предшествуващите, а по рима — със следващите два. По този начин се получава своеобразно преплитане на смисъл и рима, което заедно със силата на словесното изобилие и с яркостта на образите допринася за характерното обаяние на тази поезия.
Срещу сезона, който рони
листата тъй, че всички клони
стърчат без тях,
сезона, в който изживях
жестока бедност, студ и страх,
сезона зима,
във който зли несгоди има —
е странната и лоша рима
на моя стих.
Със слаба памет се родих,
пари, имот не наследих
и щом повее,
направо в задника ми вее,
не знам закътано къде е,
та всеки ден
от вятъра съм вкочанен;
теглото винаги е с мен,
по всяко време
си имам свое тежко бреме.
Пара щом видя, ще я вземе
това тегло,
та бедността с упорство зло
ме мъчи и не би могло
злина такава
да се отбегне — тя остава
и в студ, и в зной… Сънят забрава
не би ми дал,
събуждам се, едва заспал.
Не зная своя капитал —
и как, кажете,
да зная нула? Бог зает е
мухи да ми изпраща лете
със черен цвят,
а зиме в тоя грешен свят
ми праща бели — непознат
ми е покоя;
понякога попявам в зноя,
но секва всяка песен моя
след първи сняг.
Като си нямам дом и праг,
светът съвсем не ми е драг.
Себично всеки
върви по своите пътеки.
Опитах и със средства леки
и с хитрини
да преживея в лоши дни,
но кой човек ще промени
със ум съдбата?
Безспирно се въртят нещата
в поредица неопозната…
Хитрецът стар,
на заровете господар,
за мен отрежда малък зар;
на мен се пада
все зар, от който да се страда,
все зар ме мъчи без пощада
и ме уби
със най-нещастна, може би,
измежду всичките съдби;
накрай ми взеха,
като венец на неуспеха,
последната бедняшка дреха
лъжците зли.
Измамни времена, нали!
Печалба никой не дели,
сдобих се само
с бедняшкото тегло голямо,
превило слабото ми рамо.
Със мен върви
рояк беди, и то какви!
Не ще се отърва, уви.
Ако докрая
ме мъчи бедност като тая
и зарът ме преследва, зная,
ще кажа: не!
Играта всичко ми отне
и ще престана аз поне
да хвърлям зара,
че инак клопката му стара
и следващ дълг ще ми докара,
а сетне — нов,
след който удар по-суров
да се притури е готов.
Студът не пита,
върху плътта ми непокрита
така безмилостно връхлита,
че плача чак,
теглото е при мене пак
и да избягам няма как!
Съсед, роднина,
бездушно всеки ме отмина.
Един ми каза: „Хитрост фина
ти трябва, брат.
В деня пред някой празник свят
иди при продавач на плат;
кажи обаче,
че си останал без петаче.
Щом той грижовен продавач е,
веднага с яд
ще те изпъди; ти назад
върни се — нека стар и млад
да видят, нека
повикат стража, ти полека
им обясни… Пусни човека,
стражарю, спри! —
така ще кажат, а дори
ще ти подхвърлят и пари…“
И се подсмива…
Съветите им са такива;
не мога тъй.
От где да почна — питам се с тревога,
сред мъките да подбера не мога,
за да опиша бедността си аз.
О френски кралю[2] с добродетел строга,
подкрепа, моля, дайте ми за бога —
ще проявите щедрост в сгоден час.
Мнозина ми заемаха — у нас
съчувствие събуди моят глас,
но за разплащане съм в изнемога,
разчитах да смирите тоя бяс,
но бяхте вън от кралството; във вас
е на спасението ми залога.
Освен заемодавците ми има
семейство — всеки с апетит за трима,
каквото имах, стана пух и прах.
А хора с алчност тъй неутолима
ме срещат, всеки се стреми да взима
и всеки бди над своето със страх.
Смъртта ме ощети, та се видях
без щедри близки, тъй изпаднах в крах,
владетелю със милост несравнима,
със вас пък бяха някои от тях
във Тунис, тъй че изоставен бях
като човек без дрехи в люта зима.
Смилете се, о кралю с власт голяма,
безпомощен съм, сякаш паднал в яма,
а непосилно е това тегло.
Странят от мене не един и двама,
гладувам, цяр за кашлицата няма,
смъртта простряла е над мен крило.
И нямам ни завивка, ни легло,
със никого така не е било —
до днес съм спал единствено на слама.
Къде да ида, Сир, навред е зло!
Легло от слама — то не е легло,
а пък леглото ми е само слама.
Повярвайте ми, Сир, че аз дори
за късче хлебец нямам днес пари;
в Париж съм от блага обиколен,
но ни едно от тях не е за мен.
Да се сдобия с нещо, няма как
и аз си мисля за свети Бедняк,
а не за друг светец; и „Pater“ зная,
но кой е „noster“ как да разгадая?
Животът тъй жестоко ме обра,
че нямам нито пукната пара,
че „Credo“[3] ми отказаха без жал
и нямам нищо — тъй съм обеднял.
Гийом дьо Машо (1300–1377)
Дългият му живот не е богат със събития, както и обширното му творчество не блести с изключителни произведения. Обаче то има важно значение за развитието на поезията и музиката във Франция. За Машо главното в изкуството е виртуозното владеене на „занаята“. В стремежа си към формално съвършенство той разработил и установил особеностите на често употребяваните и след него ле, вирле, рондо, балада и други поетични и музикални форми. Даровит композитор, той сам създавал музика за своите стихове, въвел нова система за нотиране и подготвил използуването на по-богата полифония.
Който е блажен
в любовта
с мисълта
пак да я съзре;
който, без да спре,
всеки ден
въодушевен
като мен
търси красота
в своята мечта,
прелестна като море —
да ме разбере
най-добре
той е отреден.
Радости безброй
би му дал
този дял;
в нейните черти
нови красоти
вижда той
и със бляна свой
в студ и зной
горд, не би познал
мъка и печал;
който тъй се посвети,
злото ще прости
и в мечти
би добил покой.
Йосташ Дешан (1346–1406)
Заемал висши чиновнически длъжности. Имал особено предпочитание към баладата — написал около хиляда и сто балади. Автор е и на множество стихотворения с малък размер, на две големи дидактично-алегорични произведения, както и на първия френски трактат по поетика (1392 година). Заедно със своя учител Машо, с Кристин дьо Пизан и други поети Дешан разширил тематиката на френската средновековна лирика с включването на повече дидактични, сатирични и религиозни мотиви, с опити за битови описания и за отклик на събитията на деня.
Обиколих земята, бях из нея
навред — обходих суша и море;
Ерусалим, Египет, Галилея
и Сирия съм опознал добре,
и Кайро; споменът ми ще сбере
пристанища, где всеки бива,
изпълнени със стока най-красива,
а платовете — като ги сравниш,
ще видиш: френските не са такива,
но няма нищо равно на Париж.
Над всички градове ще го възпея,
с възхита всеки в него ще се спре,
развлича го на Сена водолея
и птичка тук гнездото си ще свре,
и плодове човек ще набере,
а пътникът от мъка жива
е завладян, когато си отива…
Огледай се и ще се съгласиш:
да се отрича чуждото не бива,
но няма нищо равно на Париж.
Като че надарен от чудна фея,
успява всичко той да побере:
и знатния със замък, и плебея;
дете се ражда, щом старик умре;
в пресита как човек да избере
кое изкуство тук надвива?
Обилие в съзвучие прелива,
повторих го и ще го кажа триж:
навред съм виждал жар трудолюбива,
но няма нищо равно на Париж.
Света и свойствата му опознах,
изучих всякакви неща докрая,
но толкова съм уморен от тях,
че само за спокойствие мечтая.
А сред злините няма като тая,
която всичко разрушава с бяс,
от нея по-голямо зло не зная,
войната е проклятие за нас.
При други занимания без страх
човек се труди, свързва двата края
и не посреща дните с трепет плах,
а старостта дочаква в топла стая,
не си завиждат хората за пая,
не се ограбват, всеки ден и час
законите се спазват както в рая:
войната е проклятие за нас.
При нея вършим всеки смъртен грях
така усърдно, трябва да призная,
че храмове превръщаме във прах,
рушим, отвличаме, като в омая,
която нямам власт да разгадая,
погубваме се… Чуйте моя глас:
за да ни пречи, дяволът избра я,
войната е проклятие за нас.
Владетелю, за в бъдеще желая
спокойно да отглеждам житен клас
и без война да чакам урожая —
войната е проклятие за нас.
Да се издигне всеки се стреми,
желае мощ, имущество и слава;
но да владееш хора и земи
и почести светът да ти отдава,
това е чест, която уморява.
Затуй отбягвам всякаква интрига,
животът нека ден за ден минава,
да нямам ядове — това ми стига.
А хората си пакостят сами,
един богатство чуждо пожелава
(съседски огън по-добре дими)
и до убийства стигнал би тогава,
а друг — лъжец или ласкател става,
догдето трети с подлост се издига…
А всяка ценност пушек представлява,
да нямам ядове — това ми стига.
Смъртта кого ли няма да сломи?
Природата пощада не познава,
с отрови, копия или ками
накрая всяка страст се прекратява.
Защо е нужна пламенност такава,
когато всеки смърт накрай постига?
Богатият душата си продава.
Да нямам ядове — това ми стига.
Владетелю, в света е тъй: ръми,
а после грее — всичко приеми
без гняв, като безгрижна чучулига!
Не съм завистник, алчността не ми
внушава „Чуждия имот вземи!“,
да нямам ядове — това ми стига.
Кристин дьо Пизан (1363–1431)
Баща й бил астролог и лекар на крал Шарл V, тъй че получила добро образование. На двадесет и пет години останала вдовица с три деца и литературата станала не само призвание, но и източник на препитание за тази първа френска жена-писателка. Лириката й се отличава с елегантен стил. Наред с многобройни стихотворения в традиционните кратки форми тя е написала „Поема за Девата“ (Жана д’Арк) и книга за царуването на Шарл V, която й отрежда място сред най-добрите средновековни историци.
Песни пея за самозащита —
иде ми да плача от тъга,
но не знае никой досега
колко скръб сърцето ми изпита.
Да се крия, туй е щит за мен:
не съчувствува светът на скръб,
колкото си по-опечален,
толкоз по ще ти обръщат гръб.
Затова с въздишка жаловита
не издадох колко тъжна бях,
а прикривам своя плач със смях:
без да търся рима гласовита,
песни пея за самозащита.
Не показвай, че скърбиш — каква
полза от откритата печал?
За безумство би приел това
онзи, който в радост е живял.
Тъй, догдето злото ме връхлита,
според силите си се стремя
да остана с болката сама
и за да е мъката ми скрита,
песни пея за самозащита.
Извор на тъга, поток от мъка зла,
ручей от печал, море от скръб горчива
ме обгръщат — в тях удавено, загива
моето сърце, сломено от тегла.
Горестта се впива в мен като стрела,
ето я: вълна от Сена по-пенлива,
извор на тъга, поток от мъка зла.
Леят се над мен, тъй както е била
волята на всяка буря променлива;
все над мен — не вярвам, че ще мога жива
да се вдигна: спускат се като мъгла
извор на тъга, поток от мъка зла.
Шарл д’Орлеан (1394–1465)
Син на дук Луи д’Орлеан, през 1406 година се оженил за дъщерята на френския крал Шарл VI. Година по-късно баща му паднал убит по заповед на бургундския дук. Така Шарл д’Орлеан бил въвлечен в жестоката борба между рода Арманяк и бургундските владетели. Той повел партизанска война, като продавал семейни скъпоценности, за да издържа бойците си. След като загубил майка си и младата си съпруга, се оженил повторно. През 1415 година бил пленен от англичаните в битката при Азенкур. Пленничеството му в Англия продължило цели двадесет и пет години. След завръщането си искал да спомогне за установяване на траен мир. Но френският крал тъкмо възвръщал земите си и не желаел мира, който би спасил остатъците от английското господство. Неуспелият миротворец се оттеглил в замъка си край Блоа, където прекарал последните петнадесет години от живота си. Заобиколил се с хора, споделящи любовта му към изкуството, като насърчавал поетите.
Поезията отрано престанала да бъде за Шарл д’Орлеан обичаен придатък към лукса на дворцовия живот: нещастията го отвели до самия извор на лиричното вдъхновение. Естествено той се съобразявал с изискванията на средновековната традиция, но дори и във формално отношение запазил ярка самобитност. Най-характерна за него е изключителната способност да облича в изящна форма всичко, което пише. Стиховете му одухотворяват и най-отвлечените идеи. Надеждите и разочарованията, както природните явления и сезоните придобиват за него променливи образи и облекла, оживяват сред същински свят от символи.
Към Франция загледан през мъглите,
веднъж стоях на дувърския бряг[4]
и си представях как човек честит е,
отново щом прекрачи бащин праг;
сърцето ми въздиша, чака пак
да види небосклона озарен
на Франция, обичана от мен.
Не трябва тъй да си прекарвам дните,
обсаждан от въздишки цял рояк,
защото виждам: пътят днес открит е,
за да настъпи мир, на всички драг;
но моето сърце до късен мрак
тупти с едничък порив, устремен
към Франция, обичана от мен.
Далече, мисли мои, се стремите,
надеждата за вас е кораб; чак
отвъд морето бързайте — земите
на Франция стигнете с поздрав благ!
Дано за мир от бог да дойде знак,
та да посрещнем чакания ден
във Франция, обичана от мен!
Мира да извисим на своя стяг,
войната мразя, тя е злобен враг —
заради нея съм отдалечен
от Франция, обичана от мен.
В леса на Бденето Голямо
препускайки от дълги дни,
към теб, Съдба, незнайна дамо,
потърсих ведри бъднини.
Слуга изпратих — „Погледни,
нощувка ни осигури
във селището на Съдбата!“
Наел бих стаи най-добри
на Размисъла под стрехата.
За офицерите не само
закрила търся пред злини,
но и за множеството нямо
коне, понесли планини
товари с нас; ако не ни
достигнат стаите дори,
все пак, щом идва тъмнината,
приятелю, със мене спри
на Размисъла под стрехата.
Все повече привеждам рамо,
връхлитат ме от вси страни
нещастия и ти, Измамо,
с надежди пак ме осени
за по-достойни старини,
но пред несгоди, разбери,
не бих отстъпил, а с войската
край мен ще чакам до зори
на Размисъла под стрехата.
О принц на райските зари,
дари ме с прошката си свята,
та моят дух да догори
на Размисъла под стрехата.
Едничка моя обич, моя радост и любима,
понеже трябва да съм все от вас отдалечен,
утеха и разтуха няма никакви за мен
и само споменът за вас в света ми смисъл има.
Надежда вдъхва той, че пролет сменя всяка зима,
макар че с мъка аз посрещам всеки идващ ден,
едничка моя обич, моя радост и любима,
понеже трябва да съм все от вас отдалечен.
Сърцето ми, изпълнено със скръб неутешима,
не се смири с раздялата, при вас остана в плен
и тъй от него дотогава аз ще съм лишен,
догдето пак не видя хубостта ви несравнима,
едничка моя обич, моя радост и любима.
Времето захвърли плаща свой
от виелици и дъжд студен,
взе си нов — богато украсен,
шит от слънчеви лъчи безброй.
Птици и животни в шарен рой
радостно възпяват този ден:
времето захвърли плаща свой
от виелици и дъжд студен.
Ручеят шурти като порой
с нов костюм от сребърен сатен;
с нови дрехи днес е пременен
и човека — радва се и той.
Времето захвърли плаща свой.
Дребна стока имам аз!
Но ако не ви приляга,
не отсъждайте веднага,
че виновен съм пред вас.
Някой грош, а не елмаз
ми е цялата облага:
дребна стока имам аз!
Но ако не ви приляга?
В приказки загубих час,
млъквам — трябва да се бяга,
да ехти през студ и влага
в улиците моя глас:
дребна стока имам аз!
А надеждата — какво е тя?
С празни приказки на пир ни кани
биха образували, събрани,
цяла книга с множество листа.
В смях ще прихна, щом я зачета,
пълна е със мисли самозвани.
А надеждата — какво е тя?
С празни приказки на пир ни кани!
Бих я чел и цели две лета,
за да видя доверчивостта ни:
как със обещания се храни
вечната човешка суета.
А надеждата — какво е тя?
Във книгата на мислите ми пряма,
изливайки сърцето си, открих
една история на жребий лих,
една преливаща от сълзи яма.
Преследването на мечта голяма,
картината на Нежност — пристан тих
във книгата на мислите ми пряма,
изливайки сърцето си, открих.
Сърцето ми я търси — все я няма!
Със капки пот обилни се сдобих,
на труд и грижи само бях жених
и ненапразно с мъката сме двама
във книгата на мислите ми пряма.
Ще видя ли най-сетне края
на твоето усърдие, Печал?
Да ти убягна вечерта успял,
на сутринта ще дойдеш, зная.
Не искам близост като тая;
на битката ти, водена без жал,
ще видя ли най-сетне края?
Издебваш ме, като нехая,
че пак ми готвиш удари с кинжал.
И до смъртта си ли не бих успял?
На злост, която не желая,
ще видя ли най-сетне края?
Искате ли да възпрете
на реките буйността
и на птичите ята
да завържете крилете?
А захващат се и с двете
луди хора по света.
Искате ли да възпрете
на реките буйността?
Ние зиме сме и лете
на Съдбата под властта;
бъдещата суета,
чийто ход навред приет е,
искате ли да възпрете?
Светът е отегчен от мен
и също тъй от него — аз;
за хаос, от добро лишен,
похвали нямам във запас.
От грижи съм обиколен
и те се трупат час след час;
светът е отегчен от мен
и също тъй от него — аз.
И чест, и доблест всеки ден
сега продават се у нас
и затова издигам глас
да се оплача възмутен:
светът е отегчен от мен.
Повярвай ти!
В кого? Дали
в мечти
или…
Предпочети!
Умря почти
в света
честта.
Повярвай ти!
Но занапред —
ни ред!
И за какво?
По същество
си сам навред,
повярвай ти!
Франсоа Вийон (1431–?)
Франсоа де Лож или дьо Монкорбие взел името на своя осиновител Гийом дьо Вийон, който го отгледал и му осигурил добро образование. На двадесет и една години Франсоа Вийон бил „метър ес ар“ (лисансие по литература). Три години по-късно при спречкване той убил един свещеник, напуснал временно Париж и едва сполучил да си издействува помилване. Междувременно попаднал между престъпници и помогнал на двама от тях при обир, след което отново заскитал из страната. Приема се, че по това време е написал своето „Ле“ (наричано „Малкото завещание“). Попаднал и в двора на Шарл д’Орлеан, където взел участие в един от поетичните конкурси и така се появила знаменитата „Балада за конкурса в Блоа“. Много стихове от този период били включени по-късно в най-значителното му произведение „Завещание“ (което издателите обикновено назовавали „голямо“). То било написано предимно след освобождаването на поета от Мьонския затвор (1461). През следващата година той се върнал в Париж, но отново се провинил и бил осъден на обесване. Тогава написал прочутата си епитафия във форма на балада и предсмъртното си четиристишие. Парламентът отменил изпълнението на присъдата и с решение от 5 януари 1463 година я заместил с десетгодишно изгонване от Париж. След тази дата няма сведения за Вийон освен няколко думи от Рабле. Според тях поетът прекарал последните си години в Поату, където поставял култови драми.
Творчеството на Франсоа Вийон бележи една от връхните точки на френската поезия. То отразява обществените противоречия, разкъсващи Франция след опустошителната Стогодишна война, утежнена от селски и градски бунтове. Стиховете му рушат традиционната велеречивост на средновековната лирика и дръзко разкриват нищетата и отчаянието на гладните и страдащите. Изповедите на Вийон достигат до неподражаема дълбочина на трагизма пред лицето на смъртта. Но дори под сянката на бесилката той проявява изключителното си поетично майсторство, дори когато пародира кухата изисканост на феодалната лирика, той показва истинско съвършенство при изграждането на традиционните стихотворни форми.
I
Достигнах трийсета година,
до дъното срама изпил,
мъдрец и луд наполовина.
Злощастен неведнъж съм бил
и всичко ми е причинил
Тибо от Осини[5] — все той…
Епископ е, не бих прикрил,
на другите, но не и мой.
X
Понеже слабостта си зная
пред болести и враг жесток,
преди да е настъпил края
на силите, които бог
ми е дарил за кратък срок —
ей Завещанието мое.
Повтарям, израз най-дълбок
на сетната ми воля то е.
XI
Написах го в шейсет и първа.
Тогава имах тежък дял —
в затвор, где слънце не надзърва,
във Мьон[6] и днеска бих лежал.
Спаси ме мъдрият ни крал;
до гроба чак да не отслабва
предаността ми бих желал:
доброто да се помни трябва.
XII
Сега — след не една тревога,
въздишка, плач и трепет плах,
които да възпра не мога,
след мъки и беди, разбрах,
че всичко аз дължа на тях,
а не на мъдри коментари
към Аристотел[7], скрити в прах
из философски книги стари.
XIV
Че грешник съм, съвсем не крия;
но бог не иска да умра,
а пример взел от по-добрия,
поуката да разбера:
не е смъртта ни цел добра,
живот е бог и иска само
да води съвестта-зора
към разкаяние голямо.
XV
И както пише във „Романа
на Розата“[8], със порив млад
живей през младостта засмяна,
че няма връщане назад,
а предстои гробовен хлад.
Затуй сега не ме корете:
когато бъда белобрад
и мен ще плашат ветровете.
XVI
Да знаех, че смъртта ми може
да хвърли лъч сред този мрак,
смъртта си бих поискал, боже,
не питайки кога и как.
Но чужд съм ви — умра ли, пак
към мен не ще се промените.
Заради някакъв бедняк
не се поместват планините.
XXII
Тъжа за времената млади
(когато исках от света
безспир забави и наслади).
Далеч отмина младостта —
дали пеша побягна тя
или на кон? Върви я спри!
Внезапно сякаш отлетя
и нищичко не ми дари.
XXIII
Отиде си, а аз съм тука —
лишен от знанието-фар,
във всичко срещнал несполука,
печален, без пари и жар,
а сетния ми бивш другар
сега не ме познава вече,
забравя дружба, спомен стар,
понеже бедност ме повлече.
XXIV
Да се разкайвам няма нужда,
в разврат не съм пилял пари,
не съм гулял за сметка чужда,
не може да ме укори
приятелят ми пръв дори
във разточителство голямо.
А щом е тъй, мъже добри,
защо да се очерням само?
XXV
Обичал съм, това признавам,
и пак да любя съм готов:
но тъжен, гладен днес оставам,
затуй не мога с порив нов
да се захласна във любов.
При глад (без труд ще проверите)
заглъхва всеки страстен зов —
за сити хора са игрите.
XXVI
Ако прилежно бях се учил
в безумните младежки дни,
съзнавам днес, че бих сполучил
да имам дом на старини.
Но сред четирите стени
в училище не влизах често…
Не можеш нищо промени
сега със плач, сърце злочесто!
XXVII
Премного следвах аз съвета:
„Използвай, сине, младостта!“
От същия мъдрец[9] е взета
и друга мисъл: „На света
с невежество, със суета,
с излишества се проявява
младежът.“ Проверете: тя
така записана остава.
XXVIII
Отлитат с бързина голяма
годините. Тъй (според Йов)
тъкачът със пламтяща слама
гори стърчащи нишки — нов
килим накрая е готов
и тъй за кратко подравнен е.
Така смъртта със жест суров
на всичко слага край пред мене.
XXIX
Къде са милите младежи,
с които нявга близък бях —
галантни, речовити, свежи,
изкусни в спор и в дружен смях
Умряха някои от тях
и не оставиха следи,
днес в рая са — че нямат грях.
Над всички живи бог да бди!
XXX
На някои честта се падна
да са велможи — все на пир;
а други имат участ гладна,
за хляб мечтаят си безспир;
едни избраха манастир —
от разни ордени монаси…
Еднакви бяхме, а подир
съвсем различни в участта си.
XXXI
Навред за всички господари
отрежда бог живот честит —
не трябва с труд да се товари
богатият, и пак е сит,
а за бедняка упорит —
търпение и друго няма!
Онези, с герб на своя щит,
излапват мръвката голяма.
XXXII
Гощават се с вина отлични,
с меса, каквито аз не ям,
със сладки, сосове различни…
Не са като зидаря, знам —
не може той да смогне сам,
та някой тухли му подава,
а те сами с успех голям
се тъпчат без излишна врява.
XXXIII
Напразно аз се отклоних
и по-добре е да си трая;
не съм роден за съдник лих,
та тоя да изпращам в рая,
а в адските недра — оная.
Това е работа за друг,
Исусе, пръв съм грешник, зная!
Каквото писах, то е тук.
XXXIV
Но да му сложим пепел; край.
Да дирим по-приятна тема,
че тази на мнозина май
досажда, радостта отнема.
Когато празен е корема,
за остри думи идва ред
или пък мисъл зла обзема
бедняка благ и тих наглед.
XXXV
Роден съм в черна немотия,
подобно дядо ми Орас,
баща ми също бе от тия —
родените в злощастен час.
Отколе мъката е с нас
и както моите деди
в бедняшки гроб ще легна аз,
над мене няма герб да бди.
XXXVI
Но щом се заоплаквам, вече
духът ми с мене влиза в спор:
„Недей оглася бре, човече,
със жалби целия простор,
че не приличаш на Жак Кьор[10],
живей и спи в постеля лоша,
наместо да изцъклиш взор
на златна гробница в разкоша.“
XXXVII
Сановник! Но е бил преди,
а нищо днес не представлява,
И псалмопеецът твърди:
изчезва всеки във забрава.
Но не за мен е реч такава,
че грешен съм пред бога строг;
а в тази област подобава
да се изказва теолог.
XXXVIII
Не съм — това добре го помня —
на ангели небесни син,
белязан от звезда огромна.
Баща ми е умрял. Амин.
Нещастна, без другар един,
ще мре и майка ми, изглежда.
Останал на света самин,
в какво да търся аз надежда?
XXXIX
Разбрал съм: бедни и богати,
духовници и прост народ,
и здрави хора, и сакати,
с различна вяра, произход,
сгодени или във развод,
жени със чудна красота —
напразно всички търсят брод
в реката мътна на смъртта.
XL
Елена, Парис — също… Всеки
умира — с болка при това;
минават часове нелеки,
оклюмва пламнала глава,
избива пот — и то каква!
Безсилен в тоя миг е брата,
страданието със слова
не могат да смекчат децата…
XLI
Смъртта придава краска бледа
и изтънява се носът —
не е приятно да се гледа
подпухналата, мека плът.
Жена, огряла всеки кът
с усмивката си приветлива,
ще минеш ли по тоя път?
Не се отива в рая жива…
Кажете ми къде, в коя страна е
красавицата Флора, първа в Рим;
Архипиад, Таис… Къде блуждае
онази Ехо с чар неповторим?
Дори на звук, със мъка доловим,
над ручеи, реки или поляни
отвръщала — неземна, сякаш дим…
Ала къде е днес снегът от лани?
Къде е Елоиз, със кротостта си
увлякла тъй Пиер Есбаиар,
че бил скопен и заживял с монаси?
Ами кралицата, която с жар
издала заповед в чувала стар
да свържат Буридан и без подкани
да хвърлят в Сена този жив товар?
Ала къде е днес снегът от лани?
Кралица Бланш, по глас като сирена,
а пък по цвят — на лилия сестра,
и Берт, с крака големи надарена,
и Беатрис, със блясък на зора,
и Жан, лотарингийката добра,
която падна в плен у англичани
и във Руан на клада изгоря?
Ала къде е днес снегът от лани?
Владетелю, ще търсиш дълги дни
къде са всички те сега събрани
и този припев пак си припомни:
ала къде е днес снегът от лани?
XLII
Монахът, важната особа,
и оня, който е роден
в дворец — отиват всички в гроба
и всеки бива заменен.
Та аз ли — прост бедняк от Рен[12],
не ще умра? Ала желая
да поживея някой ден,
преди да е настъпил края.
XLIII
Светът е преходен, макар че
забравя алчният това;
умират всички; всяко старче
повтаря същите слова,
защото лудата глава
на младини ти подобава,
а щом си немощен, каква
утеха друга ти остава?
XLIV
Дори просия за старика
понякога е сетен дял,
отчаян, той смъртта си вика,
сърцето го боли от жал,
самоубийство би желал,
а страх от бога го възпира,
но не един от свой кинжал
напук на господа умира.
XLV
На младини е бил приятен,
а днес — досаден стар човек.
Ако мълчи, е непохватен,
ако продума — няма лек,
ще кажат, че това е ек
от твърде извехтяла песен.
Маймуна от предишен век
е номер най-безинтересен.
XLVI
Затуй нещастните женички
без прежен чар и красота
ревнуват младите и всички
запитват бога — на света
защо преди безброй лета,
а не сега, са се родили.
И бог мълчи — че с лекота
въз спора биха го надвили.
XLVII
Жена красива е била
онази Омиер[13], която
оплаква в зимата си зла
отминалото свое лято:
„О, старост, зло, навред познато,
защо ме повали така?
Какво ли спира ме, когато
протягам към смъртта ръка?
XLVIII
Щастлива бях, но бе отдавна —
моминската ми красота
посрещаха с възхита явна;
без разлика във възрастта
за поп и за търговец тя
примамка бе, която радва
и вдъхновява щедростта,
а днес и просяк ме отбягва.
XLIX
Отхвърлих всеки хубавец —
разбирам днес, че съм сгрешила —
заради онзи млад хитрец,
към който бях безкрайно мила;
обичах го с огромна сила,
а той не криеше дори,
че друга страст го е пленила —
да пипне моите пари.
L
Търпях, и то с усмивка блага,
ритници, удари безчет;
целуваше ли ме, веднага
с проклетника, от страст обзет,
забравях жребия си клет,
от ласки и любов пияна.
На други давам днес съвет —
за мен позор и грях остана.
LI
И ето че откак умря,
година трийсета минава,
отмина възрастта добра,
не съм, каквато бях тогава,
и огледалото ми дава
жестоки поводи за срам:
превита, суха съм — такава,
че сдържам своя гняв едвам.
LII
Къде е челото ми гладко
и кожата с прекрасен тен,
и погледа, пред който рядко
остава мъж непокорен,
врата, от бръчици лишен,
косата, прицел на копнежи,
и сетне, най-доброто в мен:
червените ми устни свежи?
LIII
Изящните ми рамене,
ръцете гъвкави и бели —
коя магия ги отне?
Напразно от години цели
се питам где са отлетели
богатствата на тази плът?
Гръдта ми бе с извивки смели,
добре оформен бе кракът…
LIV
По челото ми бръчки вече
се впиват; погледът — замрял
и не проблясва отдалече,
не буди страст, а само жал;
разкривен е носът ми цял,
косата — оредяла, сива
и никой днес не би познал,
че съм била и аз красива.
LV
Със всяка хубава жена
така е то от памтивека —
ще има свити рамена
и гръд отпусната и мека,
към старост ще върви полека;
къде е прежният ми чар —
краката ми са два дирека,
бедрата ми са от сухар.
LVI
Така доброто старо време
оплакваме — глупачки стари —
и всяка, просълзена, дреме
край огъня в безброй кошмари.
Часът за всяка ще удари,
така живее този свят —
слана без време ще попари
без време цъфналия цвят.“
LVII
Красавицата някогашна
съвети дава днес безброй;
речта й в книгата си прашна
Фремин записа — писар мой
завеян; вместо мене той
за всяка дума отговаря —
по писаря познават кой
или какъв е господаря.
LVIII
Опасност в любовта се крие,
не идва никога сама;
ала ще възразите вие:
„Послушай, любовта нима
с такава някоя «мома»
едничка е и няма друга?
Не е жена за у дома,
не е достойна за съпруга!
LIX
Говориш за жени, които
обичат само за пари,
сърцето с тях не е честито,
пък и плътта не е дори,
освен за кратко, разбери;
но и жени почтени има —
човече, по-добре се взри,
сред тях си избери любима.“
LX
Приемам, че така ще каже
критикът мой след някой ден,
донякъде със право даже.
Но който тъй оспорва мен
и със въпроса нерешен
би трябвало да се заеме:
не е ли бил съвсем почтен
животът им в предишно време?
LXI
Почтени те са отначало,
далеч от упреци и грях,
догдето пламенно, всецяло
се влюби някоя от тях.
Една обиква млад монах,
а друга писар — всяка има
в гърдите си не пламък плах,
а буйна страст неугасима.
LXII
Обичат се според Декрета[14]
на скришно място той и тя.]
Но за жена, от страст обзета,
насита няма в любовта
и тя е (тъй върви света)
готова да предпочете
пред първия партньор в страстта
да бъдат неколцина те.
LXIII
Защо е тъй? Не е целта ми
да укорявам и дори
да хуля днес достойни дами,
но в Реймс, в Троа, като сестри
с еднакъв нрав са, разбери,
девиза им узнай във рима:
от трима майстори добри
работят по-добре шестима.
LXXI
Отхвърлих женските съблазни —
не искам в омагьосан кът
да се въртя с надежди празни;
да крета друг по този път…
Това е изблик на духът,
а не хулителство нездраво:
в предсмъртния си час мъжът
да каже всичко има право.
CLVI
Деца красиви, запомнете,
погубва за позорна цел
най-хубавото свое цвете
човекът, който е поел
към Монпипо и към Рюел[15];
затуй пазете свойта кожа —
Колен Кайо[16], макар и смел,
разбра, че не помага ножа.
CLVII
Не е играчка, няма спор —
човек душата си залага;
ако загубиш, мреш с позор,
да се разкайваш, не помага:
спечелиш ли, със теб не ляга
Дидона Картагенска[17], знай,
И луд е, който всичко слага
на карта за невзрачен пай.
CLVIII
Добре ме чуйте, казвам пак
говорят с право, че изпива
коларят всичко до петак.
Излиза всяка сметка крива
и много бързо си отива
спестеното — до грош дори.
Довеждат до съдба горчива
престъпно взетите пари.
Някой с индулгенции ограбва
куп пари от грешниците клети;
а на втори пък барбут му трябва;
може да е сръчен майстор трети
във подправянето на монети;
всичко туй какво ще промени?
Где са сумите, в печалба взети?
Харчат се за вино и жени.
Може ловко да измисляш рими,
лютня може да държиш умело,
с хитрости, шеги неизброими
може да вървиш от село в село,
на берлан и глик[18] да лъжеш смело,
кегли да събаряш — погледни:
резултатите от всяко дело
харчат се за вино и жени.
Чакай, може би решил си вече
за пороци да не губиш време?
Е добре, ори, коси, човече,
и засявай нивите със семе,
щом неук си, дявол да го вземе!
Що ти са стада, коноп, храни,
щом парите (сигурно съвсем е)
харчат се за вино и жени?
Всякаква премяна най-красива
може за пари да се смени.
После грош след грош къде отива?
Харчат се за вино и жени.
Завършва, както сте разбрали,
Вийон сега завета свой.
Камбанен звън като погали
слуха, елате в пъстър рой:
умря на любовта герой,
носете дрехи с ярък цвят —
да има радостен престой,
отивайки на оня свят.
Че той е мъченик, едва ли
ще спори някой — много бой
е изтърпял, ала похвали
получил е нищожен брой.
Така е, вярвай, друже мой,
с любовни мъки е богат
Вийон и не натрупа лой,
отивайки на оня свят.
Облечен беше във парцали
на път към вечния покой
и вятърът не го пожали,
обсипа го с игли безброй,
прониза го със своя вой,
да види колко е сърцат;
но кой е бил спокоен, кой,
отивайки на оня свят?
О, княже, в студ или във зной
един бе нравът му познат;
червено винце сръбна той,
отивайки на оня свят.
Край извора от жажда ще загина;
до огъня треперя вкочанен;
в родината си сякаш съм в чужбина;
като във пещ пламтя и съм студен;
съвсем съм гол и царски пременен;
усмихнат плача, чакам без отрада;
посрещам мъката като награда;
могъщ и слаб в един и същи час,
от радостта не чувствувам наслада,
добре приет и нежелан съм аз.
Не вниквам в очевидната картина,
а спорното е сигурно за мен;
в незнаен път с доверие ще мина;
в случайността съм твърдо убеден;
печеля, но от загуби сломен,
в зори усещам нощната прохлада;
лежа, а пък пръстта под мен пропада;
без пукнат грош съм по-богат от вас,
наследник съм, но дял не ми се пада,
добре приет и нежелан съм аз.
Безгрижен съм, ала като мнозина
от тежка участ съм опечален;
гневът ми е възторг наполовина;
от откровеността съм оскърбен;
ще тръгна с онзи, който някой ден
посочи лебед бял за врана млада;
щади ме този, който ме напада;
лъжата с истината смесва глас
и спомням си забравена досада —
добре приет и нежелан съм аз.
Сбрах, господи, от знания грамада,
а сред невежество духът ми страда;
пристрастен, искам равенство за нас
Залог ли търся? Чакам ли пощада?
Добре приет и нежелан съм аз.
— Кого дочувам? — Мен. — Ала кажи ми,
коя си? — Твоята душа. В печал
ме хвърля мъката ти нетърпима,
за твоята самотност ми е жал.
— Защо? — Нима до днес не си разбрал,
че тъй живота ти се пропилява?
— Досаждаш ми, макар и да си права!
— Мисли за разкаяние и срам!
— След време може би ще го направя.
— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.
— Какви амбиции у тебе има?
Ти тридесет години си живял…
— Така е то: след есен идва зима.
— Очаквах да те видя поумнял,
а в безразсъдство си затънал цял.
— Немирникът немирен си остава.
— Учи! — Това не ме задоволява.
Изучих всичко — нищо пак не знам!
— Пропадаш ти! — Борбата не престава!
— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.
— Оплаквам твойта скръб непрежалима;
беднякът, като теб затънал в кал,
надежда и кураж отгде ще взима?
Затуй светът душата е създал.
Но ти си твърдоглав, не си успял
да вникнеш в туй, което тя ти дава,
повярвай ми! — Като умра, тогава!
— Не искаш ли утеха да ти дам?
— Речта ти никого не убеждава!
— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.
— Отде е злото ти? — Под власт незрима
планети ме държат. Сатурн е сбрал
беди за мен. — Познавам двама-трима
такива хора — ти си полудял!
Спомни си — Соломон, премъдър крал,
твърди: „Мъдрецът, който търси слава,
пред астрологията устоява.“
— Не съм съгласен с този крал голям,
властта на звездния покров е здрава.
— Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.
— В живота влюбен ли си? — До забрава.
— И все пак… — Е? — Покай се! — Късно става.
— Избягвай тази паплач празноглава.
Отдай се на наука — тя е храм…
— Нима? — О, тя помага, утешава…
— Друг път. — Не трябва да се закъснява!
Ще млъкна. — Аз пък ще се справя сам.
О хора, що след нас сте се родили,
не ни упреквайте със думи зли —
ако към нас добро сте проявили,
над вас самите бог ще се смили.
Висим шестима, виждате, нали:
плътта на всекиго била е драга,
но ето я — вони и се разлага
и всяка кост във пепел се руши.
Да се присмеете, не се полага,
молете се за нашите души!
Говорим ви като на братя мили,
не ни презирайте, че сме били
осъдени. Души с различни сили
се раждат. Има и цветя с бодли.
Простете ни, дано ни съжали
Марииният син; да не избяга
благословията му и пред прага
на ада нека тя ни утеши.
Не е виновен мъртвият бродяга,
молете се за нашите души!
Отдавна дъждове са ни измили;
гори ни зной, когато не вали,
а врани бяха клюнове забили
във нашите очи като стрели.
Да седнем няма как — като че ли
безспирно ни полюшва и налага
фъртуната със ледена тояга;
останахме без вежди и уши,
ала не ни охулвайте веднага,
молете се за нашите души!
Христе, пази ни със мощта си блага,
че Адът, който паст към нас протяга,
да ни погуби може, щом реши…
Насмешка никой в думи да не влага,
молете се за нашите души!
Клеман Маро (1497–1544)
Син на поета Жан Маро, който го въвел в изкуството. Още на шестнадесет години Клеман Маро превеждал Вергилий, а не закъснели и първите му успехи като автор. Пак благодарение на баща си получил подходящи служби в кралския двор; отдаден на творчество, скоро завоювал всеобщо признание. Обаче свободолюбивият дух и предпочитанията му към протестантството го тласнали към премеждия, които не му позволили да се обезличи в посредствената роля на придворен поет. Обвинен като еретик, той бил арестуван за пръв път през 1526 година. Сетне се опитал да освободи някакъв затворник от стражата и отново попаднал за кратко време в затвора. През 1534 година, след тежко обвинение за обида на католическата вяра, Маро забягнал в Италия и се установил във Ферара. Опростен и този път, той се завърнал в двореца на службата си при краля. Но когато (1539) издал своя превод на тридесет псалми, положението му станало неудържимо. Преследван, поетът избягал в Женева и завършил живота си като емигрант в Торино. Огромното му поетично наследство обхваща творби с нееднаква художествена стойност, но му спечелило многобройни почитатели (особено през седемнадесети век) благодарение на искрящата духовитост и на умението деликатно да внушава онова, което не бива да се казва.
В Париж — един прекрасен град,
бидейки още твърде млад,
се срещнах с хубаво момиче:
стихът ми ще ви увери, че
е най-доброто в тоя свят.
Сравнявам го със цъфнал цвят,
то има свян, но не и хлад,
на него друго не прилича
в Париж.
А името му — с него съм богат —
не казвам и на своя брат.
Признах едно: че ме обича,
не бива туй да се отрича,
с целувка стори ме крилат
в Париж.
В доброто старо време любовта
безкористно владееше света,
поднесен със любов, букетът ярък
бе равен с най-разкошния подарък:
сърцето бе залог за ценността.
А знаете ли вие трайността
на чувствата взаимни в древността?
И двадесетгодишен срок бе кратък
в доброто старо време.
Сега изчезна откровеността,
преструвките се вършат с лекота.
Отново бих повярвал без остатък
във любовта, ако от днес нататък
се върне пак по нашите места
доброто старо време.
Всяка нощ не спя и мисля само за оная,
от чиято красота по-свежа аз не зная,
пред четиринадесетгодишна би могла
младолика да изглежда; сякаш със крила
моето сърце въззема в ласкава омая.
Заговори ли, речта й ми отваря рая,
има нежна гръд, с черешка мъничка на края —
нямам ли причина аз за мъки и тегла
всяка нощ?
Нейното сърце с любов успях да обладая,
тялото й само на съпруг ревнив е пая.
Но готов съм да помогна в участта му зла:
нека вземе той сърцето, но да би била
нежната й плът при мене, в тая моя стая
всяка нощ.
Отдавна виждам, че съм променен,
напразно е за младост да копнея —
и пролетта ми отлетя от мен,
и лятото ми хукна подир нея.
Любов, ти бе за мен всевластна фея,
слуга ти бях по суша и море;
да можех два живота да живея,
о, колко, бих ти служил по-добре!
Морис Сев (1511–1564)
Роден е в Лион, в семейството на богати буржоа. Завършил висшето си образование в Италия като доктор по право. Използувал добрите си възможности да придобие солидна хуманистична култура. Поетичните му изяви го утвърдили като най-изтъкнат представител на Лионската школа, която има важно значение за литературата на френското Възраждане. Най-значителното му произведение, издадено през 1544 година, е „Дели, Образец на най-висша добродетел“. То съдържа 449 куплета от по десет стиха, разпределени съобразно символичната стойност на числата и подчинени на извънредно усложнена съвкупност от митологични, алхимични, хуманистични и мистични системи. Трудността при вникването в многопластовата алегоризация, заедно с иносказателния език, който загатва и повежда мисълта едновременно в различни посоки, създават неповторимия облик на тези стихове.
XVIII
Един разказва случки стародавни
за бляскави владетелски дела,
а друг се кичи със победи славни,
създава трети сатира-стрела
или споделя с нас каква била
любимата му, сипе друг през рамо
шеги — твори веселие голямо.
А аз посрещам дневната заря
обзет от теб, като повтарям само
едно: благодаря, благодаря.
XXII
Като Хеката[22] ме накара ти
сред сенките да скитам сто години;
като Диана в звездни висоти
въззе ме — там, отгдето озари ни;
владетелка на пъклени градини,
и облекчаваш, и разпалваш мъка.
Като Луната вля се в мен с поръка,
че беше, си и пак ще си Дели,
така че вече никаква разлъка,
дори и смърт не ще ни раздели.
CLXI
Самотен съм, а друг сега е с нея,
с кошмари спя, а тя — в леглото бяло.
От ревност зла разкъсван аз беснея,
а той прегръща голото й тяло.
Ех, никаквец, а има я изцяло
и тя търпи, и любовта погази
със недостойна връзка като тази,
скрепена от човеци, не от бог.
Законе свят, защо ме тъй намрази:
загдето тя греши, към мен си строг.
CXCVI
Не дърпаш струни с пръстите си бели,
а сякаш с ангелска хармония
създаваш прелестна симфония,
в която нежни звуци са се сплели
в същинско съвършенство без предели.
Щом вятър духа, пламък не гори
или пък лумва по-добре дори,
от полъха разпален; не така ли
звукът на твоя глас ме покори —
гаси ме в миг и сетне в миг ме пали.
CCXXXII
Поглъщат мислите ми с жаден бяс,
о нощ, дължимата от теб отмора;
броя на пръстите си час след час —
от вечерта до бялата Аврора.
Ала преди да радва много хора,
ще ме завари в мъка тъй приятна,
че и след преумора многократна
духът ми, с вечната отплата в любовта
напразната надежда благодатна, —
до края на света би бдял в нощта.
CCCCXCI
Художник може със боята
да предаде цвета на сняг,
но на снега студенината
да ни покаже няма как.
Сам бих се чувствувал глупак,
ако опитам с реч гореща
да изразя мощта ти веща,
която ме превърна в раб.
Духът отлично я усеща,
но да я изрази е слаб.
CCCLXIV
На сбогом как да се реша,
когато тъй целуваш ти, че
усещам своята душа
през устните ми да изтича.
Сълза в окото ми наднича —
да си отиваш трябва, знам.
Където и да идеш, там
ще е сърцето ми обаче,
затуй сега във изблик ням
единствено окото плаче.
CCCCXXXIII
Отдръпвам се понякога от нея,
но не от зли одумки застрашен,
а чувствата си за да овладея —
от близостта й бивам заслепен,
изпитвам свян, когато тя е с мен,
не й се радвам толкова тогава.
Че сетивото слабо си остава —
като сънуващ, който сили няма
и плаче, вместо да се наслаждава
на тъй напразна, прелестна измама.
CCCCXXXIV
Отдалечен от нея — в часовете,
когато разумът е призовал
спокойно паметта, която свети
тъй, както лъч светлинен би залял
предмета, в който с обич си се взрял,
изпитвам по-изтънчена наслада
от чара в добродетелта й млада,
отколкото пред нейните очи;
и още нещо имам за награда —
тъй никой недостатък не личи.
CCCCXLVI
Потребно ми е малко за раздяла
с отпадналата жива моя плът;
това душата би го пожелала,
защото двете щом се разделят,
очаква към безсмъртието път
и смята не за дълго да умре.
И тъй, нима е по-добре
от друг живот да чакам аз изгода?
Денят помръкна, кой ли ще го спре,
а здрачът наш е утро в Антипода.
Понтюс дьо Тиар (1521–1605)
Близък приятел на Морис Сев, който прекарал спокоен живот на църковен служител, философ и поет, достигнал до епископски сан. Предполага се, че в любовната си лирика възпявал поетесата Луиз Лабе. Ронсар и Дю Беле го възхвалявали като една от най-ярките звезди на Плеядата. През 1573 година издал събраните си „Поетични творби“, сред които има образци на съвършена прозодия и хармонично изграждане на големите поетични форми.
Баща на отдих благ, на сънища без име,
догдето вън нощта тържествено покрива
навсякъде света със сянка мълчалива,
ела, очакван Сън, с почивка надари ме.
Като те няма теб — и лете, както зиме, —
превръща се скръбта във болка отчетлива;
при мене, Сън, ела, че тя не си отива —
с измама сладка ти от мъка избави ме.
Притихналата нощ ми води пак рояк
от призраци безброй сред непрогледен мрак,
а изоставяш ти поклонника си клет.
Ела, очакван Сън, и над главата моя
спусни се ти сега; в отплата за покоя
приготвих ти букет от мак и гороцвет.
Жоашен дю Беле (1522–1560)
Потомък на благородническа фамилия, роден в замък край селището Лире (областта Анжу). Записал се в университета на Поатие; една случайна среща с Ронсар му помогнала да се отдаде изцяло на поетичното си призвание. Впоследствие двамата приятели се утвърдили като най-значителни творци сред групата от поети, наречена Плеяда (по примера на седемте гръцки поети от времето на Птолемей Филаделфийски). Освен Ронсар и Дю Беле в Плеядата влизали Понтюс дьо Тиар, Реми Бело, Етиен Жодел, Антоан дьо Баиф и Жан Дора. Младият поет от Анжу се преселил в Париж, където заедно с Ронсар и Баиф учил при прочутия познавач на старогръцката култура Жан Дора. През 1548 година Дю Беле издал знаменитата „Защита и прослава на френския език“ — литературния манифест на Плеядата. Последвали „Петдесет сонети за възхвала на Олив“ (същата година) и „Поетичен сборник“ (1549), в които се проявяват някои от забележителните качества на поета. Тежко двегодишно заболяване го състарило преждевременно и го лишило от слух. За да поддържа духа си, през това време превеждал „Енеида“. Възстановен, но без достатъчно средства, той последвал като секретар своя вуйчо кардинал, изпратен с продължителна мисия в Рим при папата. Богатите впечатления от този престой са отразени в „Римски старини“, но са оставили следи и в други творби на поета, особено в прочутите „Съжаления“. Въпреки че починал едва тридесет и седем годишен, Дю Беле е създател на някои от най-прекрасните лирични стихове в световната литература.
Ако животът наш е нещо мигновено
пред вечността и щом със своя бяг хвъркат
отлитат дните без надежда за възврат
и преходно е тук, което е родено,
кажи ми, о мой дух, защо непроменено
харесваш този наш така невзрачен свят,
ако във горд стремеж към светла благодат
да полетиш с крила на теб е отредено?
Това за всеки дух са радости еднички,
към тази цел безспир се устремяват всички,
насладата е там, и любовта — признавам.
За този полет все, мой дух, и аз копнея,
та да съзреш накрай сияйната идея
за тази красота, която обожавам.
Нощта за мен е миг, денят ми пък се бави,
отбягвам любовта и все вървя след нея,
към себе си жесток, за нежности копнея
и търся сенчест хлад под тлеещи жарави.
В безсилен порив все размахвам мишци здрави,
изгаряйки от страст, в уплаха леденея,
стоя, а бих летял във бяг след мойта фея,
в тъмата виждам лъч, светликът в мрак ме дави.
На вас принадлежа, но без да бъда свой,
свободен съм наглед, но свързват ме безброй
вериги — във затвор без жал държат ме те.
Едва ли има тъй неутешим човек —
така ме нарани и ми отказва лек
стрелецът сляп с лъка, жестокото дете.
Да дириш Рим във Рим пристигнал си, човече,
и нищичко от Рим във Рим не виждаш ти.
Старинните дворци, които посети,
и арки — туй е Рим, а друго няма вече.
Погледай: беше той достигнал тъй далече,
че цялата земя владееше почти,
но времето накрай и него укроти
и гордостта му в куп развалини се свлече.
Единствен само Рим е паметник на Рим
и Рим в борбата с Рим е пак непобедим.
Виж Тибър, който в бяг към морски бряг отива,
е тук като преди. Така върви светът:
което е под ключ, от времето загива,
ала ще устои, което е на път.
Свещени хълмове, чрез вас остава
сега едничко името на Рим;
превръщат се във прах неуловим
постройките на древната ви слава.
Под рухналите арки не минава
сега в триумф трибун несъкрушим.
Останки, пръскате се като дим,
тълпата ви ограбва, разпилява!
Нима със всеки камък и гранит
ще стори тъй безмилостното време?
Тогава трябва да съм по-честит:
щом времето успява да ни вземе
дори такива трайни красоти,
и мъката ми то ще прекрати.
Уви, къде е туй презрение, с което
незнайната съдба да срещна бях готов?
Защо не праща днес безсмъртието зов
към моето сърце в униние обзето?
Къде е радостта от Музите, догдето
ги водех в ясна нощ, изпълнен със любов,
върху зелен килим на танци с порив нов
и грееше над нас луната от небето?
Съдбата ми сега съвсем ме победи,
да се владея сам мечтаех аз преди,
а ето че съм роб на хиляди несгоди.
Не ме е грижа днес за бъдещите дни,
божественият плам със пепел се смени
и музите странят от мен, а друг ги води.
Готов съм да простя на този кротък бяс,
погълнал в празен труд от възрастта ми млада
най-хубавите дни срещу една награда:
да знам, че съм живял в заблуда час след час.
Готов съм да простя на този сладък глас —
единствен носи той сред грижите наслада,
единствен в буря зла, която ме напада,
придава ми кураж и не треперя аз.
„Да пишеш прекали“ — ми казват много хора,
но стиховете днес за мене са опора;
безумство бяха уж, а мъдрост в тях прозрях;
раняваха преди, а дават сила нова:
тревожеха — сега са противоотрова,
за мъката си цяр намирам само в тях.
Панжас[23], послушай, тъй прекарвам тези дни:
за утрешния ден си правя сметка строга,
обмислям после как кредитора ще мога
да уговоря — пак падеж да отмени.
Отивам тук и там, отбивам се встрани,
с банкерите съм мил и с помощта на бога
намирам заем нов, а после в изнемога
напразно търся кой за миг ще ме смени.
Донася ми един писмо, а друг — покана,
пристига цял рояк, труда си щом подхвана:
оплакват се, шептят, надават викове,
задачи имам аз почти неизброими…
След всичко туй, Панжас, приятелски кажи ми,
не се ли чудиш как създавам стихове?
Щастлив е, който има на Одисей съдбата —
успешно да пътува из тоя чуден свят
и после да се върне със опитност богат,
за да дочака старост сред близки и сред братя!
Уви, кога ще видя дима в далечината
над малкото ми село; кога ли благодат
ще мога да изпитам пред оня праг познат
на родната ми къща, най-свидна за душата?
Убежищата скромни на моите предни
за мен са по-красиви от римските дворци,
кирпича предпочитам пред мрамор и пред злато;
Лоара ме разбира от Тибър по-добре,
за хълма палатински не бих сменил Лире[24]
и бих отдал морето за миг анжуйско лято.
Обичам свобода, ала във робство тлея,
дворецът ме гневи, а трябва да съм там,
притворство не търпя, но го прилагам сам,
обичам простота, а съм далеч от нея.
За злато не ламтя, но в алчен свят живея,
от почести къде да бягам, сам не знам,
честта си най скъпя, а трябва да я дам,
за добродетелта напразно все копнея.
Почивка бих желал, пък все съм уморен,
забавите, и те досадни са за мен;
обичам да мълча, а трябва да говоря.
Макар че съм болнав, изпращат ме на път,
за музи съм роден, а служба ми тъкмят:
не съм ли най-злочест, Морел[25], от всички хора?
Полезно е, Паскал[26], конклав[27] да видиш сбран
край залата мини в онази малка стая —
за кухня и за хол използуват я, зная,
натясно там седят край пълния стакан.
Да видиш хора все почтени, с бляскав сан,
забравили сега за ада и за рая,
да водят спор горещ, в очакване накрая
за сметка на един да бъде друг избран.
Да видиш из града тълпи въоръжени;
с вик: „Папа е избран!“, наемници-хиени
да грабят цял дворец; но най-полезно тук,
Паскал, е да съзреш раздора в тези зали
и как корят един или ласкаят друг
и се продават пак за злато кардинали.
Не се сърди, Ронсар, затуй, че ръкописи
във Франция сега създават се безчет:
безсмъртната творба във всеки свой куплет
паспорт за вечността съдържа, припомни си.
Дали ще дава плод и в бъдеще, зависи
от автора — дали е истински поет;
ако не е така, я чака жребий клет —
гробовният покой под стройни кипариси.
Вергилий бе велик, Хораций също бе
със дух благословен от щедрото небе,
но други имена забравата покрива.
Ако се взрем сега и в слабите творби,
ще можем по-добре да съдим може би:
защо след Мевий[28] днес да нямаме такива?
Доколкото човек успява да говори
език чрез друг език или да въплъти
природата във стих; доколкото черти
на живия човек портретът ще повтори,
дотолкова успя — та кой ли ще оспори,
че си предал стила, изпълнен с красоти,
на древния поет; и както него ти
разказваш как Еней пътува и се бори.
И онзи царствен дух, и острите стрели,
които с векове латински са били,
с които е богат Вергилий, ти ги стори
напълно френски днес; така ни радват те,
че трябва, Демазюр[29], за да те почете,
да има Меценат, да дойде Цезар втори.
Не мога да следя със благосклонен взор
придворните лъжци — като маймуни стари
повтарят всичко те след своите господари,
дори чрез облекло не влизат с тях във спор.
След кралската шега засмиват се във хор,
на своите уста поставят катинари,
ако дотрябва туй; и който както свари,
нарича ден нощта и славата — позор.
Щом някой е приет добре от господаря,
към него са добри, но завист ги изгаря;
за гонения те не дават пет пари.
Противно е това: пред краля тези хора
със лицемерна жар се смеят без умора,
не знаейки кому и за какво дори.
Повярвай ми, Баиф, и направи замяна:
с дворец смени Парнас; наместо лавър свеж
торба вземи в ръце; не пей, а със брътвеж
ласкател ти стани посред тълпа засмяна.
Така ще си приет сред групичка отбрана —
с поезия дотам не ще се добереш;
стани от днеска шут, чираче, ако щеш,
не казвай: искам с чест, без полза да остана.
Да изоставим, чуй, бъбривите Сестри
със Аполон сами в словесните игри:
с единствен дар при тях — със лаври — се сдобих.
За сделки щом е реч или за хумор плосък,
то всеки господар е със уши от восък,
но със железен слух е, щом дочуе стих.
На вас, крила незрими,
в летеж неуморими,
които над света,
минавайки, шептите
и галите тревите
със братска доброта,
поднасям теменуги
и всички тези други
цветя — зюмбюла плах,
добрите карамфили…
И китка рози мили
добавил съм към тях.
Да пръснете прохлада
над цялата ливада,
догдето, заморен,
не спирам упорито
да вея едро жито
след тоя зноен ден.
Пиер дьо Ронсар (1524–1585)
Роден е в замъка Поасониер край река Лоара. Някои негови стихове биха могли да се тълкуват в смисъл, че родът му имал български произход. Израснал в придворни среди и имал възможност да получи добро образование и да пътува. На осемнадесет години вече бил живял в Англия, Шотландия, Германия и Италия, владеел съответните езици, а също старогръцки и латински. Първите си стихотворни опити направил още на дванадесетгодишна възраст. Голямо влияние върху културното му развитие оказал Жан Дора, при когото се учили също и другите поети от Плеядата. В продължение на седем години Ронсар превеждал и коментирал старогръцки и латински автори, а през 1550 година издал първите четири книги на своите оди. Последното издание на творбите му приживе е от 1584 година. В този период от тридесет и пет години той създал огромен брой стихове и с необикновено разностранния си гений се наложил като най-велик поет на своето време. Без да може да се освободи от задълженията си към двореца (трима крале го покровителствували — Анри II, Шарл IX и Анри III), той използувал всяка възможност, за да прекара повече време по-близо до природата. С настъпването на старостта отивал все по-рядко в Париж, но не бил забравен и смъртта му предизвикала траур, какъвто подобава на един от най-значителните поети на Франция.
Ако по образа на кой да е предмет
се ръководим все и образът щом дава
за същия предмет единствена представа,
щом погледът е слаб и в търсене зает,
полезно би било да бъде той отнет
и по-способен взор да го смени тогава,
та в истинския свят да вниква, да успява
в предмета да прозре подробности безчет.
Ревниво е било към хората Небето,
желало да е то едничкото, което
ще се ощастливи от пълна красота,
и сторило е тъй, че тази крехка сила
на моите очи се е ограничила
дотам, че само то да вниква в същността.
Догдето ти, Баиф, безспирно търсиш брод
към добродетелта и трудиш се сърцато,
и жаждата гасиш с напитката, която
от музите във дар получил Хезиод,
замислен, гледам как под ясен небосвод
по склона на Сабу лозя растат богато
и слънчевия лъч превръщайки във злато,
към синьото море Лоара следва ход.
Понякога вървя посред горичка млада
или край ручей чист се радвам на прохлада,
за да се отвлека от грижа най-подир,
но не успявам все самичък да остана:
Амур навред е с мен, пристига без покана
и с него си шептим един на друг безспир.
Тиар, упрекван бях от не един критик,
че моите творби народът не разбира,
а днеска ме корят, че имам груба лира,
че пиша с простоват и принизен език.
Кажи — самият ти създаваш с труд велик
безсмъртни книги, — как мълвата се възпира?
Чудовище е тя, с упорство в мен се взира
и сякаш всеки миг променя своя лик.
Стихът ми прогърми — уплашен всеки бяга,
простена ли с тъга, присмиват се веднага.
Та може ли човек да победи във бой
със този нов Протей, приел лица безброй?
Не почвай с него спор, самият се излага
със своите слова — да си приказва той.
Недей да спиш, Мари, стани, ленивке млада:
дочувам песента на чучулига вън,
на славея гласът излива в сладък звън
любовния си зов сред ранната прохлада.
Побързай, да вървим към росната ливада,
където снощи ти седя на онзи пън
и аз ти пожелах един прекрасен сън
да влее през нощта в покоя ти наслада.
А ти подир това тържествено се кле
да ме превариш днес, да се събудиш първа;
но утринният сън над теб е свел криле,
към мене твоят взор все още не надзърва.
Ще нацелувам аз уста и гръд дори —
ще те науча тъй да ставаш във зори.
Защо рубини и позлата,
и диаманти носиш ти?
По тебе трябва да трепти
едничък накит: красотата.
Махни украсата богата,
съвсем излишно тя блести,
щом имат твоите черти
такава прелест всепризната.
Вълшебен чар е отразен
във твоя поглед вдъхновен;
украса нямай — и без нея;
извършваш чудеса със мен:
изгарям цял, а после леденея,
ума си ще загубя чак,
от ревност и любов лудея,
умирам и възкръсвам пак.
Видях те да седиш до твоя братовчедка,
зората беше тя, сияйно слънце — ти,
като че гледах храст пред мене да цъфти
с прекрасни рози — ти и твоята съседка.
Към мен погледна тя — от вашата беседка
като че светъл лъч съгледах да блести.
Като във дрямка ти, потънала в мечти,
не сметна, че за теб бих бил достойна гледка.
Остана си така, навела поглед мил,
от себе си докрай погълната в забрава,
нехаеща, че друг във тебе взор е впил,
като че тази гръд любов не пожелава;
смутен и побледнял, отминах аз тогава
от страх, че с поглед бих покоя оскърбил.
Макар че всеки дух е склонен да приеме
със Платон, че е бил роден в небесен кът,
от тялото лишен, не би успял духът
в небесен произход да вярва дълго време.
Чрез сетивата той и цвят, и вкус ще вземе,
чрез тялото в духа представи се творят,
човек е съвършен чрез земната си плът,
за него тя е дар, а не излишно бреме.
Обичате духа; повтаряте, че кал
за чистата любов е допирът й с тяло.
Това е вяра в друг, измислен земен дял,
въображение, реалността презряло,
възражда то мита за Иксион — отдал
любовната си жар на облаченце бяло.
За да се съхрани от век на век представа
за чувствата към вас, пламтели у Ронсар,
за да се помни как изгарял в буйна жар
като обезумял пред красота такава,
през бъдни дни от син на внук да се предава,
че вашият дълбок, неописуем чар
на мислите му бил изцяло господар —
невехнещи цветя Ронсар ви подарява.
Зеления си цвят ще пазят дълго те,
безсмъртие чрез мен сърцето ви постига:
достойно моят стих за да ви почете,
чрез добродетелта прослава ви въздига
и ще живее тя и още ще расте,
остане ли в света поне едничка книга.
Догдето се въртиш, танцуваш до насита
с лице и със сърце под маска скрити пак,
вълнуван от любов, пристъпвам сякаш в мрак
и в мене студ със зной се сменя и преплита.
Сред карнавала ти изглеждаш тъй честита,
а аз въздишам все, напразно чакам знак,
като обезумял или като хлапак,
и времето така безплодно си отлита.
Послушай ме, сега не ми обръщай гръб,
отчаян съм съвсем и при такава скръб
желая да умра, преситен от измами.
Ако не виждаш туй по моите очи,
във скръбния ми зов дано да проличи:
след моето сърце вземи и песента ми.
Посаждам в твоя чест дървото на Кибела[30].
Ще спомня тоя бор за тебе в студ и зной;
вдълбах на него знак за любовта ни — той
ще расне и смъртта не би ни го отнела.
Бъдете, фавни, страж — мечтата моя смела
пазете занапред, за да расте в покой
и свежа да е пак подир лета безброй,
и в есенна мъгла, и в зима среброчела.
Овчарю, тоя бор за мен е божество;
когато идваш тук, ливадата зелена,
на него слагай знак — да знаят от какво
съм страдал: от една любов несподелена;
поливай с мляко, с кръв от агне туй дърво
и казвай, че свещен е борът на Елена.
Когато натежи над тебе старост сива,
ще шиеш неведнъж до късно край свещта
и мои стихове ще казваш с мисълта:
„Ронсар възпя ме тъй, когато бях красива.“
Слугинята след труд усилен ще почива,
но името ми щом дочуе във нощта,
от дрямката си в миг ще се събуди тя,
с хвалебствия към теб ще смесва скръб горчива.
Тогава ще съм в гроб, нетленният ми дух
под някой кипарис ще спи, за всичко глух;
за любовта ми ти ще спомняш със охота,
ще се разкайваш, знай, за строгостта към мен.
Повярвай ми: живей, не чакай следващ ден,
а днеска откъсни цветята на живота.
Писмо, във любовта довереник бъди ми,
за буйната ми страст безмълвно говори,
към дамата ми ти литни — преди зори
да знае как горя във мъки несравними:
денят за мен е нощ, а пък летата — зими…
Вестителю, иди, в лицето й се взри,
дали ще затъжи за мен, или дори
и теб с безгрижен взор ще гледа — разкажи ми.
Приказвай вместо мен: със нея щом съм сам,
замлъквам всеки път, изпадам в смут голям
и само моят вид единствено разкрива,
че аз съм обладан от мъка най-горчива.
Отивай, по-добре е в миг подобен, знам,
мълвяща тишина от реч несполучлива.
В оная зала щом се появихте, мила,
и впуснахте се в танц със дружки, вечерта
превърна се на ден — тъй ярко заблестя
във погледа ти лъч, изгрял с вълшебна сила.
Шумеше кадифе, раздипляше се свила,
балетът се изви, притихна, полетя
напред, назад, навред разпръсна красота:
река Меандър тъй се вие, гръд открила.
За кратко беше кръг, подир това — квадрат,
та сякаш промени и ритъма познат,
накрай наподоби на жеравите строя.
Танцувахте… Греша! Та всяка стъпка твоя
същински полет бе в незнайни висоти,
в богиня сякаш бе преобразена ти.
Стани лечител, Феб, на моята любима —
побързай, застани до нейното легло;
съгласен си, нали, че редно би било
една богиня бог за лекар свой да има.
Изкуството ти, знам, е с мощ непобедима,
ела и помогни, защото би могло
така да ни смрази диханието зло,
че пролетта за миг да се превърне, в зима.
Не позволявай блед печат да заличи
светлика засиял във нейните очи
и в нейното лице с прическа свилокоса.
В молбата ми сега ако се вслушаш, Феб,
двамина ще дължат живота си на теб:
когато две сърца се любят, те едно са.
Говорят ми: „Ронсар, любимата ти няма
черти, каквито ти й даваш.“ Виждам сам,
че просто полудях; признавам си без срам:
навярно сбъркал бих красива с грозна дама.
Където хладен ум запазва власт голяма
над чувствата, любов не процъфтява там.
Като същински луд е влюбеният, знам,
защото любовта безумство е за двама.
Потърсва красота призната от света
разумният човек — на предпазливостта
предимство дава той, възторгът му е поза.
А как да преценя, та аз съм заслепен
изцяло от страстта, нощта за мен е ден
и бих приел бодил за най-красива роза.
Не би могъл, Жодел, друг град да ти приляга
за родно място — ти подхождаш на Париж,
и също тъй не би могъл да се родиш
освен край Сена, с ум изострен като шпага.
Светликът чрез лъча разкрива се веднага,
Париж е по-велик, защото го красиш,
и Сена затъмни реки по-ярки, виж —
чрез твоя светъл дух и мъдростта ти блага.
Не са за теб, Жодел, рекички, глухо село;
на знанията ти, на чистото ти чело
възвишени неща подхождат най-добре.
Но и най-мъдрите тъй лесно се провалят!
Достойнствата ти сам ако не разбере,
пред музата ти в дълг да не остане кралят…
Кажи, Лоара зла, защо нападна мен?
Във песни моят глас възхвала ти отдава;
когато връхлетя над лодката ми здрава,
гнева ти от какво е бил възпламенен?
Да бях поднесъл аз през безразсъден ден
поне един куплет на чужда речна слава —
на Ганг или на Нил, или на Рейн, — тогава
гнева ти бих разбрал, макар и прекален…
Пиндаре, ти сгреши, водата стойност няма
на първи Елемент; и полза по-голяма
земята всеки ден поднася ни във дар…
Лоара, ти не спря и пред убийство даже
с честолюбива цел — след време да се каже,
че в твоите води удавил се Ронсар.
Желая, скъп Бело, да си осведомен
за онзи, който бе към тебе приобщен
от Музите така, че и след много време
потомъкът ни млад ще трябва да приеме,
че неделим човек били Ронсар с Бело
и че едно сърце у двамата било.
По род съм от страна, где зиме мраз настава,
где Дунавът студен край Тракия минава.
Отвъд Унгария е то, добре познат
бил там маркиз Ронсар, сеньор с имот богат
от хора и земи, от градове и злато.
От синовете му едно момче сърцато
връстници сбрало — все жадуващи за път,
повело ги далеч от родния си кът
и прекосили те земя унгарска, немска,
Бургундия, Шампан, и с храброст старовремска
с Филип дьо Валоа[31] развели знамена,
че тъкмо в ход била със Англия война.
Младежът за Филип спечелил лаври само,
та кралят го дарил с имение голямо
покрай Лоара — тъй забравил дом, страна
и братя, и баща; намерил си жена,
семейство си създал — а то било начало,
което след това баща ми е създало.
Баща ми пък е бил на служба при Анри[32],
сина на Франсоа; в Испания дори
последвал го — Анри там за заложник взели, —
със своя господар служителите смели
защо да не делят не само добрини,
но и несгоди, щом светът се промени?
От майчина страна познавам имената
на моите предци, известни във страната,
това са Шодрие, Тримуй, Руо, Бушаж,
които са били бойци с голям кураж —
с достойнствата на Марс във битките блестели,
догдето Ла Рошел от Англия отнели.
В прослава на един от тях — храбрец голям —
днес улица една е назована там.
Ако ме питаш ти за житието мое,
освен за моя род, чети и знай какво е,
любезни ми Бело, ще бъда откровен.
Започвам от деня, във който съм роден.
Нали пред Павия крал Франсоа пленен е —
туй лято[33] — бог тъй дал — рождено е за мене.
На единайсети септември се родих
и Парка ме дари веднага с жребий лих.
Не съм бил първи син в семейството честито —
пред мен са пет деца родени, от които
умрели скоро две; останалите три
различни са от мен по нрав и ръст дори.
Години девет бях навършил и в колежа
бях вписан; не можах успех да отбележа —
напуснах го, стоял шест месеца едва
да слушам на Вели премъдрите слова.
Отидох в Авиньон, а там войската цяла
на краля Франсоа за бой се беше сбрала
със Карл Австрийски; паж при дука д’Орлеан
ме дадоха; след туй да следвам бях избран
шотландския монарх с младежи все отбрани
за трийсет месеца, а шест бях с англичани.
Дойдох си; паж ме взе отново този дук,
но нито ден в покой не ме остави тук.
В земи фламандски бях и всичко бе готово
Шотландия след туй да посетя отново,
но кораба ни слаб, подет от буря зла,
едва не се разби край Англия в скала.
Три дни вилня така стихийната заплаха:
светкавици, вълни и град ни връхлетяха.
В пристанище, от нас жадувано безспир,
пристигнахме, а там разби се най-подир
съда ни в бряг скалист, но никой не пострада,
освен от мокрота, освен че изпопада
багажа ни, подет от вятъра встрани
и за играчка взет от палави вълни.
Престанах да съм паж; едва шестнайсетина
лета навършил бях и тъкмо през година
четирийсета бе, когато със Баиф
в Германия живях; тогава с пример жив
показа той пред мен какво е добродетел.
След туй се разболях и, бог ми е свидетел,
жестоко болестта засегна моя слух,
така че и до днес оставам полуглух.
Дърварю, чуй ме ти и спри за миг ръка —
дървета не сечеш, замахвайки така,
не виждаш ли кръвта на нимфите, които
под тяхната кора живееха честито?
Ако крадец, отнел по-незначим имот,
с бесило бива тук лишаван от живот,
какво възмездие приляга за такива
ръце, чиято стръв богините убива?
Гора, просторен дом на пойните ята!
Елени и сърни сред твоите листа
не ще прошумолят; зелената ти грива
от зноя няма пак в прохлада да ни скрива.
Не ще намира пън овчарят, пожелал
под твоите листа да свири на кавал,
и няма със душа от любовта обзета
със песни да зове красивата Жанета;
ще стихне всичко тук и Ехо ще мълчи,
поле ще станеш ти и няма да личи,
че тука шумен лес е расъл отначало
и в твоята земя ще се забива рало,
ще те напусне Пан и вече никой път
сърненца няма в теб безгрижно да растат.
Прости, вековен лес, играчка на Зефира,
където най-напред опитах свойта лира,
където най-напред се вслушах как трепти
лъка на Аполон, пробуждайки мечти;
от Калиопа чар, където пих, където
стихът й със възторг изпълни ми сърцето,
а от Евтерпа бях обкичен със цветя
и ме закърми тъй със млякото си тя.
Прости, вековен лес, завинаги простете
поляни, няма тук да никне горско цвете,
а всеки минувач напразно в пътя свой
ще търси сенчест хлад и в слънчевия зной,
измъчен и смутен от пустата картина,
убийците ти зли със право ще проклина!
О дъбове, на вас ще кажа сбогом днес.
Прославени чеда на Зевсовия лес,
повели хората по своята пътека —
неблагодарен е наистина човека:
забрави, че е взел от вас безброй блага,
хранители-бащи убива той сега.
От земните блага не трае ни едничко!
О боже, колко прав е философът: всичко
загива най-подир и по закон суров
възвръща се в света, приело образ нов!
Полето някой ден от хълм ще е покрито,
а гдето е Нептун, ще зрее едро жито;
материята си остава, запомни,
и само формата след време се мени.
Подир години шест и седмата година
за мене все така почти докрай измина
далече от копнеж, надежда и любов —
свободно дишам аз и всеки изгрев нов
посрещам несмутен от грижа, от тревога
и във спокоен сън да отпочивам мога.
Единствен господар на своя земен дял,
разхождам се навред, където бих желал,
и взимам си другар духа ми да въздига —
от Платон, Еврипид и Аристотел книга.
Съветници добри, не ме ядосват те
и ведър е човек, когато ги чете —
извеждат моя ум над дребните съблазни,
но без да го смутят с ласкателства напразни!
Наситил дух, след туй обръщам аз очи
към всякакви цветя — в букета им личи
огромна пъстрота от форми непознати,
от багри, от безброй приятни аромати;
картина сякаш аз разглеждам, възхитен,
природата безспир е източник за мен
на чудна красота… И казвам на цветята:
почти за божество би могъл да се смята
човекът, отстранен от оня долен свят
на царедворци — свят с лукавство зло познат.
Веднъж навлизам в лес, из който друг не скита,
а сетне — сред скали; преброждам до насита
гъстака, приютил елени и сърни,
и няма грубост там мира да накърни…
Обичам да вървя покрай реката, гдето
вълна подир вълна се спускат през полето
и слива се вода с водата в устрем нов;
обичам на брега да почна риболов —
догдето дебна миг, за да смутя покоя
на люспестия свят, и с въдицата своя
догдето рибка аз извадя най-подир,
налапала стръвта ми в някой сенчест вир,
щастлив съм и не бих се разменил с велможа,
след целодневен лов добил еленска кожа.
Бих бил щастлив, ако, със порив споделен,
стръвта любовна вас примами както мен —
от погледа ви пих любовната отрова,
но вие за това не сте била готова…
А сетне, Веспер щом забули всичко с мрак,
отправям аз очи към небесата пак:
със ясни писмена в небето бог тогава
на всички същества съдбите очертава.
Не му е нужен лист, мастило и перо,
за да ни просветли с послание добро:
небесните звезди са буквите, с които
показва той какво във бъдното е скрито.
Но хората нали са смъртни — е, добре,
така е, няма кой в небето да се взре…
А щом съм със сърце от мъка най-обзето,
потърсвам сладък цяр във онзи кът, където
избликва извор свеж и бистър като лед —
под името ви той известен е навред;
от него пия все утеха и забрава,
а той шепти за вас, където преминава:
със музите е тъй — надвиват с лекота
за дълго, ако не завинаги, смъртта…
Сега си мисля как накрая ми се падна
нищожен дар в ответ на любовта грамадна;
в жена да вярваш, то е опит да възпреш
ветрец или портрет в поток да създадеш;
но вярвам, че поне когато възрастта ви
като вълшебник зъл чертите ви преправи,
в косите ви сребро когато проличи
и не блести копнеж във вашите очи,
ще ви вълнуват пак дълбоко стиховете,
написани за вас, и ще ме споменете.
Година седма тъй навършва се, и мен,
Елено, занапред не ще държите в плен.
Достигне ли човек до възраст като тази,
природния закон е задължен да спази.
Любима, гръд до гръд се притисни към мен
да вдъхна твоя дъх, целувай ме с наслада,
целувки дай ми сто, не, по-добре хиляда:
не се смирява страст със брой ограничен.
Целуван ме — защо да чакаш оня ден,
когато вместо дар за свежестта си млада,
целувка от Плутон ще имаш за награда
на своя образ нов — от старост похабен?
Такава — жива — ти горещо целуни ме,
в забрава отмалей, заеквай, мойто име
невнятно изречи, в прегръдката ми мри,
а в твойта аз ще мра, но съживи се сетне,
за да ме съживиш… И кратък ден дори
е по-добър от нощ: усмихвай се — да светне!
О моя книго, тъй съдбата отреди:
догдето аз съм жив, оставаш непризната.
Не мине ли човек с Харон отвъд реката,
напразно би мечтал, че ще се утвърди.
Но мислите ми в теб читател ще следи
след векове и тук, загледан в долината,
ще се учудва как тъй малка, непозната
такъв голям поет могла е да роди.
Дерзай, о, книго, виж — човекът жив ни дразни,
добрите му дела и мисли са напразни,
ала подир смъртта сравняваме го с бог.
Не дава завистта за живите прослава,
но щом човек умре, замлъква съдник строг
и почести без злост потомството отдава.
Измършавях съвсем, когато ме съзрете,
със скелет може би ще ме сравните чак;
беляза ме смъртта без жал със своя знак:
от страх потръпвам, щом погледна си ръцете.
Дори и Аполон при мен да доведете,
не би ме излечил; не ще те видя пак,
о, Слънце, сбогом! Аз съзирам само мрак,
вървя към пустота, със мене се простете.
И всеки, който мен — болника — е видял,
си тръгва насълзен и моята печал
опитва да смекчи, целувайки горещо
очите ми, но в тях надежда не гори.
Прощавам се със вас, приятели добри,
уви, а бих желал да ви помогна с нещо…
Луиз Лабе (1526–1566)
Дъщеря на богат въжар от Лион, която имала не само приятна външност, но и щастието да получи даровете на ренесансовата култура, обикновено запазени за мъжете от онази епоха. Луиз Лабе декламирала стихове на латински, говорела италиански, свирела на лютня, владеела ездата и фехтовката, пишела стихове и с целия си живот, с цялото си поведение протестирала срещу подчиненото положение на тогавашните жени.
IV
Венеро светла, бродеща в небето,
гласа ми чуй; в небесни висоти
догдето твоето лице блести,
така ще пея — с болка на сърцето.
В очите ми ще блика скръб, догдето
в нощта лъчите си ми пращаш ти,
и няма мъките ми да спести
сиянието ти, с тъга прието.
Когато нощ настъпи, всички хора
очакват от съня добра отмора.
За мене дневните блага са зли,
но мъката и нощем не отслабва —
като си легна, цяла нощ ми трябва,
за да изкажа колко ме боли.
VIII
Като потърся, както се полага,
в постеля мека отдиха желан,
напуска ме духът ми изтерзан,
за да се устреми към теб веднага.
Тогава чак духът ми разполага
с мечтаното — постига своя блян,
заради който денем съм в капан,
от който няма как да се избяга.
О сладък сън, о нощ за мен щастлива,
пратете ми покой и красота
и сънищата мои продължете.
Щом влюбената ми душа не бива
да има радост в действителността,
поне насън с възторзи я дарете.
XIII
В очите ми догдето сълзи има,
да плача за добрите времена
на близост с теб; и слабост ни една
не пречи да съм тъй неутешима;
догдето мога с лютнята любима
на спомена да дам храна
и твоят образ — сякаш светлина —
ме придружава в лято или в зима,
не ми се иска да умирам аз.
Но щом одрезгавее моят глас
и погледът ми острота загуби,
и щом душата ми сред самота
не би могла да изрази, че люби,
тогава чак ще призова смъртта.
XXIII
Не ме корете, дами, че хиляда
пламтящи факли чувствувах у мен
и че обичах с дух опиянен;
горчиви сълзи имам за награда,
не ме съдете вие без пощада.
Животът ми е вече помрачен,
не ставайте и вие зли към мен,
от обич всяка може да пострада.
И без вулкан в гръдта ви да гори
и без да срещнете млад бог дори,
ще може любовта да ви надвие.
Ако попаднете под нейна власт,
обзети от могъща, странна страст,
и по-нещастни може да сте вие.
Реми Бело (1528–1577)
Малко се знае за детството му, тъй като бил от обикновен произход. От рано проявил бляскави заложби, обърнал внимание върху себе си и получил подкрепа, за да се учи. И той започнал с преводи от старогръцки, като избрал одите на Анакреон. Собствените му стихове били горещо приветствувани от Ронсар, с когото го свързало искрено приятелство. Бело прекарал по-голямата част от живота си в служба на маркиз д’Елбьоф, който владеел Лотарингия.
Не е щастлив човек, желаното щом няма.
Това, що нямаш, щом не пожелаваш, знай,
че си блажен — пред теб са радости безкрай,
а алчният е в плен на мъка най-голяма.
Да искаш е беда, разпалваща пожари
в човешката душа, и затова със страст
не искай нищо, щом не е във твоя власт —
дочакай радост, щом и твоят час удари.
От алчност корабът попада на пирати,
на бури, на скали, на страшни ветрове;
човекът все ламти, за да се озове
сред трудности — далеч от пътища познати.
За почести един жадува — пред мнозина
угодничи, честта си стъпква той дори,
а друг пък, закопнял за повече пари,
предава бог и крал и своята родина.
Когато е обзет човек от страсти груби
и към наслади все безумно се стреми,
завършва зле, това разбрали сте сами —
и време, и живот напразно ще изгуби.
Един ламти за пост с усърдие голямо,
мечтае за имот и за пари безброй —
след вятъра търчи в заблудата си той:
желанието е безплоден повей само.
А друг е жалък роб на любовта, но, зная,
и той пред ветрове прегръдка е открил:
ще бъде награден със отказ груб, немия,
или с едно лице повехнало накрая.
А трети се стреми с усилия безкрайни
да стане приближен и драг на своя крал,
но току-виж, такъв безследно е умрял —
на своя господар узнал е много тайни.
Да искаш е злина, която все те дразни,
с надежди не живей като в магьосан лес,
а да се насладиш, човече, бързай днес,
забулват твоя ум копнежите напразни.
Ламтежът е лъжа и сянка на нещата —
подмамвайки духа към празна суета,
в заблуда ни държи, тъй както през нощта
със образи сънят излъгва сетивата.
Оливие дьо Мани (1529–1561)
Бил високо ценен и възхваляван от поетите на Плеядата и покровителствуван от крал Анри IV. Подобно на своя близък приятел Жоашен Дю Беле извършвал дипломатическа работа в Рим като секретар на френското посолство. Поезията му се характеризира с изключително силно развито чувство за ритъм.
Какво ще правим, Горд? Ще имаме ли мир
Ще спре ли най-подир раздора по земята?
Или ще продължи навсякъде войната,
която мъчи днес народите безспир?
Оръжия дрънчат, коне пръхтят край нас,
говори се за бой, за плячка, за победа
и тръбен зов ехти; където и да гледа,
човек съзира кръв и чува гневен бяс.
Живота ни крале редят за свои цели,
а след като имот и кръв са ни отнели,
да ги възвърнат те не биха и могли.
Нещастни сме, уви, родени в дни такива,
изцяло под властта на сила нечестива,
за други е честта, за нас — бедите зли.
Етиен Жодел (1532–1573)
Автор на първата френска класическа трагедия „Клеопатра“, представена през 1552 година, когато поетът бил едва двадесетгодишен. Събитието било посрещнато с възторг от най-изтъкнатите културни дейци на епохата. През същата година била представена и първата комедия от същия автор. Разностранно надарен, но беден, Жодел се нагърбил да подготви за четири дни забавленията за едно тържество в чест на крал Анри II и дук дьо Гиз, победител над англичаните. Усилията му били провалени по технически причини, но неуспехът имал голямо значение за по-нататъшната му съдба. Изпаднал в немилост пред силните на деня, първият френски драматург починал в мизерия.
През Алпите веднъж премина моят път —
говоря за частта от Алпите, която
над облаците чак достига, — беше лято,
но още бе дебел навсякъде снегът.
Догдето повървях из този хубав кът,
останах поразен от нещо чудновато;
навсякъде в света известно е: когато
огрее топъл лъч, стопява се ледът.
Невероятно бе това за мен, не крия,
снегът във огън бе — в противната стихия;
когато го допрях, снегът ме изгори;
от слънцето снегът съвсем не се стопява
и сякаш обкръжен от огън бях тогава,
но без да пламна — той ме заледи дори.
Ти знаеш, Музо, моя Музо тъй самотна,
че в песните ти няма пошлост, но сега
ги приравняват с всяка песен неграмотна.
Ти знаеш: щом създавам някакви блага
на големци неблагодарни за прослава,
загубвам време и спечелвам си тъга.
Ти знаеш: днес харесват туй, с което става
човекът на маймуна; правдата добра
потъпкана от грехове лежи в забрава.
Ти знаеш: до Насладата не се добра
светът, макар че търси я навред, защото
Страстта увлича умовете в зла игра.
Ти знаеш: Добродетелта заспа в леглото
на тъмна нощ, напълно се усамоти
и глуха, няма, сляпа днес е тя пред злото.
Ти знаеш: който все по нейните пети
изглежда, че я следва, той е най-далече
в действителност от нея; туй помни го ти.
Ти знаеш, че мъдрец глупецът се нарече,
с ласкатели обиколен, но той е, знам,
като шаран, налапал въдицата вече.
Ти знаеш: не един бездарник с шум голям
се извиси, ала такъв човек накрая
самовъзхвалите опровергава сам.
Ти знаеш, че догдето аз съм жив на тая
земя, ще те отритват все: добри слова,
се казват срещу някаква услуга, зная.
Ти знаеш, че науката не е това,
което бе преди: потъпка славно име,
за старата почтеност спомня си едва.
Ти знаеш: въпреки че страдам лете, зиме,
на Добродетелта да служа бих желал
и за награда тя в затвора си държи ме.
Ти знаеш: на ума не съм подвластен цял,
сърцето ми добро е, но с усмивка блага
за всяка подлост да простя не бих успял.
Ти знаеш, Музо, колко много ми дотяга
да бъда критикуван тъй, че да личи
невежеството на преценките веднага.
Ти знаеш: види ли ме с по-добри очи
един владетел, философ ще се намери
към своите закони да ме прикачи.
Ти знаеш с колко труд поетът се катери
към висоти, за да го нарекат накрай
смешник и стихоплет и пленник на химери.
Дори да се заема с нещо друго, знай —
с пътуване, с военно дело, с търговия, —
пак добродетелите ще ми пречат май.
Накратко: завистта не мога да надвия,
дори у най-големите вирее тя,
а там опре ли работата — остави я!
Ала и друго знаеш (само с празнота
не може да завърши моята тирада,
съвсем безсмислено часът не отлетя!).
Ти знаеш, че в света едничката награда
за Добродетелта остава тя сама:
заради нея добродетелният страда.
Единствена достойна тя е в цялата земя,
за нея никога не бих пожалил сили,
догдето сам помръкна в своята тъма.
Не биха твърдостта ми с нищо променили,
остава правдата едничка моя цел,
в самия мен са моите утехи мили,
да бъда на мълвата роб, не бих приел.
Жан-Антоан дьо Баиф (1532–1589)
Известен е с опита си за промяна на френското стихосложение, в което предлагал да се въведе метриката на античната поезия, основана върху редуването на къси и дълги гласни. Разработил и нов, фонетичен правопис на френския език, но никое от нововъведенията му не били възприети. През 1570 година основал една академия за поезия и музика.
Студенината мързелива
на зимата си отлетя:
настъпва ерата игрива
и прелестна на пролетта.
С трева пръстта е украсена,
тревата пък — с цветя безброй;
от птичи песни огласена,
гората върна чара свой.
В зори момата е готова,
за да превари слънчев пек
и да откъсне роза нова
със аромат и свеж, и лек.
А сетне със цветеца ярък
гърдите си ще украси
или ще го даде — подарък
на момък с къдрави коси.
И щом това красиво цвете
е знак на нейната любов,
ще бъдат ведри часовете
за момъка и в ден суров.
Но вслушайте се — след овчаря
засвирва сякаш всеки лист,
а песента им се повтаря
от славея с гласеца чист.
Любувайте се на водата —
тъй бистра в буйния поток,
погледайте зеленината,
изпълнила леса дълбок.
Вълни морето не надига,
в небето — светли цветове;
и чак до Индия достига
гемия с благи ветрове.
Рояк вестители крилати
кръжи навред с приятен звук;
опиянен от аромати,
роякът с жар работи тук.
Събират в кошера пчелите
от най-добри цветя нектар:
глада си за да утолите,
ще ви предложат сладък дар.
Отекват песни в небесата
от птичи гласове безспир:
от чучулига — над полята,
от лебед — в езерната шир.
Край къщите — от ластовички,
от славеи — в леса зелен,
и бодри песни пеят всички,
щастливи в пролетния ден.
Гласът ми ще ги придружава,
за любовта ще пея аз —
как пламъкът й поразява
или пък радва всички нас.
За мен да пея е наслада,
дано светът я сподели —
че цялата природа млада
възражда се сега, нали?
Амадис Жамин (1538–1592)
Високо ценен от съвременниците си и плодовит поет. Някои го включвали в Плеядата на мястото на Понтюс дьо Тиар. Преводач на „Илиада“ и „Одисея“ и добър познавач на античната литература, той се радвал на приятелството и покровителството на Ронсар. Освен много сонети написал е и една „Поема за лова“.
Прекрасен мир, звезда между звездите,
ти липсваше ни, за да сме честити,
но днес се връщаш в нашата страна;
подлец е този, който тебе мрази
и който не желае да запази
над нас чудесната ти светлина.
Понеже мощ в ръката ти се крие,
стори така, че да живеем ние
през новата година в мирни дни;
в сърцата на французките велможи
духът ти нека да се разположи —
раздорите им в дружба превърни.
Във всяка тяхна ризница богата
да сбира своя сладък мед пчелата
и паяк тънки нишки да тъче;
от меча нека сърп да се направи,
човекът не със лаври да се слави,
а с клонче от маслиново дръвче.
Филип Депорт (1546–1606)
Баща му бил търговец в Шартър и му осигурил солидно образование, с цел да го направи духовник. Но на шестнадесет години бъдещият поет осиротял и сам трябвало да изкарва прехраната си в Париж. Успял да се издигне и дук д’Анжу, избран за полски крал, го взел със себе си в Полша, където прекарал девет месеца. Обсипан с почести и блага от Анри III и Анри IV, след смъртта на Ронсар, Филип Депорт бил почитан като пръв поет на Франция. Използувал богатството и влиянието си, за да покровителствува писатели и поети, но бил жестоко нападан от Малерб.
Икар загина тук — храбрецът с полет лек
посмя, макар и млад, да тръгне към Небето;
остана без крила — умря, подир което
заслужи завистта на всеки смел човек.
Остава и до днес от славата му ек!
Спечели от това, че падна във морето
и неговата смърт победа стана — ето
че надживя Икар победно своя век.
Не трепна от страха, че може да пострада,
не му достигна мощ, но не и дързост млада,
загина от звезда — най-светлата в света;
небето взел за цел, в морето гроб намери —
не зная цел със тъй възвишени размери
и не познавам гроб с такава красота.
Защо поглеждаш тъй към всяко огледало
и вярваш му, че то лика ти ще съзре?
Към мен се обърни — ще видиш по-добре
какъв божествен чар небето ти е дало.
По старото дърво, в дъга извито цяло,
че веят ветрове, човек ще разбере;
ще знаеш за мощта на бурното море
по туй, което то в брега е издълбало.
Смъртта ми най-подир дано те увери,
че си красива — туй заплашва теб дори:
за Нарцис знаеш — как от момък станал цвете.
Не се оглеждай ти, опасността помни,
че може нрав студен и теб да промени —
не в цвете, а в скала, сама пред ветровете.
Животът е едно бодливо, остро цвете,
красиво призори и сухо вечерта;
прилича той на сняг сред лято над света
или на кораб лек, разбит от ветровете.
Това е колело, което зиме, лете
безспирно се върти; насладата, честта,
печалбата, ума са само суета
и облаци, и сън, и лудост, запомнете.
Уви, туй казвам аз — човек, добре разбрал,
че в бяг подир такъв лъжовен земен дял
най-хубавите дни са минали в забрава;
и ето че сега събирам урожай
— защото е била сеитбата такава —
срамувам се, тъжа, разкайвам се накрай.
Агрипа д’Обине (1552–1630)
Проявил се като същинско дете-чудо; в ранна възраст владеел старогръцки, латински, еврейски, италиански, испански. Взел дейно участие в религиозната война като протестант и останал докрай верен на убежденията си. От 1573 до 1595 се сражавал на страната на Анри IV и се оттеглил в имението си, след като кралят приел католическата вяра. По-късно взел участие в съпротивата на протестантите срещу Луи XIII и накрай емигрирал в Женева. Творчеството му отразява неговите верски схващания и същевременно притежава извънредно голяма дълбочина на мисълта, неподражаема сатирична сила и епичен размах, непознат дотогава във френската поезия.
О вие, грабещи емайла чист,
ръце, донесли ягоди в гората,
какво ли криете под пъстротата,
не дебне ли змия под всеки лист?
В любовното море заплувах с жар,
но щях да се удавя сред вълните;
простирам мокра рокля на скалите —
за бог Нептун да бъде жертвен дар.
О влюбени, не слушайте сега
зова на сладкогласната сирена.
Че чух скръбта й, аз съм наскърбена,
тъжа, че слушах нейната тъга.
Паунът е такъв — разпери ли пера,
от себе си е сам изпълнен със възхита;
и царедворецът от всяка кралска свита
навсякъде е роб на същата игра.
Тържествен и надут като паун в гора,
в двореца крачи все с усмивка дяволита,
но не поглежда где пристъпва и залита,
ако се промени съдбата му добра.
Не само по това прилича на пауна —
и той е с дрезгав глас, като от лоша струна,
и той на добрина отвърнал би със зло,
и той е горд, ревнив, чувствителен към хрема…
Но нещо ги дели: паунът важност взема
от собствени пера, а той — от облекло.
В развихрената тук война междуособна,
и дребен, и голям, увлечени в борби,
вилнеят тъй, че меч в страната се заби
и глъхнат градове под тишина надгробна.
Вървя и виждам как омраза безподобна
е бълвала без жал убийства, как съдби
са рухвали за миг; и още, може би,
земи ще тънат в кръв заради мъст злокобна.
Любов, Съдба, уви, смирете този бяс,
та да се възцари мирът навред у нас —
нали заради мен — човека — пламна спора?
Помагай ни, Любов, сложи на злото край!
Съдба, не може тъй, промяна вече дай,
че инак нито спор ще има, нито хора.
Свобода прекрасна, мила,
по-желано благо на света не зная аз,
имаш по-голяма ценност, власт и сила
и от злато, и от чист елмаз!
Из гората отзарана
аз ловувах — нищо, че самият пленник бях,
катерички гоних и успях да хвана
жива най-подир една от тях.
В дар на своята любима
после аз я дадох; върза я с коприна тя.
Вързана обаче и сладкиш не взима,
и троха не слага във уста.
Връзваха я с връв ръцете,
погледът с насмешка бе към нея устремен —
тя без страх накрая гибел предпочете
пред живота в недостоен плен.
Ах, завиждам й след тоя
случай, ще го помня до последните си дни
малкото животно свободата своя
от живота повече цени.
Колко е достойна тая
жертва на сърцето — да предпочете дори
смърт наместо робство, да поиска края,
щом загуби родните гори!
Тъй след боеве хиляда
виждали са някой римлянин с живота драг
сам да се разделя, за да не попада
под властта на тържествуващ враг.
Но дори в затвора тесен,
след такива мисли, за живота ми е жал;
също като лебед сладкозвучна песен
за смъртта си още бих попял.
Главата ми под сняг натрупан побелява
и слънце щом над мен проблесне — и тогава
не се стопява той; над моите гърди
елате, снегове, събирайте се вие
и над сърцето днес, та буйно да не бие,
че пепел е жарта, що пламък бе преди.
Но приживе нима ще трябва да угасна?
Изчезна ли лъчът от светлина прекрасна?
Божественият плам не крее ли поне?
И пред олтара свят принасям жертви, ето:
на страст нечиста — лед, а пламък — на небето;
свещен и чист светлик, надгробна факла — не!
Наслади няма, но и мъките са спрени.
Със славея мълчат коварните сирени,
не се берат цветя, не пада плод узрял;
понякога лъжа в надеждата не дреме:
блажена старостта — със нея иде време
да ползуваш това, което с труд си сбрал!
Но близка е смъртта; за нещо непознато
след нея иде ред — настъпва час, когато
животът ще е жив, а пък смъртта ще мре.
Пред гибел в буря кой покой не предпочита?
И кой ли би желал да скита без насита,
а да не се стреми в пристанище да спре?
Франсоа дьо Малерб (1555–1628)
Първороден син с осем братя и сестри, той завършил право, като допълнил образованието си в университетите на Хайделберг и Базел. През 1605 година бил препоръчан на Анри IV и се установил в Париж. Образец на високо надарен придворен поет, той се проявил най-вече със строгите си изисквания за поетичната форма и чистотата на френския език, при които достигал до крайност. Разказват, че дори когато бил на смъртно легло, прекъснал изповедника с думите: „Не ми говорете повече за отвъдния живот, вашият лош стил ме отвращава от него.“ Оказал е голямо въздействие върху по-нататъшното развитие на френската поезия, като се опълчил срещу прекаленото подражаване на античните образци и като поддържал, че поетът трябва „мъчно да създава лесни стихове“.
Изминали са три години, откогато
театър съм на най-жестоки боеве
и удивлявам все света, че тъй сърцато
понасям зло след зло по мене да снове.
Небето е за мен единствена закрила;
треперя зиме в студ, пристигнал отдалеч,
а лете, току-виж, и чума се явила,
най-малката беда е вражеският меч.
И всичките злини, с които разполага
Съдбата, всичко тъй стоварва върху мен,
че за щастливец тук ще обявят веднага,
човека от една-едничка смърт сразен.
Не се бави, Съдба, и не отлагай само,
въпросът не търпи хитруване, лъжи.
Воюват всъщност тук за гробище голямо,
решавай: на кого ли ще принадлежи?
Хубост, грижо моя, както океана
прилив, сетне отлив, люшка ви безспир;
трябва да решите, че часът настана:
ще реша раздяла инак най-подир.
Погледът ви има чар с голяма сила,
свободата моя застрашава тя,
но за да остана неин пленник, мила,
и любов е нужна редом с хубостта.
Щом като успеха близък ми изглежда,
все изникват пречки — всякакви са те;
Пенелопа нощем тъй разплита в прежда
плетката, която денем изплете.
Но това, госпожо, ще ви злепостави —
трябва да изпълниш, щом си обещал.
Ако отречете, зле е паметта ви,
ако не — петните думата си с кал.
Винаги съм смятал, че смъртта едничка
би могла накрая да ни раздели,
но не би — виновна ще сте си самичка:
клехте ми се вие, помните, нали?
Ставайте, красавице, елате!
С блясък, с цвят простора тъй богат,
че сравнено с красота такава,
все изкуството ще изостава.
Лъха дъх на рози разцъфтели,
всички ветрове са занемели;
сякаш Слънцето се е явило
за любов, а не като светило.
От лъчи със хубост несравнима
шапка празнична като че има,
сякаш бърза, украсено с нея,
пак към дъщерята на Пенея[34].
За наслада шепне всяко цвете,
в настроение добро бъдете,
грижата, що бръчките дълбае,
оставете — за по-стари тя е.
Топло е, но сянка под листака
да ни приюти отдавна чака.
Там забравяш аромати други
сред ухаещите теменуги.
А край нас, на клонче от чимшира,
над жълтуги, тръни, без да спира,
славеят вълшебство, ще покаже,
та да слушат и скалите даже.
Може би между цветята ярки
ще съзрем овчари и овчарки,
устни слели, да се впускат в кратка
и изпълнена със нежност схватка.
Любовта при тях е без принуда,
скача и танцува до полуда,
не признава ни една преграда,
от която в градовете страда.
Ще изпитам радост най-голяма,
тъй поне веднъж да бъдем двама,
щом предишната ми скръб горчива
ви затрогне с примери такива!
Най-ненужен идол е честта ви,
тя неискрена наглед ви прави,
ала кой обичан, с обич съща,
на обичащия не отвръща?
Затуй, че никой друг не може тъй умело
страната ни от зло съвсем да изцери;
че бяхте твърд и зрял на младини дори;
че този мир мечтан е само ваше дело;
че Франция накрай освободихте смело
от змея — с огнен дъх земи да не гори, —
успехът ви, добит с усилия добри,
с корона увенча достойното ви чело.
Но че сте поздравен от моите слова,
признайте, кралю мой, най-ценно е това
сред вашите блага, достъпни за малцина.
Прославят ви навред, но със успех менлив,
невзрачните творби живеят по година;
Малербовият стих остава вечно жив.
Жан дьо Спонд (1557–1595)
Родил се в земята на баските. Произхождал от протестантски род, поради което животът му бил белязан с много премеждия. След като завършил образованието си, прекарал четири години в Базел, където допълнил познанията си по теология. През 1589 година в Париж бил затворен и измъчван заради вярата си. Пет години по-късно баща му бил убит от католици. Поетичното му творчество останало дълго време забравено, но днес му е донесло заслужено признание като дело на един от майсторите на френския барок.
Уви! Редят се дни, и този, който мина,
е все едно умрял, а всеки следващ ден
на свой ред ще умре, и той едва роден,
и половин живот е смърт наполовина.
Амбицията зла, подтикваща мнозина,
и гордото сърце, със порив вдъхновен,
и нежната ръка, сърцето взела в плен —
за всичко има смърт, след ден или година.
По пътя се редят и бури, и скали,
разпъвате платна, но знаете, нали,
че всеки своя край на дъното намира…
И тъй, мигът лети, обливайте се в пот,
палачи сте сами на своя къс живот:
живее се в беди, без отдих се умира.
Ех, колко малък брой са хората, които
се сещат за смъртта, и то едва във бой —
по суша, по море — сред врагове безброй.
А всички ще заспят на ложе в пръст зарито
Че и в морето, пак надяват се прикрито
да стигнат до земя; пред вражески порой
победа чакат те; и сала стъклен свой
приемат за скала с нехайство упорито.
Следя ги как гъмжат — от червеи дружини,
и кули как строят за хиляди години,
не мислейки, че трус след миг ще ги смете.
Гиганти, накъде прашинките влечете?
Събирате ги в куп? Храна за ветровете!
Издигате стени? Ще рухват, скоро те.
Жан дьо Гомбо (1570–1666)
Бил един от членовете на литературния кръжок, който впоследствие се превърнал във Френска академия. Благодарение на приятната му външност, пък и на дълголетието му, неговото присъствие било гордост за тогавашните литературни салони. Автор е не само на лирични стихове, но и на няколко пиеси.
* * *
От досадник как да се спасите знам.
Жертвувайте сума неголяма,
сетне обещавам ви успех голям:
заем дайте му — и ще го няма.
* * *
Малерб божествения тук почива,
бе стар, заплата нямаше добра,
умря във бедност. Времена такива —
днес аз живея, както той умря.
* * *
За Гийом до днес не е било
казано ни хубаво, ни зло,
ни мира е искал, ни войната;
ту с изпъчен, ту с прибран корем,
бил шейсет години на земята,
сякаш го е нямало съвсем.
Матюрен Рение (1573–1613)
Племенник на Филип Депорт. През 1587 година постъпил на служба при кардинал Жоайоз, когото придружавал при посещенията му в Рим. След осем години се установил в Париж, където се опитал да бъде независим и в живота, както и в поезията си. Рязко се противопоставил на Малерб, като заявявал, че трябва да се оставя „перото да тича натам, накъдето го носи поривът“. Създал творби с пълнокръвни и ярки стихове, които оправдават кратката, но точна преценка на Алфред дьо Мюсе за Матюрен Рение: „На безсмъртния Молиер безсмъртен предтеча“.
Да, рядко пиша аз, признавам го самия;
и не че леността не мога да надвия,
но взема ли перо, усещам се така,
в галера сякаш съм, с греблото във ръка;
от Музата едва дочул един-два стиха,
въстава моят ум срещу властта й тиха.
Понякога, все пак, ако й се отдам,
кълна се, затова заплащам скъпо сам.
Роден съм под звезда, що Муза отреди ми,
но ми добавя в дар и болки нетърпими
в главата всеки път; така от дълги дни
над мене този гнет, уви, не се мени,
измъчва ме това страдание проклето,
но в робство ме държат духът ми и небето.
Най-лошо е, че туй така жестоко зло
и да се изцери сега не би могло;
лекарства ни веднъж не са го намалили,
напротив, сякаш те му дават нови сили;
опитах не един изпитан лек, а сто,
но повече дори сега ме мъчи то.
Попаднал под властта на зло неизцеримо,
без ропот да търпя не е необходимо,
напротив, буйно все проклинам тая плът
дотам, че да умра желая някой път:
какъв поет съм, щом главата ми не чини?
Не виждам за печал по-истински причини,
по-леко би било да съм прокажен клет
или от шарка скрит под белези безчет.
Да можеше бесът, когато ме обземе,
да се съобрази със хора, с място, с време,
по-отстъпчив по нрав да беше той поне,
то бих се утешил отчасти с туй, но не —
не идва зиме — щом съм се затворил в стая,
през ледените дни на зъл ноември в края;
тогава Аполон да би ме завладял,
със нещо би смекчил горчивия ми дял.
Но в най-приятни дни, щом блесне лъч в простора,
Зефир щом проследи красавицата Флора,
когато в свода син запеят пак ята
за сладката тъга, дошла от любовта,
или пък Серес щом се украси с корона,
щом Бакхус, закопнял, въздъхне за Помона
или шафранът щом последен разцъфти
под знака скорпион — ела да видиш ти!
Тогава тая страст във примката ме стяга
и разумът, надвит, отстъпва й веднага,
без оглед на часа и всичко друго аз
се вслушвам в тоя бог и в неговия бяс.
Така и в тия дни най-хубави, когато
Кибела с плодове отрупва се богато
и селянин честит, работейки със жар,
напълва всеки свой таван или хамбар,
а пък Юнона към засяваните ниви
обръща в знак добър очите си красиви;
когато от шума парижки надалеч
побягвам най-подир от царедворска реч
сред селския покой, където сменям тона.
Не се говори тук за църква, за Сорбона,
за тоя род неща; в шеги се впускаш, щом
си с котки, кучета и с всички в своя дом.
Из тая равнина реката ни Оаза
красиви брегове със щедрост ми показа
(тук бил е оня крал[36], от който със кураж
на френския народ Сидон бе даден дваж).
Намират свобода еднакво дух и тяло,
дори от любовта избавен си изцяло,
опасната й страст във теб тук не пламти,
с властолюбив ламтеж не се измъчваш ти.
Обречен съм, уви, на друга несполука.
В мига, когато Феб деня предвожда тука,
напомням бухал стар, подгонен от лъчът:
едва пробуден, аз потърсвам скришен кът;
в леса на Раямон ги има със стотици —
убежища добри за вълци и лисици —
и там подхващам стих, на болките напук,
измислям си един или оглаждам друг.
А как ли Аполон към тях ще се отнася?
Във Двора може би ще породят гримаса
и някой щом реши там да ме почете,
ще бъда награден със: „Хубавки са те.“.
Но аз не ставам роб на хорските преценки,
човека съм познал и в светлини, и в сенки.
Знам: колкото един човек е по-невеж,
то с толкова по-строг и по-надут брътвеж
свидетелствува той или реди присъда.
За хули и хвалби еднакво глух ще бъда,
на Емпедокъл аз оставам ученик,
а пък от него знам: достоен и велик
е само онзи, що без разлика къде е,
на себе си е крал и себе си владее.
Привикнал бях неспирно и навред
според природния закон и ред
безгрижно все да си живея
и затова сега съм удивен,
че се е сетила смъртта за мен —
несещащият се за нея.
Франсоа дьо Менар (1582–1646)
Роден в Тулуза. Малерб го сочи като най-добър поет измежду своите ученици. След като бил секретар на кралица Маргьорит дьо Навар, прекарал петнадесет години в провинцията. Повторната му поява в придворните среди била краткотрайна, понеже изпаднал в немилост пред кардинал Ришельо.
Последните си дни в пустиня ще живея —
от себе си и бог зависим занапред.
Натрупах опит аз и никак не копнея
след краля да вървя с ласкателства навред.
Гора, пред твоя чар щастливо е сърцето,
у мене здраве вля, духа ми възроди.
Желая да умра в онуй селце, където
умирали са в мир и моите деди.
Придворен бях, от туй доволен бях тогава —
великият Анри[37] царуваше със слава
и даже съжалих, че тръгвам си оттам.
Но променен съм днес. Нехая за мълвата
и с мъка бих живял в двореца, гдето знам,
че Добродетелта е жертва на Съдбата.
Гори, сред които живеех щастлив —
отшелник под борове вечно зелени, —
от вас ме откъсна дворецът лъжлив,
но аз ще отхвърля властта му над мене.
Във него за честния всеки е враг.
С невежество, с гордост са пълни дворците…
Срамувам се днеска, че същия праг
прекрачих с надежди в душата си скрити.
Подкрепа потърсих из тези места,
където не знае предел подлостта
и примки от злато заплашват човека.
Но аз ще се върна отново при вас,
под вашите сенки ще тръгна полека
да чакам във размисъл смъртния час.
Това, което си написал пак,
е скрито под мъгла голяма;
творбата ти е само нощен мрак,
сред който ни звездица няма.
Опитай, малко светлина пръсни
сред тази тъмнина без смисъл —
оракул трябва, за да обясни
какво във същност си написал.
Ако красивата си мисъл ти
желаеш да запазиш скрита,
за откровения въпрос прости:
защо да млъкнеш не опита?
Теофил дьо Вио (1590–1625)
Хугенотският му произход, заедно с неговото свободомислие и дързост като автор предопределили съдбата му. Той бил затворен, а после изпратен в изгнание. Завърнал се при условие, че ще приеме католицизма, но отново бил осъден за безбожни и неморални стихове. Този път присъдата била смърт чрез изгаряне и тъй като поетът успял да побегне и се скрие, тя била изпълнена, като изгорили образа му (1623 година). Впоследствие кралят заменил тази присъда с доживотно изгнание, което останало безпредметно, тъй като болният поет наскоро умрял. Той бил едва на тридесет и шест години. Въпреки краткия си живот завоювал твърде голяма известност. Освен лириката му на успех се радвала и трагедията му „Пирам и Тизба“.
Изгнанието ми се точи в тъжен кът,
където от вълка съсед по-ласкав няма
и катерици бих съзрял по някой път,
а урожаят цял е само стиска слама.
Тук кухнята безспир излъчва студ за двама,
тук живите, уви, от старост се боят,
тук шири се навред мизерия голяма,
небето тук е зло към всяка жива плът.
И слънцето дори просветва по принуда
със цел да удължи тревогата ми луда,
понеже денем тя по-тягостно върви.
Дано лице от мен отвърне то, защото,
макар че кралят наш е склонен към доброто,
отвърнал е от мен лицето си, уви.
Пред мене мрачен гарван грачи
и сянка някаква снове;
лисица с невестулки две
притичват вместо минувачи;
без кон останах сред поле,
лакеят ми пък падна зле;
отекна гръм, след него — втори;
яви ми се незнаен дух;
Харон да ме повика чух;
пред мен земята се разтвори.
Към извора поток се връща;
по кулата се качва бик;
скалата пусна кръв за миг;
усойницата вълк прегръща;
пресякла полета му смел,
змия разкъсва цял орел;
бушува огън в ледовете
и слънцето е тъмнина;
ще падне бледата луна;
дървото ходи — я го спрете…
Тази дама с участта на Троя се сдоби:
след като десетилетни пристъпи отби
на мъже, известни по света със смелост, с мощ,
млад жребец я грабна за една-едничка нощ.
Марк-Антоан дьо Сент-Аман (1594–1661)
Истинското му име било Марк-Антоан Жирар, син на морски офицер. Родил се в Руан. Стиховете, с които пристигнал в столицата през 1618 година, веднага му отворили вратите на литературните салони. Прочул се като „кабаретен“ поет, а опитът му да създаде голяма поема за Мойсей бил неуспешен и дал повод за унищожителна критика от страна на Боало. Прекрасната му лирика вече предвещава романтизма.
Приседнал върху пън, в ръката взел лула,
печално гръб опрял на старата камина,
очи в земята впил, разбирам: със мнозина
и аз съм ощетен от орис твърде зла.
Надеждата ми все без полза е била —
у мене блян след блян подхранва без причина,
та император в Рим по гордост да надмина
и сякаш в миг такъв израстват ми крила.
Но щипката тютюн на пепел щом превърна,
в предишния си свят съм длъжен да се върна,
повтаряйки си пак горчивите слова:
признавам, все едно на мене ми изглежда
да пушиш или пък да вярваш на надежда,
дим само е това, а вятър — онова.
Меланхоличен съм и мързелив, това е:
в леглото си лежа, загърнат през глава…
Тъй заекът е свит на някоя тава
или пък Дон Кихот, когато си мечтае.
Душата ми във мир отдъхва и нехае
за всякакви войни в Италия — каква
съдба граф Палатин ще има след това…
Да се тормози друг със тях, ако желае!
В безделието аз намирам толкоз чар!
Не може ли насън да взимам всичко в дар
и без това расте шкембето ми голямо.
Тъй мразя всеки труд, че своята ръка
измъкнах, Бодуен, едвам и с мъка само
за тебе се навих да драсна стих така.
Тук цялата земя прославя без предел
Помона с Бакхус и под небесата сини
не помнят ни веднъж красивите долини
да духне северняк, слана и студ повел.
Опиващият бог корона си е взел
от праскови, лози, бадеми и смокини,
а палмите красят поляни и градини
със плодове, за мед които бих приел.
Из тоя кът блажен навред расте тръстика,
от чийто стъбълца тъй сладка течност блика,
че с нея бих сравнил амброзия дори.
Съзирам цвят и плод на портокал чудесен
един до друг; и тъй е топло от зори,
че пролет с лято тук се сливат с име есен.
Венсан Воатюр (1598–1648)
Син на амиенски търговец, получил добро образование и успял да получи признание сред високопоставените ценители на поезията. Към 1630 година вече бил признат като „душа“ на литературния салон на маркиза Рамбуйе, където се събирали най-прочутите писатели и поети на епохата. Поезията му се отличава с духовитост и завладяваща лекота.
Дори да се оплаквам ден и нощ,
че жертва съм на тайнствена омая,
дори с кръвта си да опиша тая
любов, обзела ме с огромна мощ,
не видите ли образа си мил,
от който моят дух докрай обзет е,
не бихте смогнала да разберете
защо далеч от вас съм тъй унил.
По своя собствен поглед по-добре,
отколкото по думите в писмото,
ще прецените моя плам, защото
във думи той не ще се побере.
Лицето ви ще потвърди само
какво тъй силно ме е завладяло:
бих бил разбран, ако пред огледало
четете вие моето писмо.
Един умира по причина,
че не получил орден нов,
от ревност друг почти почина,
а аз умирам от любов.
Самият Прометей, когото
наказа Зевсов гняв суров,
не мре, със орлов клюн в бедрото,
а аз умирам от любов.
Така, далеч от всички хора,
Тирзис[38] със своя тъжен зов
разпръсваше печал в простора,
а аз умирам от любов.
Тирзис и мрамора успял би
да трогне; екът е готов
да умножава тези жалби,
а аз умирам от любов.
Шарл Далибре (1600–1654)
Отрекъл се от военна кариера, за да се посвети на поезията. Без да създаде шедьоври, писал много хубави стихове със сатиричен, героичен, любовен и религиозен характер, а най-големи успехи постигнал със своите бакхически стихотворения. Бил ученик и приятел на Сент-Аман.
Каква тълпа пред входа е събрана!
Лакеи трупат се от край до край!
Поискаш ли да влезеш вътре, знай:
ще ти дотрябва сигурна охрана.
Накрай преминах този праг богат —
какво благоволение за мене!
Със кадифе, коприна и брокат
отвътре храмът пищно украсен е.
И колко свещи смесват светлини!
Край мъртвия, от двете му страни,
велможи бдят, отрупани със злато…
Кажете, хора със надменен ум,
по-малко ли умирате, когато
умирате с такъв разкош и шум?
Тристан л’Ермит (1601–1655)
Потомък на буен род; като тринадесетгодишен кралски паж убил противник с шпага и трябвало да напусне Париж. През 1625 година получил опрощение, а единадесет години по-късно била представена с голям успех пиесата му „Мариамна“. Освен изящни стихове е написал и интересна автобиография „Пажът в немилост“. Истинското му име било Франсоа.
Във миг на пълен мрак ми връщаш светлина,
целувко, чийто дъх в сърцето ми се впива,
чаровна рожбо на устата най-красива,
която е била дарена на жена.
Изгарям в треска — тя отне ми всички сили,
прогони мисълта за всякакви дела,
изпил съм, о небе, от тези устни мили
и сладостен нектар, но и отрова зла.
Ах, моята душа в блаженство се стопява!
Насладата е смърт, когато е такава,
от този свят, Елиз, след миг ще отлетя.
Целувката ти бе към гибелта ми стъпка:
тъй както и змия се случва под цветя,
намерих си смъртта в трендафилова пъпка.
Тук почива, вечен сън приело,
куче с остър слух, с добри очи,
то любовник от крадец умело
в мрак успяваше да различи.
Затова скърбят с еднаква мярка
за изгубения си другар
безутешната му господарка
с безутешния му господар.
Жан дьо Лафонтен (1621–1695)
След като се отказал от намерението да стане духовник, изоставил и правото, а сетне наследил длъжността на баща си (надзирател на кралските води и гори), която не изпълнявал старателно и напуснал през 1672 година. Спасила го подкрепата на финансовия министър Фуке, който подпомагал и Молиер. Когато Фуке бил арестуван, Лафонтен му останал верен и изпаднал в немилост пред Луи XIV. Дори след двадесет и две години кралят първоначално отказал да потвърди избирането на поета за член на Френската академия. Безспорен първомайстор на баснята, Лафонтен съчетава изящна простота с бляскава духовитост и съвършено чувство за мярка.
Наслада, сладък дар, без тебе бихме ние
наричали едно живота и смъртта;
за всяко същество родено на света
магнит си ти — във теб могъщество се крие!
Владееш поданик и цар —
за теб, заради твоя чар,
поемаме тегла и грижи;
стремеж към теб единствен движи
войника и дори министъра могъщ —
влече ги път един и същ.
А бихме ли и ний, поетите, творили,
ако в безсънна нощ, останали без сили,
не чувахме накрай със очарован слух
вълшебни звуци в мрака глух?
И славата, шумът на речите витийски,
и гордият венец в игрите олимпийски
прикриват само теб, Наслада — божество.
Живееш ти в плътта на всяко същество.
Защо са багрите на Флора,
лъчите слънчеви в простора,
Помонините плодове
и Бакхус, който ни зове,
горите и полята свежи —
кърмачки на безброй копнежи?
Защо ли се множат изкуствата безспир,
любимата жена защо е скъп кумир?
За теб, за твоята прослава.
И повече дори: когато някой сам
във нещо се ограничава,
наслада в туй намира, знам.
Любимка си била отдавна, о Наслада,
на най-добрия ум в Елада;
не ме отбягвай днес, поспри се у дома,
не ще останеш тук сама.
Обичам аз игри, любов и своеволия,
и музика, и стих; за мене са добри
различни дарове — дори
и чара приглушен на лека меланхолия
Подир щастливи дни скръбта расте стократно!
Жестоката Съдба след минало приятно
е още по-голям товар!
Ако към мен си бил способен на омраза,
защо преди това, Амур, любов изказа
и ме плени със своя чар?
Пред моите очи дори и да те няма,
ликът ти пак блести със сила най-голяма
в сърцето ми като преди!
Да бе потулил част от своята омая!…
Но всичко аз видях: оръжията зная,
с които ти ме победи.
Съгледах красота подкупваща, могъща
и този спомен мил при мене все се връща,
в пустинята ме следва той.
И днешната злина от туй по-лоша става.
Кори ме паметта: „След загуба такава
как още дишаш във покой?“
Ала да сложа край на дните си не мога,
възпира ме Амур — дори и в изнемога
на него те принадлежат.
Жесток е той, уви, и иска да живея
измъчвана от скръб; убежище от нея
не ми предлага никой кът.
За мъката си тъй опита да разкаже
Психея на леса, скръбта й трогна даже
самия мрамор вледенен.
Скали на този кът, дочули плачовете,
прекрасния й взор във сълзи запомнете —
какъвто беше в този ден.
В Атина — древен град на празна суета,
един оратор бил съзрял опасността
от външни врагове и затова веднага
приготвил се за реч, тъй както се полага,
съгражданите си за да предупреди.
И заговорил той, но както и преди
не се вълнувала тълпата.
Със красноречие описал той нещата,
велики мъртъвци на помощ призовал,
но вятърът за миг словата му отвял.
Не се заслушвал никой, даже
извръщал не един очи и гледал как
рояк деца встрани се борят, ала пак
не вслушвал се какво ораторът ще каже.
А как постъпил той? Започнал този мъж
с промяна в своя тон: „Пътували веднъж
Церера, ластовица, мряна.
Запряла ги река; но мряната била
плувец, а птицата с крила
достигнала отвъд за миг — като стрела.“
Тълпата викнала: „Какво с Церера стана?“
„Какво ли? Кипнала от гняв
пред лековатия ви нрав.
Започнах басня аз и всички ме следяха,
а за голямата заплаха
нехаят! Чуйте, тя съвсем не е шега!
Попитайте къде ли е врагът сега!“
Събранието оттогава
се настроило да внимава;
и тъй, успехът в онзи ден
чрез басня бил осъществен.
От атиняните и днес не сме далече;
с поуката си тук зает съм в този час,
но щом дочуя басня аз,
ще се заслушам в нея вече.
Твърдят: светът е стар; но ще предпочете
забавни четива и той като дете.
С богатство се сдобил търговец по море.
Пред него бури зли оставали без сила,
съдбата неведнъж над него се смилила
и всеки негов рейс завършвал все добре.
Атропос и Нептун към неговите хора
внимателни били, Сполука без умора
ги водела напред — към пристана желан.
Сътрудници добри и вярна клиентела
намирал той навред, продавал и канела,
и захар, и тютюн, и порцелан —
вървяло всичко все по неговия план.
И тъй кесията му взела
безспирно да расте, претъпкана с пари,
накупил той коне и хрътки, и карети,
не жалел златните монети
и в делничните дни празнувал той дори.
Попитал го другар: „Успехът ти отгде е?“
— Способният човек във всичко ще успее!
На себе си дължа сполуките — че знам
кога и за какво парите си да дам!
Харесали му тъй печалбите и ето:
започнал сделки пак със своя капитал,
но нищо този път да стори не успял —
нехаен бил, подир което
потънал му добър, но претоварен бриг
и друг, едва снабден със два-три топа стар
ограбили без труд корсари,
а третият пристигнал в миг,
когато в онзи град заглъхнал бил пазара
и купувачи — ни един.
Измамен бил по начин фин
и от длъжник накрай; след тази надпревара
в разноски, в лукс увлеченият мъж
загубил всичко изведнъж.
Другарят го видял в каруца най-мизерна
и питал го: „Защо?“ — Съдбата ми е враг!
Приятелят добър му казал: „Друже драг,
чрез мъдрост забрави за гордостта безмерна…“
Не знам какво е сторил той,
но знам: на своя ум при случаи безброй
приписват хората успеха,
а щом се провалят, намират те утеха
в това, че имат жребий клет.
Така представяме нещата:
доброто е от нас, а злото — от Съдбата.
Човекът все е прав, но няма си късмет.
Като умре съпруг, без плач не би могло.
Но след шума голям съвзема се душата
и Времето накрай ще отнесе тъгата
на своето крило.
Вдовица е неутешима,
ала различен вид ще има
подир година срок; човек не би познал,
че същата жена това е.
Отблъсква всички нас едната, буди жал,
а другата блести, самотност не желае.
Отпърво, на сърце поставила ръка,
неутешима всяка бива,
но след това не е така
и тази басня го разкрива —
разкрива го животът сам.
Веднъж съпруг умирал; там
съпругата била, крещейки с всички сили:
„Почакай; подир теб и аз ще дойда, мили,
духът ми с твоя дух ще отлети сега!“
Мъжът заминал сам обаче.
Баща й, умен мъж, изчакал да поплаче.
Изтекли сълзи — цял порой,
а сетне заговорил той:
„И с твоя плач светът сега един и същ е
за мъртвия — недей да плачеш вече, дъще!
Край теб са живи все — за мъртви не мисли.
Съвсем не казвам, че веднага
да се омъжиш се налага —
във траур още си, нали,
но сетне, щом смириш и ти скръбта си строга,
съпруг красив и млад да ти предложа мога.
Послушай.“ — „Ще скърбя безспир,
не искам мъж, а манастир!“
След туй не бързал той въпроса да подеме.
Минава месец време.
А сетне всеки ден по нещо тя мени —
прическа, облекло; при суета такава
и траурът за накит става.
И свитата на любовта —
забави, танци, смях — допълва хода на нещата,
и всички пак като преди
се къпят в бистрите води
от извора на Веселбата.
Познавайки света, бащата чака тих;
и най-насетне тя веднъж запитва кратко:
„Къде е младият жених,
когото обеща ми, татко?“
И тримата били светци и ги обзел
един и същ стремеж, избрали обща цел.
Но всеки пожелал различен път да вземе.
Накрая всеки друм нали отвежда в Рим?
А кой къде вървял, сега ще проследим.
Единият, разбрал, че губим нерви, време
и множество блага при всеки нов процес,
с делата се заел, но без да ги отлага,
и бивал справедлив, без никаква облага.
Откакто са в света законите, до днес
изгубва всеки част от времето си в речи,
и половин живот за тях е малък дял —
процеси неведнъж са глътвали и цял.
Та съдникът решил на тази страст да пречи.
А вторият светец болногледач пък бил
и този избор бих горещо одобрил,
прекрасно е да бдиш над онзи, който страда.
Но и преди, и днес все същата награда
болногледачът би получил най-подир —
оплаквали се все от него разни болни.
„За свои близки той старае се безспир,
а не за нас, не сме доволни!“
Обаче всичко туй било нищожно зло,
сравнено със далеч по-тежкото тегло
на съдника злочест. Щом стигнел до решение,
страните от процеса в хор
със него влизали във спор,
от всеки — възражение.
Съвсем обезсърчен от хулите безброй,
при втория светец накрай отишъл той.
За всеотдаен труд добили огорчения
и длъжностите си напуснали без скръб.
Потърсили покой в гори от бук и дъб.
И там, между скали и всякакви растения,
в покоя несмутен и от най-лек ветрец,
поискали съвет от третия светец.
„У себе си търси — отвърнал той тогава, —
какво ти трябва знаеш сам.
Самопознание е подвигът голям,
към който нас Властта върховна задължава.
Но кой се опозна сред шум и суета?
Потребен е престой в откъснати места.
Потока размътѝ — ще можеш ли в такава
вода да се огледаш ти?
И с онзи извор там опитай — размъти!
Кристалният му лъч угасна,
като под облак сив, под кал изчезна той.
Сега го остави за малко във покой —
ще отрази картина ясна.
Във себе за да взреш, в пустиня остани!“
Такъв съвет им дал накрая
отшелникът, и той им бил от полза, зная.
Не казвам занаят със друг да се смени.
Догдето би могъл човек да си изпати
от болести безкрай и от простъпки зли,
навсякъде в света ще са добре дошли
и лекари, и най-умели адвокати.
Увличаме се — там е цялата беда.
О, хора, с мощ и власт над всички, господа
съдии, принцове, министри,
решаващи съдби човешки с мисли бистри,
главозамайват ви успехите безчет,
не виждате света и себе си самите,
самокритичност щом за малко проявите,
прекъсва ви ласкател клет.
С урока слагам тук на тази книга края:
на бъдни векове в наследство ще я дам!
Да служи на крале и мъдреци желая:
завършек по-добър не знам.
Жан си тръгна, както се яви на този свят —
изпояде всичко, със което бе богат,
не ламтеше за имущество голямо.
Времето си бе на части тъй разполовил:
първата — на сън безгрижен беше посветил,
втората — в безделие прекара само.
Никола Боало (1636–1711)
Бил петнадесето дете на многобройно семейство, като един от по-възрастните му братя (Жил) бил приет във Френската академия двадесет и пет години преди него. Наследил от баща си достатъчно, за да бъде материално осигурен, докато повечето писатели по онова време били изцяло зависими от паричната подкрепа на краля или на други богати покровители. Така Боало можел да се посвети изцяло на творчество. Написал е „Сатири“, „Послания“ и поемата „Лютрен“. С най-голяма известност се ползува неговото „Поетическото изкуство“, в което той най-ярко очертава идеала на френския класицизъм и тъй пълно отразява естетичните домогвания на епохата, че бил наречен „законодател на Парнас“.
Песен първа
Напразно за Парнас мечтае ден след ден
писачът, щом съвсем от дарба е лишен.
Не чувствува ли той душата си обзета
от порива могъщ и тайнствен на поета,
ще си остане в плен на своя дух дребнав.
За него Феб е глух, а пък Пегас — болнав.
О вие, със души разпалени, които
по този път трънлив вървите упорито,
повярвайте, не е на гениалност знак,
че римите безспир ви блазнят пак и пак.
Започвайте едва ако сте преценили
грижливо за какво ще ви достигнат сили.
В природата цъфти от дарби цял букет,
но само по една се пада на поет.
Един ще изрази със стих любов голяма,
а друг ще порази целта си с епиграма.
Малерб ще възкреси геройски летопис,
Ракан ще създаде идилия с Филис.
Но щом умът е в плен на жар самолюбива,
от мними дарби все напразно се опива.
Тъй някой си, познат, че драскал със Фаре
куплети във едно парижко кабаре,
по път неподходящ се устреми към слава —
реши, че Мойсей ще може да възпява;
египтяните той последва тъй добре,
че се удави с тях в дълбокото море.
При всякакъв сюжет потребно е да има
съзвучие докрай на замисъл и рима.
Напразно във вражда изглеждат отстрани —
робиня тя е, с дълг да му се подчини.
Стреми ли се умът към нея с будност жива,
привиква с лекота подир да я открива.
На разума властта за да се въдвори,
съвсем не пречи тя, помага му дори.
Но щом я подценят, бунтува се и бяга —
да я догонва той принуден е веднага.
На смисъла докрай служете — той би бил
украса най-добра за бляскавия стил.
У повечето днес мечтите са такива,
че пътят им далеч от правдата отива.
Позор е, според тях, да изразиш в слова
неща, които друг би мислил след това.
Фалшиви труфила, това са — оставете
в Италия със тях да блазнят умовете.
Към смисъл здрав безспир вървете, но човек
не бива да реши, че този път е лек.
Сгрешиш ли, гибелта ти е неотвратима —
един-единствен път към Истината има.
Ще срещнеш автор, тъй вживян в обекта свой,
че го следи докрай с подробности безброй.
Пристигне ли в дворец, описва ми каква е
фасадата, след туй излишно се мотае
по стълбища, върви по всеки коридор,
разхожда ме безкрай из вътрешния двор,
украсите брои в тържествените зали.
И колко ваян гипс, и колко астрагали!
Прескачам ред след ред — за да се отърва,
през парка най-подир измъквам се едва.
Отбягвайте това обилие безплодно,
в детайли да се свреш съвсем не е изгодно.
Излишното е все безсмислено, помни!
Добрият вкус е тук, за да го отстрани.
Без стегнат израз, знай, добър писател няма!
Отбягваш ли злина, не хлътвай в по-голяма.
Бе твърде мек, сега пък дращи този стих.
Неясен стана друг, като го съкратих.
Изглежда трети лек, но музата му — гола.
От буря се боиш, скалата те пробола…
Светът да ви цени, желаете, нали?
Не стойте все такъв, какъвто сте били.
От монотонността — макар и най-красива —
читателят накрай безпомощно заспива.
Такива има, знам, но кой ще ги чете?
Родени са затуй — да всяват скука те.
Щастлив е онзи, що владее струни много
и чийто стих звучи от весело до строго!
Такава книга с жар навсякъде четат
и купувач в „Барбен“ намира всеки път.
Каквато и да е сюжетната интрига,
пазете да не би до пошлост да се стига.
Яви се стил бурлеск, добрия вкус презря,
увлече с новостта на своята игра
и тривиалност взе в творбите да се тика,
Парнас си присвои на Халите езика.
И стихоплетът би желал да е прочут —
видяхме Аполон във дрехите на шут.
Простря се тази страст навред като зараза,
духовник, буржоа и принц не се отказа
да пише — всеки бе със почитател свой,
за всекиго четци изникваха безброй.
Обаче най-подир на Двора наш додея
екстравагантността — отвърнал се от нея,
успя да различи спонтанен от простак
и върна пошлостта в провинцията пак.
От своите творби чистете тази плесен!
Последвайте Маро — стилът му е чудесен, —
бурлеска да ценят онези от Пон-Ньоф.
Но не търсете брод по пътя на Бребьоф:
Фарсала и светът да бъдат оглушени
със стон на планини от мъртви и ранени.
Да сте изкусно прост; бъдете горд и смел,
обаче не надут; забавен, но с предел.
Пишете стих такъв, че да хареса много.
За ритъма да бди слухът ви трябва строго,
за смисъла в стиха внимавайте добре,
та в края на реда читателят да спре.
Пазете да не би, макар в моменти редки,
да сте събрали чифт от гласни — зли съседки.
Търсете всеки път съзвучен словоред,
неблагозвучността отбягвайте навред.
И най-възвишен стих, събрал предимства разни,
не би бил оценен, ушите щом подразни.
През първите лета на френския Парнас
приумицата бе господстваща у нас.
След безразборен низ слова звучеше рима,
без равен сричков брой и цезура да има.
И пръв Вийон успя в онези груби дни
римуваната реч с изкуство да смени.
Наскоро след това Маро запя балади
и триолети рой, и звучни маскаради,
рондата подчини на правила добри,
възможности безброй за римите откри.
Ронсар бе изразил желание едничко:
да сложи всичко в ред, ала обърка всичко
и въпреки това успехът му цъфтя.
Но музата му бе латинско-гръцка — тя
промяна доживя, която я отрече:
високопарността не е на мода вече.
Падението бе значително, и то
към сдържаност призва Депорт, а и Берто.
Накрай Малерб дойде — сред френските поети
какво е ритъм той в стиха си пръв усети,
че думите тежат на своите места,
показа и в стила наложи точността,
хареса го светът и скоро възприе го,
и ничий слух не би намерил грешка в него:
словата се редят със вкус и занапред
не дръзва никой стих да встъпва в следващ ред.
От всички бе признат, дори и в днешно време
стреми се всеки пак за пример да го вземе.
Вървете със любов след този пръв стилист,
стремете се безспир към израза му чист.
В неясни думи щом се губи мисълта ви,
умът ми би желал накрай да изостави
безплодните слова — омръзва най-подир
да следваш автор, щом укрива се безспир.
А има умове, със мисли над които
надвисва все небе, от облаци закрито —
през тях не би пробил лъчът на точността.
Щом няма яснота във някоя идея,
стилът ще е мъгляв в зависимост от нея,
но изразът е чист, щом смислена е тя,
и думите човек намира с лекота.
Езика ни предраг особено пазете,
и в крайностите пак, че е свещен, помнете.
Напразен е звънът на мелодичен звук,
ако по смисъл той неподходящ е тук,
не мога да търпя простащина гръмлива,
или пък стих сакат зад було да се скрива.
Дори човек дарен със качества безброй,
в езика щом е слаб, писател лош е той.
Трудете се добре — ще е опасна грешка,
ако човек твори със бързина лудешка.
Безвкусица, а не находка ще е, щом,
избързвайки напред, римуваш тичешком.
Когато тих поток минава през засмяна,
обсипана с цветя и със треви поляна,
за мен е по-добър от ручей, завилнял
и буйно устремен през камъни и кал.
Полека бързайте, творението ново
и двадесети път оглеждайте сурово;
излъсквайте го все, добавяйте черти,
но най печели то, като се съкрати.
Сполуки тук и там не ще спасят творбата,
с досадни грешки щом е също тъй богата.
Потребно е и ред творецът да е дал —
със увод подходящ и подходящ финал;
изкуството с финес да бъде засияло
и частите добре да свързва в стройно цяло.
Не бива да страни от смисъла далеч
заради ярък звук изящната ви реч.
Треперите ли как светът ви преценява?
На себе си критик бъдете строг тогава.
Невежият е сам за себе си велик.
Приятелски съвет търсете в сгоден миг.
Приятелят би бил добър, ако напада
стила несполучлив без никаква пощада.
Високо ви цени? Добре, обаче кой?
Приятел ли е ваш или ласкател той?
Двамина ви ценят, надсмива ви се трети.
Не слушайте хвалби, приемайте съвети!
Ласкателят реди похвали с пълен глас,
дори единствен стих го хвърля във екстаз.
„Божествено!“ — твърди, вживява се така, че
подскача от възторг или от мъка плаче,
обсипва ви с безброй похвали всеки път…
Съвсем не е такъв на правдата гласът.
Приятелят добър не би пожалил сили
да ви посочи как и колко сте сгрешили.
Небрежност щом съзре, не би ви я простил
и би посочил път към по-изискан стил…
Надутите слова ще гони без остатък,
ще търси смисъл тук, а ритъм — по-нататък:
„Неясно е това, ей този израз тук
неточен е съвсем, сменете го със друг.“
Приятел щом е, той така ще ви говори.
Но често авторът за всяко нещо спори
и смята своя стих за тъй непогрешим,
че се обижда, щом за нещо го корим.
Посочвате му: „Тук се губи мисълта ви.“
„Красив е този стих — защо да се поправи“ —
ще ви отвърне той. „Това е слабо, бих
го махнал…“ — „Как? Това е най-добрият стих!“
„Стилът ви тук е груб…“ — „Но всички възхищава!“
Че винаги е прав, твърди със страст такава,
че щом го укорят за думичка една,
не би я променил на никаква цена.
А пък безспир твърди, че критиката тачи,
че чака съд от вас за всички неудачи.
Но клопка е това — създава повод той,
за да ви прочете безвкусици безброй,
Като ги дочете, отива си веднага,
самоопиянен, на други да дотяга.
Със автори-глупци е пълен този век,
но и четци глупци намерил би човек.
Освен че те гъмжат в провинцията, има
и в знатни домове тълпа неизброима.
Посредствени творби удостоява хор
от пламенни хвалби почти във всеки двор;
глупакът всеки път успява, знайте вие,
от по-голям глупак похвали да добие.
Напразно пишат книга подир книга
и злобата към мен дотам достига,
че ми приписват всички грехове;
Котен намери пътища по-верни
и повече успя да ме очерни,
приписвайки ми свои стихове.
Жан-Батист Русо (1671–1741)
След няколко години на литературни успехи бил осъден през 1712 година на вечно изгнание заради обидни куплети, за които се предполага, че са написани от него. Останалите тридесет години от живота си прекарал в Швейцария, Австрия, Белгия, Англия и Нидерландия, като напразно се домогвал до помилване. Въпреки че имал ожесточени врагове (между които и Волтер), през осемнадесети век го смятали за най-изтъкнатия френски лиричен поет. Развенчан от Сент-Бьов, днес е познат повече с безпощадните си епиграми.
* * *
Когато, зарад своята съпруга,
Орфей се спуснал и във ада чак,
там всеки изоставил грижа друга,
но не да слуша, а да види как
изглежда този истински чудак,
готов зарад жена си да пострада.
Плутон се трогнал: „Ще я пусна, брей!“
но сетне върнал Евридика в ада,
че симпатичен станал му Орфей.
* * *
Този свят пиеса дълга е, в която
всеки има роля за живота свой.
Виж — на сцената са с облекло богато
големци, министри, съдници безброй.
Ние пък — народа — зяпаме от края,
в дъното сме и наградата е тая:
плащаме си за спектакъл нежелан.
Щом ви дойде ред и вие ще го сторите…
И когато фарса лошо е игран,
за парите си освиркваме актьорите.
Жан-Батист дьо Грекур (1683–1743)
Роден и починал в Тур, завършил йезуитски колеж в Париж. В поемата си „Филотанус“ (1720) осмял йезуитите, поради което бил изправен пред църковен съд и лишен от духовническо звание. Отразяващи разпуснатите нрави на френската аристокрации от осемнадесети век, волнодумните стихове на Грекур се четели в ръкопис и били отпечатани едва след смъртта му.
Бе Филис с упорство тъй голямо,
тъй ценеше своето лице:
от Лизандър, за целувка само,
тя поиска тридесет овце.
После на годините развоя
й докара равносметка зла
и овчарят за овчица своя
тридесет целувки пожела.
Сетне със лице съвсем не младо,
би предложила на този мъж
с удоволствие и цяло стадо,
за да я целуне пак веднъж.
Най-подир със стадото и с крава
би дарила тоз кръшкач проклет
за целувката, която дава
той съвсем безплатно на Лизет.
Волтер (1694–1778)
Франсоа-Мари Аруе се родил в Париж и се учил в колежа „Луи льо Гран“ — най-прочутото училище на столицата по онова време.
Деветнадесетгодишен прекарал няколко месеца в Хага като секретар на френския посланик в Нидерландия. Още първите му литературни изяви след завръщането във Франция утвърждават изобличителната сила на неговото блестящо остроумие. Затова именно той бил заподозрян двукратно като автор на анонимни сатирични стихове срещу двореца и бил изгонен от Париж. През 1718 година с голям успех се играла неговата пиеса „Едип“. По това време той възприел името Волтер (анаграма на френските думи Аруе Млади). Докато славата му растяла, едно спречкване с аристократ го изпратило за почти цяла година в Бастилията. Сетне му разрешили да замине за Англия, където окончателно се оформили философските му и политически възгледи под влиянието на британската буржоазна демокрация. Завърнал се в родината през 1729 година и продължил огромното си и разностранно литературно творчество. От 1750 до 1753 година живял в двора на пруския крал Фридрих II. Последните двадесет и пет години от живота си прекарал в Швейцария и накрай в любимото си имение Ферне. Обкръжен с ореола на световно почитан философ и писател, той развил огромна дейност в защита на редица жертви на религиозния фанатизъм и на съдебните грешки, тъй че имал право да заяви: „През живота си съм сторил някои добрини, това е най-ценната ми творба.“
Необозримото творчество на Волтер включва всички литературни жанрове, но най-големите му достижения са в областта на прозата — като разказвач, есеист, историк и философ. Поетичното му дело обхваща многобройни пиеси (сред които изпъкват „Едип“, „Брут“, „Заира“ и „Меропа“), поемата „Анриада“, философски стихове, послания, сатири и многобройни образци на кратки поетични форми, в които са разгърнати най-добрите му качества като поет — лекота и изящество на израза, съчетани с искряща духовитост.
Филис, къде са днес онези дни?
С файтон сновеше в улици познати
без лукс и без лакеи отстрани,
с един-единствен накит — хубостта ти;
доволна беше; лошия обяд
превръщаше в амброзия от рая;
изневеряваше тогава, зная,
на любещия те красавец млад,
отдал на теб живота си до края!
Небето ти поднасяше във дар
наместо титли само онзи чар,
със който възрастта ти разполага:
непостоянен дух, усмивка блага,
от мрамор гръд и хубави очи.
Когато красотата тъй личи,
възможно ли е да не си лукава?
Измамница прекрасна беше ти
и повече обичах те такава —
дано Амур това да ми прости,
Но тези дни, госпожо, са далече,
със почести отрупана сте вече,
а миналото кой ще възкреси?
Вратарят едър, с белите коси,
дома ви пази, госта заблуждава;
у него сякаш Времето видях:
прогонва някогашната Забава,
Амурите и радостния Смях,
като че непригодна е за тях
великолепната ви обстановка.
Уви! А през прозореца дори
прехвърляше се тази група ловка,
ехтяха в бедния ти дом игри…
О, не, гоблените на Савонри,
прекрасните килими, изтъкани
вън Персия от майстори добри,
и скъпите ви съдове и кани,
които тъй е украсил Жермен,
че те на всекиго сега са мили,
или изделията на Мартен,
китайското изкуство надвишили,
и всички други крехки чудеса,
японските ви вази, порцелани,
изгрелите под вашата коса
брилянтни обиди и всички сбрани
вълшебства с най-различни имена
във вашите чертози пребогати
съвсем не струват колкото една
целувка, дадена от младостта ти.
Понякога действителност цари
в това, което само сън изглежда!
Нощес сънувах кралската одежда,
владетел бях, обичах ви, дори
посмях да ви открия чувството си тъй голямо.
Не ми отнеха всичко боговете във зори:
загубих кралството си само.
Нима се чудите, когато
за мен на музата гласът
в осемдесетото ми лято
подхваща стих по някой път?
Така в полята заледени
се мярва мъничко трева,
но тези стръкчета зелени
повяхват скоро след това.
И птичка може в късна есен
да пее в храсти без листа,
но няма нежност в тази песен
и не възпява обич тя.
Така, допра ли свойта лира,
не чувам отклик в нея аз —
опитам да издигна глас
във миг, във който той замира.
„Умиращ искам — заявил
Тибул на своята любима —
да виждам твоя поглед мил,
да сме в прегръдка неделима.“
Но щом за смърт настане време
и сетен зов човек е чул,
отгде за Делия ще вземе
и взор, и ласки сам Тибул?
Човек в минутата зловеща
забравя своя земен дял.
Та кой ли смъртен е желал
посред агонията — среща?
И Делия на своя ред
към вечния покой отива
без знак, че е била красива
и тъй обичана навред.
Съдбата на човек това е:
не знае пръв и сетен ден,
от бездна тръгва, устремен
къде?… Туй само господ знае.
Завчера, край скалист планински склон,
една змия ухапа Жан Фрерон.
Отгатнахте ли резултата?
Загина начаса… змията.
Понс-Дени Екушар-Льобрьон (1729–1807)
Бил на двадесет и шест години, когато одата му, посветена на лисабонското земетресение, привлякла вниманието на литературните кръгове. Впоследствие го нарекли Льобрьон-Пиндар заради многобройните оди, които написал в духа на прославения старогръцки поет. Те не са устояли на годините, за разлика от епиграмите му, които се харесват и до днес.
* * *
От компанията на глупак,
по-досадно нещо няма!
Тъй нищожен е, че кипваш чак:
сам не си, а пък не сте и двама.
* * *
Клеман дословно следва Боало
и знае, пишейки творби безброй,
кое неподходящо би било,
но подходящо не намира той.
* * *
— Обрали са ме днеска, представи си!
— Съчувствувам на този траур твой.
— Крадец ми грабнал всички ръкописи!
— Достоен за съчувствие е той!
Клод-Жозеф Дора (1734–1780)
Изписал огромен брой произведения, между която трагедии, комедии, поеми, романи и всякакви лирични стихотворения; за съжаление не винаги качеството им било на необходимата висота. Така този извънредно плодовит писател е известен с това, че двадесет пъти безуспешно кандидатствувал за член на Френската академия и че след смъртта си оставил дългове, възлизащи на рекордната сума шестдесет хиляди ливри.
„Сторете място, ще летя!“ —
извика щраус тлъст и ето:
гората стихва, чака тя
да види нов летец в небето.
„Хей, не пропускайте това,
на мен летежът ми приляга,
ще се окъпя в синева
и ще се извися веднага,
внимание!“… И той върви —
следят го ластовица, кос и чучулига, —
нескопосно крила повдига,
но твърде къси се оказват те, уви.
Безплоден напън! Той остава на земята,
далеч от сини висоти,
краката си напразно мята,
безспир крила размахва, без да полети.
Така се случва и в живота
и сред писателите не за първи път.
Литературни щрауси с охота
крещят: „Ще полетя!“ и все пълзят.
Еварист Парни (1753–1814)
Родил се на остров Бурбон (сега Реюнион) под името Еварист-Дезире дьо Форж. Бил офицер във Версай, а след революцията работил в министерството на народната просвета. Първият му литературен успех бил свързан с „Послание към въстаналите в Бостън“ (към борците за независимост на Съединените щати). През следващата година (1778) излязъл сборникът му с елегии „Еротични стихотворения“, отличаващ се е непосредственост на чувството и изящество на формата. След пътуването си до Индия през 1787 година издал „Мадагаскарски песни“, които представил за преводи из малгашкия фолклор и които са едни от първите френски стихотворения в проза.
Бавно идва щастието ни, разбрах,
ала много бързо отминава!
Тъжната ми младост бе такава,
че за кратък миг единствено живях;
днес наказан съм зарад тогава.
И напразната надежда е добра,
тя все пак в бедите е утеха,
но илюзията ми отнеха,
а надеждата в сърцето ми умря.
Мъка го разкъсва на парчета,
страда го, във миналото си сега
търси някаква трошица клета,
сетен лъч от радостта отнета,
спомен за непостижими днес блага.
Ала настоящето веднага
го прекъсва сред измамните мечти,
грубо то да плача ми предлага,
след като надеждите осуети.
Нищо нямам: нито свежи сили,
нито буйни страсти, нито красота
безметежна, нито грешки мили,
нищо нямам; но остана любовта.
Жан-Пиер дьо Флориан (1755–1794)
След като бързо достигнал капитански чин, напуснал войската и се отдал на литературно творчество в Париж. Насърчил го Волтер, с когото го свързвала родствена връзка. Флориан е автор на новели и театрални пиеси, но се прочул със своите басни — най-добрите във френската литература след басните на Лафонтен.
Една летяща рибка тъй била
отчаяна от участта си зла,
че взела баба си да пита:
„Къде да търся аз зашита?
Орлите морски дебнат полета ми плах,
като се извися в небето;
акулите ми вдъхват страх,
когато съм дълбоко във морето.“
Ответът бил такъв: „За да живееш ти,
ако не си акула, ни орел,
по скромен път постигай всяка цел;
не плувай надълбоко, нисичко лети!“
Край Тахо, в стари дни, владеел крал, когото
нарекли „Мъдрия“, но не защото
се отличавал с качества безчет,
а тъй като с наука бил зает —
Алфонс бил астроном усърден при което
не своята страна познавал, а небето;
съвета си, при случаи безброй,
напускал заради звездите той.
Завръщал се след бдение веднъж; с надежда
на царедворците си заявил:
„Със уреда си нов ще мога аз, изглежда,
да сторя туй, което съм решил —
ще видя тази нощ и хора на луната.“
Отвърнали с ласкателни слова:
„Опитността ви, сир, е тъй добре позната,
за повече сте годни от това!“
Догдето казват туй, към тях се приближава
с поклон един бедняк и моли за пари;
увлеченият крал не чува го дори
и му обръща гръб. Нещастникът тогава
сподиря своя крал, с протегната ръка
и със отчаян глас повтаря си молбата.
Алфонс, в небето взрян, говори пак така:
„Ще видя тази нощ и хора на луната…“
Накрай беднякът, сетни сили сбрал,
се вкопчва в плаща скъп на учения крал:
„Дари ви бог със власт, но не ей там, в простора.
а в този свят невежествен и слаб.
Огледайте се тук и ще съзрете хора —
но хора, на които липсва хляб.“
Андре Шение (1762–1794)
Родил се в Цариград; баща му бил французин, а майка му гъркиня. Завършил образованието си в Париж, където се установил след пътувания из Швейцария и Италия. Приятелство го свързало с Екушар-Льобрьон, Бомарше, художника Давид, химика Лавоазие и италианския поет Алфиери. Сетне станал секретар на френското посолство в Лондон. След 1790 година бил журналист. Ревностен привърженик на революцията, Андре Шение искал да се запази животът на краля. Арестуван през март 1794 година, той бил екзекутиран на ешафода на 20 юли същата година, два дни преди падането на Робеспиер. Само две от стихотворенията му били публикувани приживе. Въпреки че живял само тридесет и две години, той създал великолепни стихове, признати за шедьоври на френската поезия през XVIII век, които съчетават красотата на класическата строгост с по-изразителен и одухотворен език, предвещаващ зората на романтизма.
Девойко, ти мълчиш, не се усмихваш вече
и сякаш изведнъж от всички се отрече.
Напразно те зоват коприни с пъстрота,
престана да твори иглата ти цветя.
Блуждаеш в самота, мечтаеш до забрава,
в устата ти цветът на роза побледнява.
О, зная аз каква е мъката ти зла —
да скриеш любовта от мен не би могла.
Пробуждат в нас любов красавиците мили,
но влюбват се и те. Момците, придобили
предаността им, най-щастливите са те!
Но разкажи ми как взаимността расте
и кой младеж, към теб пристъпвайки несмело,
със своя поглед сив, със светлото си чело…
Но ти се изчерви? Нали отгатнах кой?
Така. Край твоя дом минава често той.
Бродерията в миг захвърляш ти тогава
и скритом гледаш все, догдето преминава.
Изчезва в миг — пред теб показал се едва,
но дълго го следиш със поглед след това.
Друг няма — в тоя наш съседен лес, където
да се надбягват с впряг на празник е прието —
с такъв изискан вид и сигурна ръка,
друг няма буен кон да укроти така.
Изкуството е средство за израз на душата;
ръцете само пишат — поети са сърцата.
Под вътрешния порив човек не би успял
да спре стиха, внезапно в главата му назрял.
Дори да не желаеш, стихът се появява,
просмуква мисълта ти и литва ток тогава…
Сърцето ти диктува и пишеш. Все така
нататък ще го следва послушната ръка.
Ако на любовта ти със обич се отвръща,
ако безбурна радост и младост всемогъща
в лицето ти преливат сияйния си цвят,
стихът ти е изпълнен с цъфтеж и аромат
и отразяващ здраве, намира, че добре е
да се живее, даже и да се остарее…
Ала ако сърцето наскоро е било
измъчено, понесло непоправимо зло,
и хубостта, която желаеш за съпруга,
забравя те и лесно се впуска в обич друга,
ако болезнен пясък[40] отвътре те гори,
стихът ти е във траур и вижда мрак в зори
и угнетен от мъка, твърди, че във всемира
единственото благо е туй: да се умира…
Сърцето си разкрива поетът — всеки ред
проблясва от възторзи или от гняв е блед.
Напразно мисълта е менлива и крилата —
догдето литне, ето, задържа я душата.
На себе си не може човек да измени —
превръща в настояще отминалите дни
и сам се опознава чрез мъдрата охота
безспирно да прелиства духа си и живота.
Необходимост тежка! Безсмислена робия!
В разцвета на живота съм длъжен да открия,
че дните ми се вият в безпомощни дъги
сред прилив на надежди и отлив на тъги.
Понякога духът ми отказва да отпива
от чашата на дните, която е горчива;
отчаян от глупците под тоя небосклон,
заглеждам се във гроба като в мечтан подслон;
усмихнат, виждам края; ръцете са готови
най-сетне да разкъсат жестоките окови
и нож-освободител, водач по път желан,
потрепва и проблясва във дясната ми длан…
Но после в миг сърцето се вслушва в глас на слабост:
родители, другари, успехи бъдни, младост,
творби несъвършени — пред собствени очи
допуснатия пропуск най-често не личи…
И пак, дори когато го чака участ тежка,
човекът слаб повтаря предишната си грешка
и вместо да загине, претекст намира той
отново да живее в терзания безброй.
Изстрадал, пак ще страда и сляпата надежда
от мъка пак към мъки нататък го отвежда,
а пък смъртта, която скръбта ще отстрани,
по-страшна му изглежда от всякакви злини.
Тъй както сетен лъч и полъх на зефира
бележат край на хубав ден,
под ешафода[41] аз сега настройвам лира.
Редът е може би за мен.
И може би преди часът, от памтивека
върху емайла с ход зает,
да е обиколил с походката си лека
кръга от крачки шестдесет,
смъртта очи в очи ще трябва да погледна;
едва започнатия стих
преди да съм довел до думата последна
и, току-виж, съгледал бих
вестителя зловещ, на сенки събирача,
с войници устремен насам,
да викне гръмко мен на коридора в здрача,
където сред тълпата сам
проклинам тези, що громят престъпност мнима
и честност бранят, но каква?
На устните ми тъй ще секне сетна рима,
ще ме завържат след това
и ще ме повлекат; тълпа ще наблюдава —
на всички в нея съм събрат,
но след като съм бил повикан, оттогава
за всички ще съм непознат.
Достатъчно живях! Коя проява ярка
на полет към прекрасна цел
и кой свещен завет, коя достойна мярка
за доблест и за подвиг смел,
коя Темида, с гръм наказваща злодея,
коя антична красота,
коя човечна жар, коя добра идея
така ще променят света,
че да заслужи той за него да се жали?
Страхът е богът всепризнат
и долни подлеци в живота сме се сбрали,
да, всички! Сбогом, земен свят,
Ела, ела, о смърт! Смъртта ще ме избави!
Ала нима ще се предам,
от злото съкрушен? Не, принципите прави
очакват подтик да им дам;
щом жертва е човек на недостойно дело,
в затвора, пред смъртта дори
по-смело вдига глас, по-дръзко вдига чело,
в което пламък горд гори.
Щом писано е тъй — на меча злото жило
да не размахам в кървав бой,
друг меч ще потопя в горчилка и мастило,
на хората да служи той.
Ако, о Истина и Справедливост, вие
твърдите, че не е било
да ви обидя аз, че моят взор не крие
дори и помисъл за зло,
ако с успеха свой позорен сган презряна
и с почитта си уж към вас[42]
във вашите сърца нанася тежка рана,
спасете ме; до сетен час
останах предан вам, пратете ми закрила.
С меч в ножницата да умреш!
И без да си пробол сганта със съвест гнила —
палачи, скрити зад брътвеж!
Това са червеи, които са се впили
в трупа на Франция. Перо,
предмет най-скъп за мен! Отрова, жлъчка, мили,
чрез вас се боря за добро!
И както, щом смола пламтяща се добави,
припламва пламък закърнял,
аз страдам, но чрез вас живея; твърдостта ви
с надежди ме изпълва цял
и ме крепи. Без вас отровата горчива
на толкова злини бих пил:
другари — под ярем, лъжецът — кръв пролива
и скиптъра си укрепил,
крушение и смърт налага на мнозина —
че в скръб за родната земя
от своя собствен нож бих искал да загина.
Но как, поне един нима
не ще остане жив — да каже как отнеха
живота на мъже добри;
вдовици и деца да подкрепи с утеха,
да каже всичко, та дори
в мъчителите срам и трепет да извика.
Да слезе и до ада чак
и там да развърти на гневна мъст камшика,
да ги жигоса с вечен знак?
Да плюе върху тях с омраза безпощадна?
Но стига вече, замълчи;
ако умра, с душа за справедливост жадна,
о, Добродетел, заплачи.
Пиер-Жан Беранже (1780–1857)
Произхожда от семейство на дребен служител и от малък бил закърмен с революционните идеи от края на XVIII век. Демократичните му разбирания го насочили към песента и той я издигнал до така наречените високи жанрове в поезията. Беранже създал песни с най-различен характер — публицистични, елегични, маршови, сатирични, призивни и лирични. Поради непоколебимите си граждански позиции на два пъти бил осъждан и пращан в затвор. Участник в Юлската революция през 1830 година, поетът оставил и интересна автобиография. Белински писал: „У него политиката е поезия, а поезията — политика, у него животът е поезия, а поезията — живот.“
Като калаени войници стари
в редици подравнени се редим;
ако пред строя някой изпревари,
„Хванете лудия!“ — във хор крещим.
Едничката награда за такива
е глад, преследване и смърт на скот
или след време статуя красива
за чест на целия човешки род.
А колко често някоя идея
като девица чака свой жених!
Глупците все безумство виждат в нея,
„Почакай!“ — казва й мъдрецът тих.
Но среща я един от тези луди,
които вярват в бъдния възход,
и млад живот в утробата й буди,
за нас, за целия човешки род.
Видях пред мене Сен-Симон, пророка,
богат отпърво, после — задлъжнял,
зает да отстрани докрай порока,
да промени докрай живота цял.
Увлечен от започнатото дело,
уверен беше той, че сочи брод,
по който към успех ще тръгне смело
след време целият човешки род.
И Фурие ни казва: „Тръгвай вече,
народе, и не стой презрян в калта!
Труди се във фаланги; надалече
сияе и очаква те целта.
След толкова нещастия земята
се свързва с грейналия небосвод —
сега за мир надеждата крилата
повежда целия човешки род.“
И Анфантен[43] жената възвисява —
да бъде тя наравно със мъжа.
А вие казвате: „Напразна врява
на трима луди, вярващи в лъжа.“
Но, господа, безумие нима е
да търсиш щастие за цял народ?
Велик е, който кара да мечтае
за радост целия човешки род!
Та кой откри Америка, кажете?
Безумец, луд, навсякъде осмян
А кой създаде бог за вековете?
Отново луд, на кръста прикован.
И слънцето в надоблачните сфери
ако прекъсне вечния си ход,
отново някой луд ще изнамери
светлик за целия човешки род.
Маркизът грохнал, беловлас
като със роби се държи със нас;
на мършав кон, след дълъг път,
завърна се във родния ни кът.
Към замъка си стар
ей този господар
върви и отдалеч
размахва жалък меч.
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!
„Васали мои — казва той, —
прислужници и крепостни безброй,
благодарение на мен
на трона кралят бе възстановен.
Но искам аз сега
от него пак блага
и власт — че инак сам
беди ще му създам.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!
„Макар че клеветата тук
ме сочи за воденичарски внук,
родът ми почва от един
наследник на прочутия Пипин.
По род и герб съм пръв
и имам знатна кръв,
та с право бих стоял
и над самия крал.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!
„Прочут съм в цялата страна!
До трона сяда моята жена.
Епископ ще се назове
последният от моите синове.
А първият от тях
изпитва често страх,
но иска орден, знам;
и аз ще му го дам.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!
„Да си живеем тъй в покой.
Но кой за данък ми говори, кой?
Не може никой в тоя свят
да иска данък от аристократ!
Във замъка съм сбрал
огромен арсенал —
пред кмета мога аз
да повишавам глас.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!
„Попове, ние ви крепим,
десетък взимайте — и ще делим;
а ти, народе, гладно псе,
под тежко иго ще въздишаш все.
И който встъпва в брак,
да знае: имам пак
права с вековна мощ
на първа брачна нощ.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!
„Кюре, дълга си изпълни,
тамянен дъх по пътя ми пръсни!
Слуги и пажове без жал
тъпчете селянина затънял!
Синът ми след това
свещените права
на моите деди
от мен да наследи.“
Свалете шапки! Слава!
Маркиз дьо Караба минава!
Нощта забави часовете
и слезе над Париж сънят.
Не спете, с песен огласете,
любими птички, всеки кът.
Щастлив е; който вниква в своя
душевен мир след пъстър ден!
Обичам на нощта покоя:
запейте, славеи, за мен.
Певци на верността, не спете!
Зовът на Фрина е капан —
нощта за нея е, помнете,
свидетел нов на нов роман.
Макар че има изневяра
и плам от искреност лишен,
във нежността не губя вяра:
запейте, славеи, за мен.
Зоил за вас не съществува;
но нежният ви зов дори
не би могъл да развълнува
скъперника, броящ пари.
Когато в нощен час измами
и кражби вижда той смутен,
при музите е бедността ми:
запейте, славеи, за мен.
Не бихте в робство вий живели,
затуй не лейте сладък глас
пред хора, робството приели,
та в робство да държат и нас.
На стража те са пред кревата
на крал, с дантели украсен,
пък аз прославям свободата:
запейте, славеи, за мен.
О, знам, не бихте вий стояли
при някой, който зло кове.
Дъхът на пролетта ме гали
със нежните ви гласове
и влива хубост непозната
във моя дух опиянен;
очаквам радостно зората:
запейте, славеи, за мен.
Песен, разпространявана в ръкопис през месец август 1814
Всеки автор грижа има,
роб ще е от днеска той
и на цензори безброй —
плъхове, тълпа незрима.
Но смехът е с нас, нали?
Знай, човече,
ще се смеем вече,
без да питаме дали
кралят ще ни позволи!
Пресата министри кара
да треперят все от страх;
в бъдеще ще бъде грях
пак това да се повтаря.
Но смехът е с нас, нали?
Знай, човече,
ще се смеем вече,
без да питаме дали
кралят ще ни позволи!
Сбраните почтени хора
в парламента ни сега
готвят хубава шега —
пращат мисълта в затвора.
Но смехът е с нас, нали?
Знай, човече,
ще се смеем вече,
без да питаме дали
кралят ще ни позволи!
Цензорът ще впримчи здраво
волния човешки дух;
за творците ще е глух,
в спора той ще има право.
Но смехът е с нас, нали?
Знай, човече,
ще се смеем вече,
без да питаме дали
кралят ще ни позволи!
Тъй решили господата
днес — сред мрака на света;
уж подрязват те свещта,
а загасват светлината.
Но смехът е с нас, нали?
Знай, човече,
ще се смеем вече,
без да питаме дали
кралят ще ни позволи!
Где министърът ще бяга?
Ето тая песен пак
ще лети до него чак —
в ръкопис ще се предлага.
Да, смехът е с нас, нали?
Знай, човече,
ще се смеем вече,
без да питаме дали
кралят ще ни позволи!
Песен,
пята в Лианкур на празника, даден от
дук дьо ла Рошфуко
по случай евакуирането на френската територия
през месец октомври 1818
Видях Мирът да слиза на земята,
да пръска злато, класове, цветя…
Престана да гърми, замря войната
и чух Мирът да казва на света:
„По храброст вий сте равни, помислете,
французи, немци — чуйте този зов,
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.
Тежи над всички ви омраза дива,
насън ви стряска грозният й глас.
Земята разделете справедливо;
ще стигне тя за всекиго от вас.
Далеч от щастие — към боевете
ви води винаги деспот суров;
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.
Подпалвате съседен дом, но вятър
пренася и при вас бедата зла,
а щом изстинат от пожар нивята,
затъва плугът в кървави тела
и с кръв са напоени класовете
край всеки опустял граничен ров…
В свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.
Пристига крал между развалините,
останали в града след кървав бой,
със скиптър сочи и брои душите
и кралската печалба смята той.
А вие? Тъй стоят със страх овцете
пред вълк, дошъл в кошарата на лов
В свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.
От Марс се отречете, със закони
във своите страни сложете ред;
на алчните безделници с корони
не давайте кръвта си занапред
и от звезди лъжливи се пазете —
угасват те в небесния покров;
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.
Да си отдъхне най-подир човека,
злини предишни да не му тежат,
засявайте нивята, пейте — нека
изкуството да служи на мирът.
Надеждата да сбира плодовете,
които ще даде животът нов,
в свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.“
Така говореше Мирът пред мене
към хората от всичките страни…
Настъпи есен необикновена —
напомняща за пролетните дни;
със вино чужденеца почерпете,
защото да си тръгва е готов!
В свещен съюз, народи, се сплотете,
подайте си ръце с любов.
След време край вълни успокоени
когато седнете на ласкав бряг,
спомнете си плувците, уморени
от бури, следващи в неспирен бяг.
Нима не заслужават спомен тия,
които до последния си час,
във смъртен бой със страшната стихия,
посочваха пристанище за вас?
Марселин Деборд-Валмор (1786–1869)
Виктор Юго я нарекъл „самата поезия“ — толкова непосредствен и всепоглъщащ бил у нея поетичният порив. Животът й бил белязан от нещастна любов и постоянна бедност. Неподправен израз на неподправени чувства, стиховете й оказали влияние върху по-нататъшното развитие на френската поезия.
Не искам да заспя… Безсънице любима,
по-сладка си от сънищата ти:
изпълнени са те с лъжливи красоти,
а чар действителен, безспорен в тебе има.
Донасяш ми покой безкрайно скъп и мил,
не би могъл такъв възторг да се изкаже…
Не смея да заспя! Сънят ме плаши даже —
от сетивата би ме той лишил!
С тревоги би отнел на моя дух покоя;
със ужас моят взор в съня ще долови
настъпващия ден — несигурен, уви,
а тъй красив е той в безсъницата моя!
В съдбата ми сега прибави се любов,
разкривайки пред мен вълнуващи простори,
размаха тя крила и тихо проговори:
„Очаквай да настъпи изгрев нов!“
Със теб нощта тъй страшна не изглежда,
безсънице добра, при мене стой,
а утре, щом отново дойде той,
ще бъда аз изпълнена с надежда!
Във моето сърце написа той една
вълшебна страница и нея
за да чета сега, ми трябва светлина —
да бъда будна все копнея!
Сънят да ме лиши от тебе не можа,
безсънице, край мен свещта ми не угасна!
Обичана съм аз! Реалността прекрасна
не искам да сменя със някой сън-лъжа!
Поисках сутринта да те зарадвам с рози,
но твърде много бях набрала аз и този
букет в колана мой да стегна не успях.
Развърза се за миг букетът ми чудесен,
задуха вятър свеж, в морето го отнесе
и розите след миг между вълни видях
и сякаш запламтя, почервеня водата…
А роклята ми все запазва аромата —
над мен сега вдъхни от спомена за тях.
Не си ли спомняш, мой живот, кажи ми,
за онзи есенен далечен ден,
отправил към леса опечален,
за сбогом сякаш, звук и стон неутешими?
Мълчаха птиците, възторгът им бе спрял,
роса студена бе крилата им обвила;,
припомняха си те със по-голяма сила
другарки и гнезда в гъстака прецъфтял.
От шумно празненство побягнах аз, готова
далеч от твоя взор да търся собствен път.
Но вялите поля добавяха отрова
от своята печал в унилата ми плът.
Полека минах аз през не една полянка,
навлизайки без цел в безмълвната гора,
и ето — любовта обви ме с твойта сянка
и въпреки студа почувствах, че горя.
Напразно пожелах с усилие голямо
да бягам и от теб, и от самата мен
и погледът ми, взрян дотук в земята само,
с вълшебство сякаш бе пред мене устремен.
Съгледах образ чист; узнаха сетивата,
че в ужас и любов сърцето ми тупти.
Проблесна слънце, с лъч разпръсна то мъглата,
небето се разкри… Пред мен застана ти.
Да заговоря с теб, не смеех; мълчалива
стоях, но този миг до смърт ще помня чак;
да заговоря с теб, не смеех, бях щастлива,
че в твоята душа съм вникнала все пак.
Но ти допря ръката ми трептяща,
за миг се олюлях от трепета дълбок,
в лицето ми се вля червенина пламтяща,
какво ми бе не знае даже бог!
Обаче устоях и не побягнах в мрака;
че си самотен, ти тогава се оплака,
ала разбра, че ний в света не сме сами
и моята душа към теб се устреми!
Ще помня този миг! А ти нима забрави
чаровния ни смут; не помниш ли дори
и нежните слова, които ми отправи:
„Ако сега скърбя, то в рая скръб цари!“
В гората тишина се беше разпростряла.
За мене този ден е най-щастлив и драг;
но отлетя и той, а неговият бяг
предчувствие внуши за нашата раздяла!
Зад облак скри се сетен лъч златист
и разделени, в скръб остават оттогава
сърцата ни, а в тях от този залез чист
единствен само споменът остава…
Не ми пиши! Скърбя и гасна в изнемога,
без теб добрите дни са ласки без любов.
Да чезна все така в очакване, не мога;
сърцето ми е гроб, не чува ничий зов.
Не ми пиши!
Не ми пиши! Смъртта да чакам ми остава.
Попитай бог дали обичах те безкрай…
Сега да чуя, че ме любиш, означава
да слушам райски глас от недостъпен рай.
Не ми пиши!
Не ми пиши! И тъй тревога в мене има —
от паметта ми ти до днес не си изтрит.
Не ми поднасяй съд с вода недостижима.
Същински жив портрет във почерка е скрит.
Не ми пиши!
Недей, не ми пиши словата две, които
не смея да чета; на моето сърце
ги шепне твоят глас и сякаш упорито
с целувка стигат те до моето сърце…
Не ми пиши!
Сърцето си отдала бях на вас,
а имах вашето в замяна:
сърцата си сменили бяхме с вас,
щастливи бяхме всеки ден и час!
Обратно взехте своето сърце,
за мене нищо не остана —
обратно взехте своето сърце,
а мойто е във вашите ръце!
Със всеки плод, със всеки аромат,
със звуците, със цветовете,
със всеки плод, със всеки аромат
даряваше ви радостният свят.
Какво направихте с това накрай,
о повелителю, кажете?
Какво направихте с това накрай,
къде е сбъднатият земен рай?
Като измъчено от скръб дете,
напуснато от свойта майка,
като измъчено от скръб дете,
във чийто поглед ужас се чете,
така ме изоставихте сега…
За мене кой ще се завайка?
Със пълно безучастие сега
небето гледа моята тъга!
Ала за всекиго настъпва ден
да се почувства сам изцяло,
за разкаяние настъпва ден,
за порив стар, отново възроден!
Ще ме потърсите със страстен зов,
но всичко в тишина замряло
край вас ще бъде… Страстният ви зов
напразно ще нашепва за любов.
Ще дойдете, изпълнен със мечти,
пред моята врата тогава;
какъвто бяхте — същият почти
ще дойдете, изпълнен със мечти.
И ще ви кажат: „Вечния покой
намери тя…“ Със вест такава
ще ви посрещат всички, ала кой
ще ви оплаква и съчувства, кой?
Живея на тавана,
небето гледам аз;
луната си остана
стопанката у нас.
Дори да се почука,
не ме е грижа „кой?“
Не идва никой тука,
ако не идва той!
Приела самотата,
цветя бродирам все,
но как без плач душата
това да понесе?
Пред мен звезда сияе
със бляскави лъчи;
но бурята, и тя е
пред моите очи;
Където той седеше,
днес никой не седи.
Бе негов столът, беше
на двама ни преди,
а пък сега изглежда
печално примирен,
без никаква надежда
останал като мен.
Когато прозвучат вечерните камбани,
над тихите поля в очакване смълчани,
ако си от другар и от любов лишен,
мисли за мен! Мисли за мен!
Когато чуеш ти вечерните камбани,
ще си припомниш пак гласа на любовта ни
и той ще те зове като през онзи ден:
Бъди със мен! Бъди със мен!
Ако откликнат в теб вечерните камбани,
ще ти разкажат те: сърцето ми е в рани,
но пак оставаш ти, макар отдалечен,
в скръбта до мен! В скръбта до мен!
Когато екнат пак вечерните камбани,
ще ме опиянят със пориви мечтани,
небесен глас звучи в звъна им съкровен
за теб и мен! За теб и мен!
Алфонс дьо Ламартин (1790–1869)
Обнародвал първата си стихосбирка „Мечтания“, когато бил на тридесет години. Успехът й бил огромен. Последвали нови стихосбирки; през 1821 година поетът бил назначен за секретар на френското посолство във Флоренция, а девет години по-късно бил приет във Френската академия. През 1832 година предприел пътуване из Изтока, като в последвалия пътепис поместил вълнуващи редове за съдбата на потиснатия български народ. След революцията от 1848 година, в чиято подготовка участвувал, Ламартин станал министър на външните работи и оглавил временното правителство. Обществената му дейност била прекратена, когато Луи-Наполеон взел властта. Последните си години прекарал в бедност и усилена работа над литературно-критически и исторически произведения. Творчеството му открива ерата на романтизма и включва някои от най-прекрасните стихове на интимната лирика във Франция.
Към нови брегове понесли свойто бреме,
сред безконечна нощ залутани съвсем,
не бихме ли могли сред океана време
поне за ден да спрем?
О езеро! Едва годината измина,
а ето идвам пак по същите места
и — гледай — сядам сам на камъка застинал,
където беше тя!
Връхлиташе така със рев върху скалите
тъй както днеска ти; и вятърът така
навяваше и хлад, и пяна от вълните
по нейните крака.
Спомни си — вечер бе; вървяхме с нея двама;
земя и небеса отдъхваха във мир
и ритъм на весла далеч ехтеше само
над звучната ти шир.
Но в миг неземен звук разнесе се тогава,
омаяният бряг откликна му едва,
гласът за мене скъп дочух да прозвучава
със следните слова:
„О време, спри за миг, та твоята стихия
в покой да се екове,
за да се насладим сега докрай на тия
най-свидни часове!
Нещастници безброй те призовават тука,
лети за тях — завчас
да минат всички дни на мъка и на скука;
но забрави за нас!
Ала напразно аз минути прося — ето
че времето лети;
прошепвам на нощта: «Поспри!», а по небето
зора ще заблести.
Да любим, от мига да вземем красотата;
човекът е, разбрах,
без пристан в бурите, без бряг са времената —
текат, и ние с тях!“
Нима мигът щастлив, когато до забрава
опива ни любов, ще литне без следа
с такава бързина, с каквато отлетява
мигът на зла беда?
И диря ли дори не би могло да има?
Съвсем ли чезне той? Завинаги ли? Как,
туй време, що на нас го дава и го взима,
не го ли връща пак?
О вечност, минало, бездънни бездни в мрака,
какво направихте със дните ни безчет?
Не се ли връщат те, нима човекът чака
напразно все ответ?
О езеро, скали, вас времето щади ви,
гора, на теб дори възвръща млада мощ!
Бъдете вий поне свидетели красиви,
помнете тази нощ!
Да пазиш спомена и в бури, и в отмора,
прекрасно езеро, и в твоя бряг засмян,
и в черните елхи, в скалите, във простора
да бъде този блян!
В зефира, отшумял и пак възвърнал сила,
в шума, от бряг на бряг повтарян всеки миг,
в звездата от сребро, която те застила
със своя блед светлик!
И твоят въздух лек и всяко клонче даже,
и вятърът, готов листата да смете,
и всичко, що звучи и диша, нека каже:
„Обичаха се те!“
Замлъкна шум и суета.
На хълм край пустата пътека
седя и гледам как полека
напредва впрягът на нощта.
Венера блясва в небосвода;
любовната звезда с една
необяснима светлина
облъхва цялата природа.
И от незнайни висоти
зашепва полъх в храсталака:
като че над гробове в мрака
се чува сянка да лети.
И от светилото, което
блести в небето, лъч един,
със ласка на баща към син,
за миг докосва ми лицето.
О лъч, преминал бездни с мрак,
защо ми пращаш ласка бяла?
Дали в гръдта ми отмаляла
да озариш духа ми пак?
Съдбата бъдна ли каква е
да ми разкриеш тук се спря?
Не си ли светлата зора
на оня ден, що вечно трае?
Отблясъка ти в мен трепти
с вълнения неизмерими,
за мъртвите скърбя, кажи ми:
душата им не си ли ти?
Дошли от толкова далече,
не са ли те в гъстака плах?
Обзет от спомена за тях,
по-близо ги усещам вече!
Ако със този лъч и звук
дошли сте вие, сенки скъпи,
то щом отново нощ настъпи,
при мен завръщайте се тук.
Мира и любовта върнете
в духа ми, както над леса
се спуска нощната роса,
щом в мрак заглъхнат шумовете.
Елате! Ала отстрани
мъгли се вдигат към небето:
забулват те лъча, догдето
потъне всичко в мрачини.
О хълмове, поля, спокойна селска къща!
До старата гора прикътана е тя
посред зеленина, която я обгръща —
като гнездо, потулено в листа…
Поляни, помня аз добрата прелест ваша,
о дом, на чийто праг баща ми е седял,
посрещайки стада, пристигнали от паша,
пред теб заставам с трепет и печал!
Стопанин пълен тук е богът на полето,
във този скромен дом долавям пак покой;
дочувам сякаш глас — оплаква ме и ето —
за първите ми дни припомня той.
Да, моя люлко, днес към теб се връщам вече,
закрила ти ми дай, о кът безкрайно мил!
От всички градове да бъда по-далече —
между пастири аз съм се родил!
Когато бях дете, пред стадо закъсняло
изтичвах — у дома за да го доведа;
сред агънцата бях и руното им бяло
обичах да измивам със вода.
По клоните висех, безгрижно много пъти
до някое гнездо изкачвах се по тях —
под птичка не една, започнала да мъти,
измъквах аз яйце със бърз замах.
Обичах всеки глас, долитащ глухо в здрача:
далече тежък впряг полека се влече;
из близката гора козичка си подскача
и звънко пее нейното звънче…
Откакто надалеч вихрушка ме помете,
напомням съд, пропит с предишен аромат —
отправям поглед все далеч от градовете
към този отморяващ, кротък свят!
Вземете ме сега под сянката си свята,
обичани места! О плачещи върби
край бащиния праг, склонете се над брата,
от вас оплакван с болка може би.
На планината аз, под дъбовете стари,
по залез неведнъж седя опечален
и погледът ми тук и там наслука шари
по изгледа менлив, разстлан далеч под мен.
Отсам бучи река, разпръсва пяна бяла
и в лъкатушен път далече чезне в мрак;
оттатък — езера с вода в покой заспала,
където къпе взор Вечерницата пак.
По тези върхове, обкичени с дървета,
на заника лъчът за сетен път е спрял;
изкачва се нощта със своята карета
и тесничка черта е хоризонтът бял.
От стар готичен храм изтръгната тогава,
вечернята трепти; сред стихващия друм
се спира минувач; камбаната прибавя
и своя повик свят към сетен дневен шум.
Но безразлично все остава в мен сърцето,
не се вълнува то и вижда пак навред,
че сянка е светът; и слънцето, което
съгрява всеки жив, за мъртвия е лед.
Напразно моят взор на всеки хълм се спира,
от утро чак до мрак, навред — и тук, и там,
оглеждам се така в простора на всемира
и казвам: „Кът щастлив за мене няма, знам.“
Какво са долини, колиби и палати,
какво е всичко тук за мене — суета!
Реки, скали, гори, убежища познати —
откакто липсва тя, навред е самота!
И слънцето — дали е в мрак, или сияе —
не ме вълнува то със своя кръговрат.
Какво от туй, че тук е нощ или зора е?
Отдавна нищо аз не чакам в този свят.
Да можех да летя след него във безкрая,
пустиня бих видял навсякъде под нас;
за туй, което то облъчва, не мечтая,
от никого сега не искам нищо аз.
Но може би отвъд самата тази сфера,
където друг светлик разпръсва вред лъчи,
ако достигна аз, целта си ще намеря,
мечтаното от мен ще зърна със очи.
Ще имам, зная, там и обич, и надежда,
ще се опивам там от извора желан,
към който всеки дух с копнеж безкрай се вглежда
и който в този свят остава само блян!
Защо не мога тъй — с крилата на Зората —
да литна ей сега към своята мечта!
В изгнание защо оставам на земята?
Не съм обвързан аз със нищо на света.
Когато горски лист от клона се отрони,
отнасят го далеч вечерни ветрове;
приличам аз на лист от есенните клони —
вземи ме, ветре, с теб, духът ми те зове!
Привет, гора, с венец, обран от листопада!
Жълтеят се навред окапали листа.
Последни ясни дни, привет! Във траур страда
природата — със мен в съзвучие е тя.
Минавам замечтан по пустата пътека;
обичам тъй до мен да се процежда пак
последна светлина, сподавена и мека,
на слънчев лъч, огрял през гъстия клонак.
През късна есен тук природата е бледна
и аз потръпвам цял пред нейните очи:
отива си другар, с усмивката последна
на устни, чийто чар смъртта ще изличи.
И тъй, със тиха скръб, че млъкнаха в сърцето
надеждите безброй за бъдещия ден,
обръщам се назад и виждам туй, което
в живота е било пропуснато от мен.
Земя, небе, поля, природа несравнима,
пред гроба си една сълза дължа на вас!
В простора — аромат, в светлика нежност има,
погледнеш ли ги тъй в предсмъртния си час!
Животът бих изпил съвсем до дъно, боже,
защото след сместа от жлъчка и нектар
накрая, утаен, във тази чаша може
да има капка мед — за мене сетен дар!
Във бъдещите дни към щастие съдбата
ме води може би и след безброй тегла
една душа, до днес за мене непозната,
със моята душа съзвучна би била!…
Но всяко цвете мре — за сбогом то тогава
изпраща аромат на всичко свое тук,
а моята душа в смъртта си преминава
като опечален и мелодичен звук.
Животът е книга със власт вездесъща —
не почваш, не свършваш, когато си щеш,
не можеш повторно ни ред да четеш,
самичък съдбовният лист се обръща;
би искал пак листове с обич могъща,
а стигнал си листа с реда да умреш.
Алфред дьо Вини (1797–1863)
Бил потомък на старинен благороднически род и до 1827 година бил офицер. След като напуснал войската, се отдал на литературно творчество, като първоначално се сближил с романтиците. През 1822 година излязла първата му стихосбирка, която допълнил след четири години под заглавието „Антични и модерни стихотворения“.
Последвали романът „Сен-Мар“, редица театрални пиеси, между които особено голям успех имала психологическата драма „Чатертън“ (1835 година), е също и книга, посветена на живота в армията. След четиридесетата си година Вини престанал да публикува своите произведения. Така някои от най-хубавите му стихотворения като „Смъртта на вълка“ и „Бутилката в морето“ били издадени посмъртно в сборника „Съдби“. Със самобитната си философска вглъбеност творчеството на този поет-мислител заема особено място в поезията на романтизма.
1
Пламтящата луна бе скрита в сива пара,
тъй както чезне в дим зарята на пожара,
и черен бе лесът до хоризонта чак.
Вървяхме ний без шум през нисък храсталак,
по целия ни път преплетен със тревите,
и ето — изведнъж видяхме под елхите
оставена следа от вълчи крак голям.
Разбрахме, че вълкът е минал скоро там,
и затаили дъх, слухтяхме в тишината,
пристъпвайки едва. Лесът и равнината
не трепваха дори; дочувах само аз
понякога едва един проплакващ глас,
издаван във нощта от ветропоказател —
далечен вятър бе стрелката му разклатил;
край мене всеки дъб, във сянка занемял,
изглеждаше опрян на лакът и заспал.
Цареше тишина. Отново се наведе
най-старият ловец и мястото огледа,
приведен над пръстта; след малко, дъх стаил,
той, който никой път до днес не бе грешил,
със шепот съобщи, че е разбрал следите —
че вълците са два, съвсем наблизо скрити,
и има при това и две вълчета с тях.
У всеки мой другар приготвен нож видях;
блестящите дула на пушките прикрили,
поехме пак напред със удвоени сили,
но първите от нас се спряха в своя път
и две очи видях насреща да блестят:
на лунна светлина игриви силуети
се мяркаха пред нас, в боричкане заети.
Тъй хрътката дома, пред нашите очи,
на своя господар се радва и квичи.
Децата на вълка обаче не скимтяха
и в същата игра съвсем безшумни бяха —
те знаеха: отвъд, зад градските стени,
човекът враг не спи и готви им злини.
Бащата бе нащрек; на малката поляна
вълчицата встрани сред сянка бе простряна,
спокойна — сякаш бе изсечена в гранит,
напомняйки така със гордия си вид
кърмачката на Рем и Ромул всеизвестна.
Вълкът приклекна в миг и погледът му блесна:
той беше заграден отвред със врагове.
Разбрал, че от смъртта не ще се отърве,
подскочи срещу нас и челюстта си сключи,
прегризвайки врата на първото ни куче,
и жертвата си все тъй стискаше със бяс,
макар че с дружен залп прострелян бе от нас,
макар че нож след нож, от всичките посоки,
във неговата плът се врязваха дълбоко.
И кучето до смърт бе стискано така,
догдето се простря в краката на вълка.
Тогава той към нас извърна си очите;
до дръжка бяха чак ножовете забити
и към земята той бе просто прикован
пред черните дула, във кърви цял облян.
Със поглед помътнял отпусна се в тревата,
последна глътка кръв преглъщаше устата —
презрителен и горд, с окървавен език,
затвори той очи, умря без стон и вик.
2
Стоях облегнат аз на пушката, която
изпразнил бях пред миг; да гоня из гората
вълчицата докрай, не исках аз — разбрах,
че в гъсталака чер не бяга тя от страх:
не би останал сам вълкът сред враговете,
ако със нея там не бяха две вълчета —
да ги спаси от смърт, тя беше длъжна днес,
та волно да растат във родния си лес,
да не търпят с човек приятелство позорно,
тъй както правят туй животните покорни,
които своя лай продават всеки ден,
за да задоволят ловеца настървен.
3
Уви — помислих аз, — „човек“ е гордо име,
но слабости у нас за жалост много има
и как да се държа в последния си час,
животни, аз сега научих го от вас.
Велико е в света мълчанието само,
униние и страх у него само няма.
Разбрах те аз добре, о, скитнико в нощта,
когато твоят взор пред мене запламтя.
Той казваше ми тъй: „Духът ти да остава
спокоен, мълчалив и да не се смущава,
бъди стоик и горд до крайния предел,
до който стигнах аз — вълкът свободен, смел.
Молбата и плачът са равно недостойни —
преодолявай ти несгоди многобройни,
за свойта цел докрай безстрашно се бори
и мълком, като мен, изстрадай и умри.“
I
Обичам звук на рог в гората вечерта,
откликваш, на сърна, посрещнала смъртта,
или понесъл зов прощален на ловеца,
от лист на лист навред разпръсван със ветреца.
И колко пъти сам в среднощния покой
дочувах да звучи и да проплаква той!
И вярвах, че това е призив, като тоя,
след който рицар смел геройски гинел в боя.
Лазурни планини, познавам ви добре!
Скали на Фразона и циркус Марборе!
О извори, реки, порои вечно млади,
от пиренейски сняг пенливи водопади!
На два сезона трон, о връх невъзмутим,
с корона ледове над свеж тревист килим!
Човек да седне тук — оттук да слуша трябва
зовът печален как в далечен ек отслабва.
И пътник неведнъж във тих вечерен час
разбужда звучен ек със този тръбен глас;
приглася с меден звън на песента му стара
по някое звънче от близката кошара.
Внимателна сърна не се спасява с бяг,
а неподвижна бди над стръмния овраг
и водопадът глух, в печален блян унесен,
към древния романс прибавя вечна песен.
Души на рицари, във кой ли сте чертог?
Не е ли ваш гласът на този скръбен рог?
Изглежда, Ронсево, че в урвата ти дива
в спокойствие Ролан все още не почива?
II
Загинаха до крак в борба до сетен дъх.
Остана само той на кървавия връх,
но още всява страх в сганта хилядолика.
„Предай се, ще умреш! — Оливие му вика. —
Бойците ти лежат в потока — ей ги там!“
Отвръща с тигров рев Ролан: „Ще се предам
о, африканецо, в ръцете ви злодейски,
когато рухнат там скалите Пиренейски!“
„Тогава се предай!“ — и мавърът свали
с могъщ замах една от тежките скали.
Със грохот падна тя сред бездната дълбока
и нейните елхи разпениха потока.
„Сполай — крещи Ролан, — че път ми очерта!“
След туй с една ръка го хвърля в пропастта —
същински великан в минутата сурова,
и вражеската сган да хукне е готова.
III
А Карл Велики сред велможите без страх
се връща в този миг, говорейки със тях.
Напредват бързо те, така че недалече
и Люз, и Аржелес се забелязват вече.
Войската във възторг ликува. Трубадур
подхваща песен за върбите на Адур
и френско вино пак във чашите се мярка;
войник със гръмък смях говори на овчарка.
На стража е Ролан — не плашат ги беди.
На своя черен кон небрежно си седи
Тюрпен, но изведнъж с тревога се заклати,
протегнал във ръце ковчеже с мощи свити.
„От огнен облак, Сир, в небето виждам дим:
да спрем, че бога с грях голям ще разгневим.
Кълна се в Сен Дени, душите на умрели
минават с огнен лик във висините бели.
Отекна двоен гръм и втори път го чух.“
Тогава звук от рог се чу — далечен, глух.
Владетелят се взря назад в далечината
и своя боен кон възпря за миг с юздата.
„Не чухте ли това?“ — попита. „Да, зове
стадата си овчар под тези върхове —
отвърна му Тюрпен — или с вълшебна сила
говори Оберон на феята си мила.“
Отново тръгва Карл, но чело е навел,
от грижа помрачен е погледът му смел.
За зла измяна той помисля си и ето
че пак зовът на рог отеква из полето.
„Нещастие! Ролан! А щом тръби към мен
за помощ, значи, той е смъртно наранен.
О рицари, назад се връщайте — земята
испанска пак под нас в уплаха да се мята!“
IV
С разпенени коне пристигат те. Какво
ще видят долу — там, където Ронсево
се къпе в късен здрач? Съглеждат те веднага:
войската на врага към хоризонта бяга.
„Тюрпен, какво видя в потока снежнобял?“
„Двамина рицари — умиращ и умрял.
Над тях тежи една скала непоклатима.
По-силният в дланта си рог пречупен има —
издъхвайки, към нас е пращал своя зов!“
Как тъжен е звукът от рог в леса суров!
Дерзай, младежо слаб, чиято песен носи
в самотността ми ек от скръб, но не възпре
копнежа да реша заплетени въпроси.
Послушай, забрави младежа, който мре
тъй, както Чатертън и Малфилатър мряха,
накрая забрави свещената уплаха
пред бъдещето, в теб стаена. Чуй добре:
Когато смел моряк, попаднал в буря, гледа
как мачтите лежат, прекършени без жал,
как страшният двубой завършва със победа
за океана лих, от ярост побелял,
как корабът трещи в стихията жестока
и без кормило как се люшка без посока —
ще скръсти той ръце, спокойно замълчат.
Огромните вълни със поглед преценява,
презира ги, разбрал, че е сразен от тях,
с материята зла духът се примирява —
и кораб, и човек ще се превърнат в прах;
безсилие за миг докарва в смут моряка,
но после мисълта отново помощ чака
от вярата, докрай надвила всеки страх.
Изпълнил е докрай дълга си капитанът,
за да предотврати опасностите зли.
В настъпващата нощ пустее океанът,
а неговият бриг се носи към скали;
пред края примирен, човекът се опитва
да се успокои със размисъл, с молитва
към онзи, що в света добро и зло дели.
Ще се пожертва той; но трябва до земята
да стигне онзи тъй полезен резултат
от дневника му — той отдавна го пресмята
по-ценен от елмаз, от перла с дивен цвят;
на картата си той, сред люшкания груби,
нанесе тази паст, която го погуби,
и би я завещал на бъдещия свят.
Човекът пише: „Днес течение опасно
към Огнена земя повлече брига мой.
На изток гибелта ни чака — то е ясно,
посока север би била за нас покой.
Прилагам дневник — там са данните, които
за този южен край събирах упорито.
Ако е рекъл бог, до вас ще стигне той.“
След туй, студен и ням, каквито са скалите
край протока мъглив, що името е взел
на Магелан — брегът със пяна там покрит е
погубил не един моряк кастилски смел, —
бутилка взима той, подбира да е здрава,
догдето бригът в кръг с течението плава,
като сокол, кръжащ над исканата цел.
В ръката си държи бутилката — другарка
на кораба била в премеждия безчет,
шампанско с етикет на всеизвестна марка
е имало — от Реймс донесло им привет.
И той я бе държал така в минута горда,
когато бе събрал моряците на борда,
та да изпият тост за родния трицвет.
Тогава празник бе и всички хора бяха
със чаша във ръце — по мачтите дори —
и всеки шапка в миг разпалено размаха
и с мощен вик „ура“ възторга си разкри,
а слънцето заля платната с ярко злато,
навред се пръсна ек от тази глъч, с която
зовяха роден край момчетата добри.
След възгласа всеобщ внезапно тихо стана
и всеки в своя дял от виното се взря,
че Франция за миг съгледа във стакана,
за всекиго е тя картина най-добра.
Един съзира как баща му нощем в мрака
оплаква го, не спи, а празен стол го чака
край масата до тъй любимата сестра.
Пред друг пък е Париж и дъщеря му — тя е
надвесена със плач над някакъв компас,
тревожно все следи стрелката как играе
и да я отклони очаква сгоден час,
Марсилия блести пред трети; там зове го
една жена с ръце, протегнати към него,
забравила света, ридаейки без глас.
О, вяра в любовта, о, трепети, които
изглеждат ни като същински гласове,
легенди, що света тревожат упорито,
капанът ви защо тъй често ни зове?
Защо ни мами все лъжливата надежда,
която като сняг под слънце се изцежда,
о, рухващи на прах в дланта ни светове!
Къде са тристата моряка? Злите хали
ги грабнаха без жал и със харпуна свой
туземецът лови мизерните парцали,
останали от тях в пенливия прибой.
Достойни бяха те за своята родина
и всеки офицер сред първите загина —
от триста души, днес дузина са на брой.
И капитанът пак към полюса се взира —
открил е път натам през протоците зли…
До пояса му чак водата с глъч напира,
замахва той с ръка към тъмните мъгли.
След миг ще бъде труп сред бурята ревяща,
с бутилката привет в морето той изпраща
към бъднините — те за него са дошли.
Усмихва се мъжът при ясната представа,
не стъкленият съд достига бряг, че той
със остров непознат света обогатява,
че е преодолял превратности безброй,
че бог би позволил на бездната сурова
да глътне кораб цял, но не и мисъл нова,
че крехкото стъкло надви смъртта в двубой.
Това е всичко. Бог сега да му помага!
Вода покрива туй, що кораб е било,
вълна, подир вълна редуват се веднага.
Бутилката лежи в огромното легло —
като сред люлка тя е в бездната дълбока
и няма лъх — водач към вярната посока,
но клонката на Ной е под това стъкло.
Течение напред го тласка, но студени
и яки ледове го спират — със гърди
докосват го за миг подплашени тюлени
и отминават по невидими следи.
Бутилката така очаква топло лято:
ледът ще се стопи, ще дойде миг, когато
ще се насочи тя към топлите води.
Сред Тихото море блести във синевата
прекрасен кораб, цял от слънцето залят;
моряци изведнъж съзират как се мята
бутилката пред тях — предмет добре познат;
свещен моряшки дълг го повелява: ето
че спускат лодка те веднага във морето
и спира своя ход красивият фрегат.
Но оръдеен гръм отеква. Виждат: бяга
робовладелски бриг на хоризонта блед.
Тревога! Злия враг преследвайте веднага,
за да запомни той: законът е навред!
В утробата си пак фрегатът лодка вдига —
тъй скрива в своя джоб децата си сарига —
и пара, и платна понасят го напред.
Сама, и пак сама сред океана! Дребна
като прашинка сред подвижна пуста шир
и тайна не една неволно тя избегна,
осъдена така да скита все безспир,
трепереща от страх сред тая бъркотия,
а водораслите високата й шия
със своя плащ зелен обвиха най-подир.
Но духват ветрове откъм Флорида свежа,
за да я отнесат към френски залив стар,
където най-подир ще я измъкне с мрежа
от морските води един щастлив рибар.
За учен хуква той, довежда го и пита
в бутилката каква ли течност има скрита,
какъв ли еликсир е този ценен дар.
Наука е това, рибарю, тука има
за жадни умове напитка — не блести,
но е събрала труд със стойност несравнима.
Да беше уловил елмази — красоти,
или голям товар от мексиканско злато,
не би възнаградил света така богато,
не би ни радвал тъй със своя улов ти.
Какъв възторг навред страната ни обхвана —
прослава е това за нея… Погледни:
и топът всемогъщ, и мирната камбана
помагат радостта навред да прозвъни,
за знанията, а не за битки заслужава
признателност човек от своята държава,
затуй чети „Привет!“ по всичките стени.
Открития! Светът да ги прославя. Нека
проникват те навред безстрашно към целта,
в природата или в душата на човека,
или в изкуството — бездънна красота!
Забрава и злини не им вредят, защото
над всеки свиден гроб ще израсте дървото
на подвига, велик събрат на вечността.
Това дърво расте с корона най-прекрасна,
за тебе то е фар, мислителю дълбок,
не бой се от вълни и от мъгла опасна,
не гасне мъдростта на порива висок!
От чисто злато дар не чезне в океана,
с усмивка ти кажи, тъй както капитана:
„Да стигне до целта, ако е рекъл бог!“
А бог е всъщност бог на мислите човешки.
По нашите чела блести възторжен блян
за Знания — към тях напред без страх от грешки,
и няма никой плод да бъде разпилян.
Родена в самота, хвърли творбата своя
в безкрайното море — през бурята и зноя
ще я закара бог до пристана желан.
В детството си (1811–1812) прекарал една година в Испания, където семейството последвало баща му — Наполеонов генерал. Израснал в Париж; петнадесетгодишен направил впечатление със стиховете, които изпратил на Френската академия, а две години по-късно станал лауреат на поетичен конкурс и започнал да издава литературен вестник. Преминавайки през няколко различни етапа, политическите му разбирания се развиват и го отвеждат към все по-демократични позиции. Когато Луи-Наполеон заграбва властта през 1851 година, Виктор Юго е измежду малцината, които дръзват открито да му се противопоставят. Той напуска страната и прекарва деветнадесет години в изгнание, за да се завърне едва когато рухва империята на Наполеон III. През различните периоди на дългия си живот поетът последователно използувал големите си възможности (бил е пер на Франция при Луи-Филип, депутат в Учредителното събрание през 1848 и сенатор на третата република), за да издигне глас в защита на справедливостта и свободата. Той разобличавал плановете на реакционните политици, подкрепял каузата на потиснатите народи — българи, поляци, гърци, кубинци, — които се борели за свобода и независимост. Виктор Юго председателствувал първия (Париж, 1849) и втория (Лозана, 1869) световен конгрес на приятелите на мира, той издигнал глас в защита на преследваните комунари. Краят на живота му е озарен от небивало всенародно признание и световна известност, които намерили израз и във величественото му погребение.
Творчеството на Виктор Юго е изключително всеобхватно и определя облика на цяло столетие в развитието на френската литература. Няма жанр, в който този необикновен гений да не е оставил образци на художествено майсторство. Достатъчно е да бъдат споменати „Клетниците“, „Парижката света Богородица“, „Деветдесет и трета година“, „Човекът, който се смее“ и „Морски труженици“ измежду романите; „Кромуел“, „Ернани“ и „Рюи Блас“ измежду драмите, за да се види значението на Юго като прозаик и драматург. Като поет той е още по-ярък и плодовит. Написал е повече от сто петдесет и три хиляди стиха, събрани в двадесет и две стихосбирки и поеми. Те представляват своеобразен поетичен свят, в който са отразени всички отсенки на човешките чувства и мисли, цялата драма на битието и стремежът на човека към духовно извисяване.
Е come i gru van cantando lor la
Facendo in aer di se lunga hga
Cosi vid’io venir traendo guai
Ombre portate dalla detta briga[44]
Ни звук,
ни звън
и тук,
и вън —
в градчето,
в морето,
обзето
от сън.
Стаена
е мъка там.
Изстена
нощта едвам
и някой
сред мрака
проплака
във страх голям.
Далечна врява
се чува пак.
Джудже в забрава
подскоква, чак
в галоп лудува,
гърди издува
и в такт танцува
от крак на крак.
Шумът остана,
расте, ехти безспир
като камбана
в низвергнат манастир,
тъй както спора
на много хора
глъхти в простора
и еква най-подир.
О, боже, джинът! Хала
в душата вдъхва страх.
Под витата спирала
на стълбичката спрях.
Но лампата угасна
и сянката неясна’
из къщата ми тясна
навява трепет плах.
И джин след джин се мярка,
въртят се те във вихрен рой,
дърветата във парка
се чупят с трясък: чувам вой.
Като че тъмнината
е облак, който мята
със скорост непозната
навред светкавици безброй.
Наблизо са! Във тази стая
не ни е страх от тях, нали?
Но колко врява вдига тая
кохорта от вампири зли!
На покрива гредата сива
като тревичка се превива,
трепери портата ръждива,
заплашва да се повали!
О, адски вой на драконите стари!
Роякът тука иде, погледни!
Небе! Над моя дом ще се стовари!
Стената се огъва настрани
и къщата се пука разлюляна,
откъсната от голата поляна —
изглежда, че вихрушка я подхвана
като листо през есенните дни!
Пророче, чуй ме ти, спаси ме
от духовете на нощта,
ще славя святото ти име,
молитви ще ти посветя!
Запри дружината могъща
да не проникне в мойта къща
и никога да се не връща,
навеки да се махне тя!
Отминаха! Роякът
се маха; техните крака
по портата не тракат
като безчислена войска.
Дрънчат окови още
и от леса среднощен
долита екот мощен
като от придошла река!
Крилата са далече
над горския гъстак,
шумът утихва вече:
дочувам сякаш как
кълвач пробива бука
или че пада тука
затихващ град и чука
по някой покрив як.
Напеви слаби
дочувам още аз;
така араби
допяват в нощен час
старинна песен
и с глас унесен
във сън чудесен
детенце пей в захлас.
Обзет от тръпки
пред злия дух,
последни стъпки
във мрака чух.
Сганта отлита:
така вълците
ще доловите
сред ропот глух.
Това е
гласът им вял;
ридае,
почти замрял,
невзрачен;
тъй плаче
сираче
в безсилна жал.
Нощта
на път
влетя;
светът
не спира;
в зефира
замира
шумът.
На някого поднася
душата в дар
дъха си, песента си
и своя чар;
отдава нови сили
и пролетта
във рози и в бодили
за любовта;
април украса дава
за всеки дъб,
а пък нощта — забрава
за тежка скръб;
небето праща птички
в поля, в гори,
росата къпе всички
цветя в зори;
вълната, в страст метежна,
след буен бяг,
дарява ласка нежна
на своя бряг;
а аз ти давам — ето,
вземи го ти —
най-ценното, което
у мен цъфти!
Вземи самата мисъл
за теб сега,
която тук съм вписал,
уви, с тъга!
Вземи от мен привети,
мечти безброй
и всеки лъч, що свети
в живота мой!
Възторзите, родени
в съня ми тих,
и ласките, стаени
във моя стих!
Духа ми, литнал жарко
към нов простор
подир звездата ярка
на твоя взор!
И музата ми клета,
която, виж —
от скърби е обзета,
щом ти скърбиш!
Вземи жарта голяма
на моя зов —
в гръдта ми друго няма
освен любов!
Сен Валери сюр Сом
О, колко моряци, какви капитани,
заминали бодро към цели избрани,
изчезнаха там — в хоризонта унил!
Колцина потънаха — участ жестока —
през нощи безлунни във бездна дълбока
и слепият стар Океан ги е скрил!
Животът им тъй — недочетен — остана,
понесе го с яростен дъх урагана
и всичките страници пръсна без жал!
За всяка вълна се намери и плячка:
една взе моряците, друга пък смачка
и техния малък несигурен сал.
Нещастни, съдбата ви никой не знае!
Из мрачни пространства духът ви витае
и срещате остри подводни скали.
О, колко родители чакат с надежда
и смърт ги заварва, когато поглеждат
от кея в морето с предчувствия зли!
Понякога някой за вас споменава —
край котви ръждиви се сбират в забава
моряци и чува се спомен за вас
додето се пее, шуми и говори,
наред със целувки на ваши изгори,
а вий сте на дъното в същия час!
Запитват: къде са? Дали ги привлече
земя плодородна на остров далечен?
А после и споменът чезне и мре,
плътта — във водата, духът — в паметта ни;
загубва се всичко след дни, изтъкани
от мрачна забрава над мрачно море.
Забравят ни всички; едните със плуга
заети са, с лодки залисват се други.
Но бури когато се втурват в нощта,
еднички вдовиците бледи отново
за вас си припомнят и грохнали, ровят
в огнища и в своите сърца пепелта!
След тяхната смърт имената ви даже
и камък надгробен не може да каже
и нищо не спомня живота ви прост —
дори и дърветата голи наесен,
дори и наивната, тягостна песен
на просяка, седнал до стария мост.
Къде са моряците с участ незнайна?
Вълни, вие пазите страшната тайна,
пред вас на колене са майките в плач!
За нея при прилив си шепнете вие,
затуй безнадеждност в гласа ви се крие,
когато към нас се насочвате в здрач!
Обичам тоя звук на старите камбани
във твоите градове, където са събрани,
о, Фландрийо, сега и северът студен,
и слънчевият лъч на стар кастилски ден!
Звънът е веселба, минута на наслада —
явява се в града като испанка млада,
облечена за танц; пристига сякаш тя
през някоя за миг открехната врата
и тръсва изведнъж над стрехи мълчаливи
престилка от сребро с вълшебни ноти живи;
сънливците навред разбужда тя без жал;
подскача — сякаш кос, на слънце заиграл,
трепти като стрела, в целта забита; ето —
по стълба от кристал се спуска от небето
във плах и буен танц; с уши и със очи
духът долавя как от стъпки ек звучи,
подет от праг на праг във песен зазвъняла
по стълбата с безброй невидими стъпала.
След топъл летен ден, с безброй цветя покри
полето пръска дъх, от аромат прелял;
до твоите уши неясен звук долита
и във прозрачен сън лежиш полузаспал.
Над мрака посивял блестят сега звездите;
блуждае светлина по небосвода блед:
лъчистата зора край хоризонта скита
и сякаш цяла нощ очаква своя ред.
Изкуството е радост, слава.
Във буря гръмко прозвучава,
след нея ярко грее пак;
света към светла участ води
и от челото на народа
блести като звезда сред мрак.
Изкуството е песен жива
с мелодия миролюбива;
градът я пее на степта,
мъжът я пее на жената
и гласовете на душата
във хор подемат песента!
Изкуството със мисли верни
громи навред окови черни!
Изкуството е смел войник,
и Рейн, и Тибър покорява;
безправния свободен прави,
а пък свободния — велик!
О Францийо непобедима,
запей така, че мир да има
под слънчевия небосвод!
Гласът ти, радостен, омаен,
надежда за света сега е,
мой роден и велик народ!
Запявай сутрин, пей, когато
проблесне залезът сред злато:
след труд веселие ехти.
Осмей, което си отива,
възпявай любовта красива,
възпей и свободата ти!
Възпей Италия[45] свещена,
възпей и Полша повалена,
Неапол, цял облян във кръв,
Унгария, която крее…
Потисници! Народът пее
понякога с гласа на лъв!
Когато изгрев нов полята с лъч поглади,
ще тръгна. Ти нали ме чакаш вече, знам.
Ще мина през гори, през хълмове, ливади…
Не мога да стоя далеч от тебе, сам.
Ще стъпвам, впил очи във мислите си само,
ще бъда сляп и глух за всичко тоя ден,
самотен, чужд, превит като с товар на рамо
и дневният светлик ще бъде нощ за мен.
И няма да съзра воала, който слага
далече над Арфльор безшумно вечерта,
и щом пристигна там, на гроба ти веднага
ще сложа свеж чемшир и есенни цветя.
Сега, когато в мрак догарят моите дни
и нямам вече важни цели;
когато траур лих и късни старини
до гроб почти са ме довели,
а по това небе, което възмечтах,
изчезват в облаците сиви
като пометен в миг от вихър ситен прах
тъй много часове красиви;
когато казвам: да, сега е хубав ден,
а утре всичко е измама;
край мрачните вълни минавам, уморен,
прегърбен от тъга голяма.
И виждам над брега, обвит от храсталак,
и над морето буйно, младо
пред орловия клюн на вятър-северняк
да бяга облачното стадо.
Дочувам вятър див, вълни покрай брега,
жътварска песен в небосвода
и съпоставям пак в сърцето си сега
човека с цялата природа…
Оставам да лежа така по някой път
на дюните или в тревата,
догдето се явят и тъжно заблестят
очите мрачни на луната.
Издига се и лъч простира сънно тя
над бездната от мрак грамадна
и тъй очи в очи се гледаме в нощта:
блестяща — тя, а аз — отпаднал.
Къде са тези дни, в които съм живял?
И кой ли всъщност ме познава?
Нима във моя взор поне отблясък вял
от младостта ми не остава?
Без нищо ли съм днес? Гласът ми в смут мълви
зове, а всичко пак е нямо.
О, ветре! О, море! Вълна ли съм, уви!
Или, уви, съм полъх само?
Обичаното с плам не ще ли видя пак?
Потъвам в нощната утроба.
Земя, със върхове, изчезнали сред мрак,
нима трупът съм, ти пък — гроба?
Изчерпах ли живот, надежди и любов?
Очаквам, моля се горещо;
да изживея днес отново съм готов
по капчица от всяко нещо!
Как всеки спомен все към укори лети!
И колко плач навред ни чака!
И колко хлад, о смърт, у мен навяваш ти —
ключалка на врата към мрака!
Замислен, слушам как ветрец горчив снове
върху вълни с бездънни сили;
а лятото е тук — в лилави цветове
разцъфват по брега бодили.
С тази местност сякаш че сте дружки,
сякаш че в потайните места
този лес създава теменужки
от душевната ти чистота.
Утрото напомня възрастта ти;
щом сърцето в порив чист тупти,
свързва се чрез нишки непознати
с чудните природни красоти.
Цялата възторжена поляна
в твоя чест празнува този ден;
туй е ореол за тебе, Жана,
туй е рай, за тебе отреден.
Всяко клонче, всеки цвят в тревата,
всички искат да погледнеш тях —
всичко тук долавя добротата
в песните ти, в твоя смях.
Жана, ти така омайваш всички
в дебрите на този горски кът,
че към теб надничат малки птички
от гнездата си край твоя път…
Мигът преди здрачаване това е.
С възхита наблюдавам как пред мен
остатъкът от светлина сияе
над сетния за днеска труд свещен.
В полето, къпано от полумрака,
окъсан старец още все снове
и във браздите, със десница яка,
засява бъдещите класове.
И силуетът на снагата стара
господствува над тези равнини;
усещам сякаш крепката му вяра,
че ненапразно ще преминат дни.
Пристъпва той из тази жадна почва,
от работата си погълнат цял,
замахва, хвърля зърно, пак започва,
а аз, в мечти унесен, съм се спрял,
догдето сянката над долините
обгръща всичко в плащ от черен дим
и сякаш разпростира до звездите
сеячовия жест неповторим.
От шест хилядолетия войната
харесва на народите в света,
напразно бог с десницата си свята
звезди създава и твори цветя.
Небесният простор с лъчи от злато,
гнездото нежно и цветецът лек
не отстраняват лудостта, която
владее заслепения човек.
Победа кървава над враговете —
това е жребият, от нас мечтан;
наместо със звънци на вратовете
тълпи-стада вървят след барабан.
И кървавата слава с колесници
лети победно в облаци от прах,
прегазва всички майки мъченици
и всички страдащи дечица с тях.
Стремим се все към щастие сурово:
„Да мрем!“ Това е нашата съдба:
да имаме в устата си отново
вкуса горчив на бойната тръба.
Блести стомана, лагер задимява,
войникът, бледен, тръгва да руши,
топовният гърмеж възпламенява
невзрачните и мрачните души.
И всичко туй — за разни господари,
които подир всяка схватка зла
ще си разменят комплименти стари,
догдето гният вашите тела,
догдето из праха и треволяка
чакали, лешояди от леса
по костите ви ще тършуват в мрака
дали остават някакви меса!
И ни един народ не позволява
съседа му да бъде жив и здрав;
внушават ни във бой да търсим слава,
раздухват глупостта ни в бесен гняв.
Руснак е този! Сваляй го от коня!
Хърват е онзи! Огън бий, безспир!
Това е правилно. Защо пък оня
не носи син, а чието бял мундир?
Премахвам някого, подир което
изпъчвам гордо своите гърди,
защото той престъпник беше, ето:
посмял оттатък Рейн да се роди.
За Розбах и за Ватерло[46] ще трябва
да се мъсти! Човек е помрачен
и силата на разума отслабва,
сред сеч и мрак угасват ден след ден.
От ручеите може да се пие,
в гората да се вдишва аромат,
в мечти и обич да живеем ние,
но всеки готви смърт за своя брат.
Секат се, стръвно мушкат вдясно, вляво,
в борба се сплитат мишци, рамене
и ужасът с ръце се вкопчва здраво
във гривите на буйните коне.
А тук зората грее над простора!
Наистина се удивлявам аз,
че е възможно да се мразят хора,
догдето пеят птиците над нас.
Сред тъмните гори, убежища на сови,
където шушнат в страх листа и вейки нови
и сякаш дебне зло из мрачния гъстак,
понесла своя син — новороден юнак,
понесла го със страх в прегръдката си здрава,
когато види как нощта ги обкръжава
и чуе вълчи вой — тогава чудеса
да стори би могла дивачката в леса.
Така е със Париж. Със столицата — мярка,
която с право, с чест и със култура ярка
закърмя туй дете: настъпващия ден.
Зората с буен впряг за полет вдъхновен
подготвена е тук. И столицата свята
превръща в ден съня, бленуван от Земята,
на мъдреци безброй закърмя мисълта,
сестра е днес на Рим и на Атина тя;
сред пролетни лъчи, под свода, що сияе,
и обич, и живот, и светла радост тя е.
Под небосвода син, пречистен и дълбок,
приспива своя син — могъщ невръстен бог.
Показва тя сега, и горда, и щастлива,
един вековен блян, превърнат в рожба жива —
зародиша трептящ на нов човешки род,
настъпващия ден, насочен към възход!
За него отсега светът със жар започва
да впива остър плуг във благодатна почва;
към погледа му чист, с невинност заблестял,
прибавя тя лъча на своя идеал;
усеща се, че тя е столица на скъпи
надежди и любов; ала ако настъпи
внезапно грозен мрак и пръсне страх навред,
ако надвисне звяр над хоризонта блед
и всичко, що пълзи, ръмжи и поразява,
ако заплаши в миг детето й, тогава
ще скокне с ярост тя, с ужасен вик и; виж —
ще се превърне в твърд изпълнен с гняв Париж
и столицата с чар всемира запленила,
ще всее ужас вред със страшната си сила.
Напред, човечество, напред отивай
към нови хоризонти и страни!
О ларво, в организъм се развивай!
О стадо, строен легион стани!
Орли, летете право към зората;
не могат да понасят светлината
еднички бухалите в този свят.
В лъчи се крие бог от памтивека
и свързва се душата на човека
чрез слънцето със бога непознат.
Земя и небеса светликът ласкав
сближава с блясъка на мисълта:
апостол — долу, горе — ангел бляскав,
в небето пламък, свобода — в света.
И Данте, и Хораций той създава;
и розовата пъпка позлатява,
и хаоса на космоса широк,
със изумруден блясък той покрива
перата на колибрито красиво
и бронята на дракона жесток.
Тръгнете по пътеки озарени
от светлината на звезди безчет!
Сеячи, труженици вдъхновени,
вървете вий, вървете все напред!
До вчера бяхте роби — стига вече,
вървете от каторгите далече,
нагоре вдигайте победно взор
и нека ваш триумф да представлява
контрастът между бъдната ви слава
и вашия доскорошен позор!
Преплувайте морето. Изхвърлете
от кораба си всеки спомен чер.
От старите бесилки връв вземете
за нов фитил на бордния фенер.
Човек, изкачвай стръмните чукари,
унищожавай драконите стари,
на Аполон сега приличай ти;
щом носи правда, мечът чист остава.
Върви! Украса имай ти такава —
от хидри кръв по твоите пети!
Водата не стои без работа. Преди
да се яви Адам, за който се твърди,
че бил е наш прадед — когато великани
със хората в света живеели събрани —
в онези времена, забравени сега,
строен от тухли град стоял върху брега,
където вятър днес вълни люлее само.
Прочул се този град с безумие голямо —
дори небесен гръм не можел да го спре…
Поля шумели там, где днес бучи море;
коли вървели, где днес лодки ще съзрете,
а днеска вместо цар царуват ветровете:
пустиня щом реши в света да основе,
започва бог с царе и свършва с ветрове.
Народът на града живеел в шум и врява
и скърби имал той, и празници тогава —
като във кошер стар бръмчал, не спазвал ред,
нехаел, че море си има за съсед.
Пред царя в този град се свеждали челата,
тъй както пред косач навежда се тревата.
А царят лош ли бил? О, не. Бил просто цар.
Та всеки цар в света по обичая стар
нанася все злини, за да получи слава,
сред кротък птичи свят граблива птица става;
това ще потвърдят мислители безброй:
ако не беше цар, добър би бил и той.
Човекът е човек. Злините на тирана
са дело на мощта, във скиптъра му сбрана
и в пурпурния плащ. И всеки роб презрян
при случай подходящ би станал сам тиран.
От тухли бил градът, със кули, с арки стари,
с дворци, огласяни от лютни, със пазари,
с чудовища от бронз — свещени божества.
И варварският дух устройвал тържества —
издигали се в миг бесилки на площада
и пъстрата тълпа ревяла без пощада.
В забрава този град живеел, многолик —
човекът сянка бил, която трае миг.
В градински езера рояк царици млади
разголвали тела; по свежите ливади
паунови ята разпервали „очи“.
От сутрин чак до мрак не спирал да звучи
гърмът на тежък чук по черни наковални;
и лешоядите накацвали, нахални,
по всеки храм свещен — известно им било,
че идолът жесток не би им сторил зло,
че драконът лъва за свой приятел счита,
че звярът пие кръв спокойно, до насита,
когато с богове убийство сподели —
известно е това на всичките орли.
Над златния олтар колоните на храма
държали кедров свод — от страх ръжда да няма,
без гвоздеи скован, със скоби от дърво.
А за да не заспи самото божество,
тромпети и тръби ехтели под стените.
Градът живеел тъй. Намирали жените
във него жребий зъл — живот опозорен…
Но океанът стар в един прекрасен ден
в посока към града раздвижил се полека
и без гръмовен гняв, със настойчивост мека
започнал да гризе скалите ден и нощ
като работник здрав, уверен в свойта мощ;
като могъщ миньор, самотен под земята —
не спирала в застой, дълбаела водата.
И страж, допрял ухо до росната трева,
напразно би слухтял, не би дочул това;
напирали води безшумно, без умора;
над тази тишина градът шумял в простора…
Веднъж, във онзи час, когато вечерта
обгръща с тъмнина и със покой света
и Сириус с лъчи повежда по небето
безбройните звезди на дълъг път, догдето
разпръсва вятърът от облаци рояк —
едничкият рояк, неспящ дори и в мрак, —
тогава, в онзи миг, звездите и луната
видели сякаш в сън, че сила непозната
съборила със гръм постройките безчет —
народ, войска и цар, със пиене зает,
и който мислел все, че власт над всичко има,
погълнати били в нощта неумолима;
а в тоя страшен миг, догдето в смут голям
палати и дворци се разрушили там,
започнал шепот тих, набирал бавно сила,
раззината уста като че се явила,
избликнал стълб горчив, през векове набран,
изчезнал там градът, явил се океан…
Над този кът вълни се ширят само вече,
вода и пак вода се вижда надалече
и морски ветрове раздвижват я безспир.
Такъв е бил гневът на тайнствената шир.
Възможно не било, понеже е далеч?
Грешите във това, о вий, които с меч,
случайно, с някой брак, с лъжи или с угрози
и с попски хитрини сте станали херцози,
султани и царе; о вий, които в гнет
държите и сега човеците навред,
а Рим и Истанбул, и Петербург, и Мека
издигате сега за сметка на човека
и смятате, че вий сте всичко на света;
зората вижте днес — предупреждава тя,
че няма да сме все покорно стадо ние,
че бъдещият ден във този лъч се крие.
Успокояват ви: „Утопия!“ О, не!
Гърчете се от страх! Вий имате коне,
топове, меч и трон, камшици и палачи;
ний имаме мечти и светлина обаче!
Ний имаме лъча на идеал велик;
надеждата е с нас — тя с роба бледолик
бе още в древността; с евреи, с хугеноти
докрай остана тя; ний имаме в живота
една достойна цел. Пред нашите очи
проблясва светлина от божите лъчи —
пред нея мракът гъст потрепва, избледнява,
вълкът надава вой, щом тя се приближава.
Да, раят засиял от нашите мечти,
където светлина за всекиго блести,
в небето с лъч червен разпръсва тъмнината;
за вас пожар е туй, за нас пък е зората.
Ще стигнем този рай. Та той и в този час
е вече наш почти, щом вижда се пред нас.
Прекрасният светлик добре се забелязва!
Видяхте го и вий. Вдигнете взор, ви казвам!
Не смятайте, че щом личи сега едвам,
не е осъществим. Не гасне този плам!
Вий казвате, че бил примесен с мрака нощен?
Потребно е това. Вий питате все още
дали е нещо той? Внимавайте добре:
та този лъч червен е всичко, о царе!
За него шепнешком говорят из дворците!
Вий можете сега да мъчите, горите,
но той върви напред. Далече е, отвъд,
но движи се насам със строгостта на съд,
с възторга на мечта. Задава се в небето,
действителност е той. Царувайте, грабете
народи и земи. Изсмуквайте съвсем
и въздуха дори, догдето в задух мрем;
пирувайте безспир сред толкоз гладни хора;
нещастният търпи; спасението скоро
ще дойде! О царе, безчинствайте без жал,
владейте във Сибир, владейте в Сенегал,
изпращайте в затвор, в каторга млади, стари!
Догдето все така за вас ехтят фанфари
и голи саби бдят пред вашите врати,
в зенита светлина започва да трепти —
животът почва там, това е светлината
на нашия прогрес, на лампата, която
и Торквемада[47] би желал да скрие в мрак;
гори, напредва тя и хвърля блясък чак
над мрачния олтар, над ложето на царя!
Кометата така — полека — се разгаря.
Шарл-Огюстен дьо Сент-Бьов (1804–1869)
Роден в Булон, завършил блестящо образованието си в Париж и още от 1824 година се проявил със своите проникновени критични студии. Огромните му заслуги като литературен критик и историк засенчват малкото му по обем поетично дело. Но то запазва значението си благодарение на своеобразно вникване в най-интимните човешки изживявания.
Понякога в стремеж към нещо непознато —
сред облаците чак да полетя сърцато
и чам да доловя от чудни песни ек,
каквито досега не е дочул човек —
събуждайки се, тъй понякога желая
и вместо своя труд да доведе до края
— а с толкова любов започнат вечерта, —
като дете в игра се втурва мисълта
към своите мечти; да тръгне тя тогава
решена е, със цел в поезия да плава.
Приготвям се за път, не чакам миг дори,
на кораба ми лек изскърцват макари
и котвата след туй на борда е; платната
очакват само бриз да лъхне в небесата,
на мостика събран е екипажът цял
и всеки надалеч тревожно се е взрял.
Потеглям, сбогом, бряг! — Но спящо е морето,
по-тихо е дори от езеро и ето,
не лъхна ни веднъж от никоя страна —
на мачтите висят отпуснати платна.
Със скръстени ръце кормчията се вглежда
в зелената вода, замряла без надежда,
чиято гладка шир със полет обигран
прелита гларус бял или пък корморан.
До края на деня в далечината бледа
кормчията е взрян, та облак да съгледа
или да види флаг трептящ — за вятър знак;
ще впива поглед тъй и подир залез чак,
в настъпващата нощ, догдето в мрачината
на мачтата върхът се губи сред мъглата.
Духът ви е велик и мисълта ви все
към висоти лети; като тръстики ние
сме пред дъха ви — той за миг да ни превие
спокойно би могъл и да ни отнесе.
Но вашето сърце не може да внесе
сред дружбата раздор — във него жар се крие
и благороден нрав; и щом пред нас сте вие,
една другарска длан дланта ще разтресе!
Безумно смел боец сте вие — рицар с брони:
съгледа ли дете, което сълзи рони,
наглася го да спи във шлема си така,
че ръкавицата, от як метал кована,
е с допир чудно лек; дланта ви през стомана
докосва с нежността на майчина ръка.
Огюст Барбие (1805–1882)
По настояване на баща си получил юридическо образование, но сближаването с поетите-романтици го окуражило да се обърне към поезията. Сборникът му „Ямби“ (1831 година) бил посрещнат с голямо възхищение. В него поетът изявява демократичните си схващания, като проправя пътя на романтичния период в развитието на френската гражданска поезия. В по-нататъшните си творби Барбие пръв измежду френските поети пресъздал картини от труда и живота на пролетариата.
Други в планините пият до насита
свежестта, с която вятърът връхлита,
къпят си челата сред простора чист;
други, окрилени от платната леки,
над вълни чертаят пенести пътеки,
волни като вятър, сред лазур лъчист;
други, всекидневно, дар от светлината
вземат — гледка ярка, с цветове богата;
и навред свободно взорът им снове;
други в мир живеят край нивя със жито,
всеки ден работят само на открито
и заспиват вечер с птичи гласове:
все за тях се сипе слънчевото злато,
те са се родили под звезда, която
щедро ги огрява, винаги в зенит;
волята на бога, който тук раздава
бедност и богатство, робски труд и слава,
им е отредила жребий по-честит.
Ние пък живеем с участта на роба
и затвор за нас е земната утроба —
не че сме сгрешили пред закона строг,
а защото още щом сме се родили,
бедността и злото, тези тъмни сили,
върху нас прострели знака си жесток.
Ние сме миньори в Англия богата —
къртовски живеем долу, под земята,
надалеч от всички земни красоти
всяка наша копка въглища добива,
мракът ни обгръща с мантия мъглива,
гибел — бухал грозен — все над нас лети.
Гибел за новака, щом не разпознае,
че подвижен камък под крака това е!
Гибел за старика, който сили няма!
Щом вода нахлуе с ярост най-голяма,
той ще се удави в мощния порой.
Гибел за младежа, гибел за смелчака,
който се решава да навлезе в мрака
без онази лампа, дар от светъл дух![48]
Злата сила дебне по привичка стара,
после в миг връхлита синкавата пара
и го просва долу — вечно сляп и глух.
Гибел чака всички! Бдителните даже
често стават жертва — идва да ги смаже
скален къс, отчупен от отекнал звук:
във мига, когато още са мечтали,
че дете прегръщат, че жена ги гали,
гроба си намират под скалите тук.
А във същност ние — сенки бедни, неми —
движим горе всички планове големи,
с късче от труда ни всяка пещ гори.
Вашите гигантски мишци, о машини,
действуват, понеже ние в тези мини
жертвуваме здраве и живот дори.
А пещта висока за гориво чака,
въглища са нужни, за да тръгне влака
и за да се движи сетния вагон;
също са потребни въглища отбрани,
за да прекосява всички океани
гордият и мощен флот на Албион.
От труда ни тежък своя блясък взема
тази несравнима кралска диадема;
всичко тук без него ще замре съвсем
и да богатеят мигом биха спрели
четири стотици лордове дебели,
гледащи спокойно как от бедност мрем.
Феликс Арвер (1806–1851)
„Когато поетът довърши един наистина хубав сонет, той има право на десетгодишна почивка“ — писал някога Малерб, Може би няма да е пресилено, ако един поет бъде представен в поетична антология с наистина хубав сонет, макар и да няма други значителни прояви, какъвто е случаят с Арвер. Още повече, че въпросният му сонет е изключително много познат, обичан и цитиран във Франция.
Духът ми има тайна, животът ми — загадка;
любов, що вечно трае, родена в миг у мен.
Уви, надежда няма за мъката ми сладка,
любимата не знае защо мълча смутен.
Не вижда тя, че страдам, макар че всеки ден
самотността прозира изпод речта ми гладка;
съдбата ми злочеста за този свят е рядка —
за нищо аз не моля, от всичко съм лишен.
А тя, макар че нежност във дар от бога има,
разсеяно минава съвсем недостижима
за моите стаени, сподавени слова.
Дори и тези строфи когато препрочита,
„Коя жена е тази?“ в почуда ще запита,
ала отново няма да разбере това.
Жерар дьо Нервал (1808–1855)
Истинското му име било Жерар Лабрюни. Участвувал в „битката за Ернани“ на страната на романтиците. Работил като журналист, а наред с поетичното си творчество е създал редица преводи на стихове от немски поети. Преводът му на „Фауст“ получил висока оценка от самия Гьоте. Автор е на разкази, повести, есета, пътеписи, литературно-критични статии. Най-значителните му изяви са в поезията. Стиховете му са едни от най-смелите опити за проникване в съкровените дълбочини на душата, те притежават забележителна музикална звучност, съчетана със сложност и острота на възприятията. Жертва на душевна болест, Нервал се обесил.
Беше хубав ден, но прашно, ето,
от лазур и блясък е небето,
ярки са стените, дълга — вечерта… —
а зелено няма: само пада
червеникав лъч с отсянка млада
върху черни клони без листа!
Тези топли дни за мен са бреме.
Чак след дъждовете подир време
ще пристигне — както и преди —
Пролетта в зелен и розов блясък,
сякаш нимфа се показва с плясък
от доскоро тихите води!
Има песен, за която бих сменил
без остатък Вебер, Моцарт и Росини
песен тъжна от отдавнашни години
със потаен чар — за мене само мил.
Щом я чуя, и за миг се подмладява
моя дух със двеста зими всеки път;
на Луи Тринайсети века… Морава
сякаш че съзирам; сенки се тълпят.
После — замък със фасада мълчалива,
ярък в сетните лъчи преди нощта,
с паркове, с река, която се извива
във подножието му посред цветя.
После — дама на прозореца, далече,
руса, стройна в старото си облекло
и която в друг живот съм виждал вече
и си спомням всичко, както е било!
Откакто тя умря, са три години —
добрата баба — и като сега
си спомням как със истинска тъга
оплакаха я близки и роднини.
Единствен аз не плачех час по час,
обхванат повече от изненада,
отколкото от скръб, а пък се пада —
ми казват с укор — да тъжа и аз.
Но времето на шумна скръб изтече,
различни случки през години три —
сред тях и революции дори —
изтриха спомена за нея вече.
Единствен аз я помня, натъжен
все повече, отколкото по-рано;
тъй както име в дънер издълбано,
за нея споменът се впива в мен.
Ако във слънцето се взреш за дълго ти,
пред своите очи ще видиш да лети
петно от мрак и в миг ще замижиш тогава.
Така, когато бях младеж, с кураж голям
във славата се взрях: от този ден насам
пред жадния ми взор едно петно остава.
И тази чернота, за траур сякаш знак,
преследва ме навред, извръщам се, но пак
между очите ми и радостта застава тя.
Безспир ли ще е тъй! Печал за нас, печал!
Единствен в тоя свят орелът би успял
без болка да се взре във Слънцето и Славата.
И тъй, какво видях? — Крайпътните дървета
са бягаща войска, от паника обзета,
и сякаш ветрове браздят под мен вълни,
та люшка се назад земята и встрани.
Черковни кули в бяг за миг човек ще види,
подскачат подир тях и къщи с керемиди,
като че ли овце, на гръб със знак червен,
минават на стада в ливадите край мен.
Край хълма разлюлян снишава се реката,
като боа така опасала нивята,
че да ги задуши с прегръдка би могла…
— По пътя съм заспал, събудих се в кола!
Тя премина, сякаш бе крилата,
сякаш птичка лека беше тя;
със сияйно цвете във ръката,
с песничка игрива на уста.
Може би едничката в света е
със сърце, създадено за мен,
с поглед мил, готов да засияе
и нощта ми да превърне в ден!…
Ала не — отмина младостта ми…
Сбогом, нежен лъч на пролетта,
чар, девойка и съзвучни гами…
Щастието зърнах — отлетя!
Самотник мрачен съм, вдовец неутешен,
нов аквитански принц без кула, без васали,
звездата ми умря, зовът ми е смразен
от черните слънца на вечните печали.
О, утешителко, в нощта на гроба глух
италианското море сега върни ми
и цветето — балсам за моя скръбен дух,
и роза със лоза — приятелки любими.
Какво съм? Феб? Амур? Ще помня, че съм бил
дарен с целувка от кралицата смирена;
мечтах, сред пещера, където пя сирена…
И минах Ахерон двукратно победил:
накарал да звучи с Орфеевата лира
и на светица стон, и феин вик в зефира.
Ultima Cumaei venit jam carminis aetas.[49]
Романса древен, Дафне, дочуй под лъх зефирен,
под ствола на смокиня или на лавър бял,
в маслинените клони и в мирта разцъфтял,
романс любовен… който започва все, безспирен!
Нали познаваш храма със перистил обширен,
лимона, който сладост горчива бе ти дал?
И пещерата страшна за гост незвано спрял,
със спящо древно семе от дракона размирен?
Ще се завърнат всички предишни божества
и древния порядък ще върнат след това —
пророчество разтърси за миг земята твоя…
Сибилата обаче не се събужда пак
под глъхнещата арка на Константин сред мрак
— и нищо не тревожи на свода строг покоя.
Тринайстата дойде… Не, първата яви се,
едничката… или едничък е мигът?
Дали си първата? Последната ли ти си?
Обичал съм за пръв или за сетен път?
Обичай този, що на тебе посвети се;
обичах я — за мен очите й блестят:
то бе Смъртта — или Умрялата… О плът
със Ружа във ръка!… О белоснежен бисер!
Светице от Помпей, пожар в дланта ти бе.
Лилава роза — цвят на крехката Гудула[50]:
откри ли своя кръст в пустинното небе?
От бели рози дъжд се лее в този ден,
видения безброй, за боговете хула:
— Светица в бездната по-свята е за мен!
Мислителю, човече, допускаш ли, че ти
единствено си мислещ сред пъстрата вселена?
Та свободата твоя навред е окръжена
от сили непонятни с невидими черти.
Животното е дребно, но ти го зачети!
С душа е всяко цвете в природата зелена;
в металите незнайна любов е въплътена;
„Чувствително е всичко!“ И може да мъсти.
Очи и от стената във тебе са се взрели!
В материята има от думи смисъл строг…
Недей да я използваш за недостойни цели!
И в същество невзрачно се крие някой бог;
и както взор пробягва в полуоткрита клепка,
пречистен дух невидим из камъните трепка!
Алфред дьо Мюсе (1810–1857)
Роден и умрял в Париж, принадлежал към най-ярките представители на романтизма, но творчеството му далеч надхвърля рамките на едно литературно течение или школа. Някои от най-значителните творби на Мюсе са автобиографичният роман „Изповед на едно дете на века“, пиесите „Лорензачо“ и „С любовта шега не бива“; но най-обичана и ценена с пълно право остава неговата лирика. Той е образец на „поет по призвание“, поезията му е мелодичен отглас на душевни вълнения, съобразно прочутия му стих: „Човек е ученик, учител му е мъката“.
Във Венеция червена
спи вода успокоена,
не потегля с кораб стар
ни един рибар.
Сам лъвът е на площада —
своя поглед, с дързост млада,
вперил в хоризонта блед,
вдига крак от мед.
Долу, сбрани в групи кротки,
много ладии и лодки —
сякаш жеравни ята
с тиха красота,
спят върху водата сива
и мъглив воал обвива
флаговете им безброй,
сведени в покой.
Спирайки за миг, луната
върху челото си мята
облак, със звезди обшит,
в мрак полуприкрит.
Тъй набожна монахиня
над одеждата си синя
наметало мята с плах
и свенлив замах.
И античните палати
с орнаменти най-богати,
стълбите от мрамор бял,
ярко заблестял,
и самотните канали,
мостовете замълчали,
статуята с тъжен лик —
всичко в тоя миг
тръпне; часовите само
с алебардите на рамо
не помръдват — всеки бди,
както и преди.
Ах! Коя ли с трепет чака,
щом луната пръсне мрака,
мил младеж и дебне тук
жадно всеки звук?
И коя ли се е взряла
в огледало, та за бала
нова маска по-добре
да си избере?
На леглото от коприна,
в сън потъвайки, Ванина
до любовника си нов
чезне от любов;
Нарциса пък до забрава
на гуляи се отдава;
във гондолата си тя
чака утринта.
Но в Италия така е,
всеки за любов мечтае,
зрънце лудост стар и млад
имат в тоя град.
А часовникът на дожа
да ехти — не се тревожа,
грижите му в тоя мрак
той отбройва пак.
Ние да броим, любима,
колко ли целувки взима
и ми дава във нощта
твоята уста.
Да броим сълзите сладки —
в своите минути кратки,
с тях насладата сега
праща ни тъга.
Да любиш е добре безброй неща, с което
ще отличиш накрай най-свидното от тях;
бонбони, океан, разходки, звезден прах,
девойки, лавър свеж и рози сред полето…
Край неразцъфнал цвят да бдиш с тъга в сърцето,
да стигаш и до плач, да се сбогуваш плах,
а после изведнъж откриваш: „Остарях!“ —
причината накрай да видим е прието.
Преходните блага едва познали, в дар
остава ни накрай един приятел стар.
И да се разделим, случайност пак ни сбира.
Дланта поема длан и сякаш в някой лес
пак редом ще вървим и всеки в миг разбира:
безсмъртен е духът, а вчера става днес.
Загубих силата, куража,
приятелите, радостта;
загубих и способността
да вярвам в гения си даже.
За Истината аз копнеех
и за другарка я желах,
но след като я опознах,
бях вече отвратен от нея.
И все пак вечна тя остава,
а който нея не познава,
е най-нещастният от нас.
Сега пред бога заявявам:
едничко благо притежавам —
че някога съм плакал аз.
Над кулата на общината
и тая нощ, като преди,
блести луната —
същинска точица над й.
Луна, коя незнайна сила
на своя здрав конец над нас
е окачила
сред мрака твоя лик анфас?
Дали чрез тебе взорът бляска
на небосвода едноок?
Или си маска
на ангел в звездния чертог?
Какво си? Топка ли издута?
Или пък просто в тоя миг
над нас се лута
безног, безрък, дебел грозник?
Ако ли не, ще си тогава
часовник, който тук снове,
да отброява
във ада всички часове!
Сред адски огън откога е,
най-точно всеки мъченик
ще разпознае
по бръчките на твоя лик,
А червей ли с упорство нямо
гризе те вечно, та наглед
остава само
от тебе полумесец блед?
Защо окото ти бе болно
онази нощ? А може би
дърво неволно
във тебе остър клон заби?
Защото с рогче побледняло
и натъжена беше ти,
когато вяло
прозореца ми освети.
Луна, а тялото красиво
на Феба с русите коси
в морето диво
потъна — кой ще го спаси?
Лицето нейно ти си само
и то е вече в бръчки… Пак
изчезва нямо
изпитото ти чело в мрак.
Ловджийката сега върни ни
прекрасна, белогръда, тя
елен в долини
ще гони чак до сутринта.
О! Под листака на платана,
под клоните на лес без край,
лети Диана
и хрътките й бързат с лай.
Козленцето сред храсталака
потрепва плахо всеки път,
щом чуе в мрака,
че приближава се шумът.
Подгонили богата плячка,
напредват хрътките безспир
и с бърза крачка
изчезват в мрака най-подир.
О! Взорът Феба да съгледа,
навлизаща в потока чист,
със кожа бледа
в среднощен полумрак сребрист!
В зори докосва тя с едничка
милувка някой млад овчар —
като че птичка
над него пърха с ведър чар…
Луна, знай: всяка притча стара
за твоя хубава любов,
безспир ни кара
да търсим в тебе блясък нов.
А възрастта ти? Забрави я!
До сутринта от ранен здрач
с благословия
те среща всеки минувач.
И старият овчар в гюлето
ще гледа с обич, с интерес
към теб, догдето
със лай те среща злият пес.
И капитанът, който води
гемия под безброй звезди
в борба с несгоди,
навред с любов ще те следи.
Ще те обича и момата,
която бърза вечерта,
сред тъмнината,
с безгрижна песен на уста.
Кой друг под тебе преминава?
Мечок, с верига окован,
наподобява
чудовищният Океан.
А всяка вечер — в зимни хали,
под дъжд, сред зной или сред мраз
сега разбра ли
защо съм тук самият аз?
Над кулата на общината
да видя пак като преди,
че е луната
същинска точица над й.
А може би когато страда
съпруг нещастен, ти със смях
блестиш, злорада,
в прозореца сред звезден прах?
Или пък, виж — от скръб обзета,
тъщата се разплаква, щом
даде на зетя
заветен ключ от своя дом…
Съпругът чехлите нахлузи,
а сетне, с порив най-горещ,
изпънал бузи,
гаси издайницата-свещ.
Девицата, която смята,
че встъпва в целомъдрен брак
и че в кревата
ще зъзне тъй до утро чак,
съглежда: иде господина,
обзет изцяло от страстта —
не я отмина,
а с нея ще дели нощта.
Но „Уф — изпъшква той, — догдето
без полза времето лети,
не е прието
да дремем — събуди се ти.“
Не иска повече да чака.
Но сякаш демон зъл безспир
им пречи в мрака
във грях да влязат най-подир.
„Но да се пазим от съседа —
съпругът вика, — кой е тук
и все ни гледа
с опулени очи, напук?“
Над кулата на общината
бе блеснала като преди
над тях луната —
същинска точица над й.
Да сме един със друг най-често, всеки ден,
да любим без лъжа, без хитрост, без измама,
без угризение и да живеем двама,
отдавайки сърца във порива блажен;
за всеки в мисълта на другия да няма
неясност — любовта сред светлина голяма
да блесне, не сред мрак да бъде сън стаен —
за Лаура тъй пял певецът вдъхновен.
И вие, чийто взор като че ли нехае
в безгрижие, с венец на своята глава,
ми казвате: любов е именно това.
А аз, скептик, роден без вяра да блуждае,
отвръщам ви накрай със следните слова:
в живота тъй не е, но любовта това е.
Звезда вечерна, вест понесла отдалече,
подала светъл лик зад залеза-воал,
в полята твоя взор върху какво е спрял,
какво очите ти привлече?
Отмина буря зла, заглъхват ветрове.
Над стихнали цветя, след повей на възбуда,
поплаква си лесът и нощна пеперуда
над дъхави поля снове.
Какво за тебе тука има?
Но над далечен връх навеждаш чело ти,
с усмивка бягаш ти, приятелко любима,
и сякаш твоят взор престава да блести.
Звезда, поела път далече над полето,
о, сребърна сълза на небосвода блед,
огряла стар овчар и стадото, което
полекичка върви след него все навред,
къде ли твоят път посред нощта отива?
Не търсиш ли легло в крайречния гъстак?
Или си перла тук, която, мълчалива,
в морето ще се свре и ще настъпи мрак?
Ако ли към смъртта да тръгнеш си решила
и ще склониш глава сред морските вълни,
преди това за миг почакай, чуй ме, мила:
звезда на любовта, в небето остани!
Приятели, за да заспя в покой,
върба над мен да посадите нека.
Харесвам я и в студ, и в зной
и знам — край пустата пътека
ще скъта сянката й лека
с покривка мека гроба мой.
Седяхме вечерта сами тогава с нея,
навела бе глава и своя клавесин
докосваше едва, със унес в здрача син.
Звукът бе шепот тих — като че ли повея
ветрецът с полъх лек между тревите вън —
да не смути гнезда, потънали във сън.
Упойващия чар на нощ, от скръб обзета,
излъчваха край нас задремали цветя
и всеки кестен, дъб и другите дървета
полюшваха безброй разплакани листа.
Заслушахме нощта; прозорецът отворен
пропускаше до нас дъхът на пролетта;
ветрецът бе замрял из онзи парк просторен,
а възрастта ни бе петнадесет лета.
Към Люси гледах все с вълнение голямо
и виждах: с бледен лик и русокоса бе
и с поглед, отразил най-чистото небе.
От нея бях пленен; обичах нея само.
Но мислех си, че туй е обич към сестра —
изглеждаше ми тя тъй чиста и добра!
Мълчахме дълго. Аз докоснах й ръката
загледал туй лице, унесено в мечти,
и моят дух разбра, зашеметен почти:
за всяка мъка цяр е младостта крилата
чрез тези две блага: чрез младото лице,
изпълнено със чар, и младото сърце.
Сред чистото небе изгря луната бледа,
така че Люси бе покрита с бял сатен,
и своя образ тя в очите ми съгледа,
и ми запя с гласа на ангел вдъхновен.
Хармония! Език подобен няма втори,
чрез който любовта да може да говори.
Италия към нас препрати го, а там
от небесата в дар е даден да сияе.
Като девица все плашлива мисълта е,
пред него само тя забравя свян и срам.
Какво едно дете ще чуе в теб и даже,
о, полъх чист, чрез теб какво ли ще изкаже
от своята тъга, със своя нежен глас?
Проблясва взор или сълза в минута сладка,
а всичко друго пак остава си загадка,
каквито са лесът или нощта за нас!
Към Люси гледах все, като че вечност цяла,
потънал в песента като в бездънен здрач;
на мен облегна тя главица натежала.
Почувствува ли ек от Дездемонин плач
в сърцето си, дете? Заплакала, тогава
целувката прие със вид опечален —
скръбна ти сякаш бе целуната от мен.
Студена, бледна бе; отново бе такава
подир два месеца — целувах те, уви,
невинно цвете, в плен на вечната почивка.
Като живота твой смъртта ти бе усмивка
и с възраст на дете пред бога се яви.
Загадка на дома с невинност в него скрита,
изпълнен с песни, смях и блян за красота,
и ти, незнаен чар, изпълнен с чистота,
чрез който Фауст бе смутен от Маргарита,
първична прямота, къде ли сте сега?
Душата ти, дете, във мир дано почива!
Прощавай! Няма пак ръката ти красива
да гали в лятна нощ клавишите с тъга…
Приятели, за да заспя в покой,
върба над мен да посадите нека.
Харесвам я и в студ, и в зной
и знам — край пустата пътека
ще скъта сянката й лека
с покривка мека гроба мой.
Жени, признавам, че властта ви
е съдбоносна в този свят —
една усмивка ваша прави
мъжа злочест или богат.
Едничка дума, поглед хладен,
мълчанието някой път
нанасят удар безпощаден
с кинжал във любещата гръд.
Да, вие горди сте със право,
признавам силата ви аз;
единствено я надминава
непостоянството у вас.
Но всяка земна власт загива,
ако гнетът е прекален,
и страдащият мълчаливо
се отстранява някой ден.
Дори след тежката разлъка,
дори и в безутешен плач
аз предпочитам нашта мъка
пред ролята ви на палач.
Да гони всеки спомен и мисъл уточнена
на златна ос от него да бъде закрепена —
неясна и тревожна, но без да й личи;
мечтата мимолетна да увековечи,
от красота и правда съзвучия да сплита,
да слуша своя гений и други да не пита;
да плаче и се смее безцелно, в самота,
и от едничка дума, усмивка, взор, мечта
да пресъздава чудо, дарено с власт могъща,
сълзата в бисер да превръща:
това е за поета страстна цел,
живот, богатство, порив без предел.
От осемнайсет месеца насам
в ушите ми кънти за смърт камбана.
От осемнайсет месеца застана
до мен смъртта и друго аз не знам.
Навред я чувствувам и виждам вече,
при всеки следващ опит за борба
усещам: краят ми не е далече,
с инстинкт долавям своята съдба.
Стремленията ми са се стопили,
животът е усилие за мен —
като препускащ кон-бегач без сили
куражът ми се люшва покосен.
Теофил Готие (1811–1872)
Един от най-буйните привърженици на романтизма в „битките“ срещу класицизма през епохата на „Ернани“, първоначално смятал, че призванието му е да стане художник. Впоследствие се посветил на театрална и художествена критика във вестниците и на литературно творчество. Написал е редица романи, пътеписи и стихосбирки. В тях той пръв приложил теорията за „изкуство за изкуството“. Протестирайки срещу постоянните сантиментални излияния (Ламартин), отчаянието от нещастната любов (Мюсе), философските или политически домогвания на поета (Вини, Юго), той смятал, че поезията трябва само колоритно и пластично да изобразява външния свят, като остави на читателя да изпитва едни или други чувства пред творбата на изкуството като пред самата действителност.
Да, творбата става по-красива
от материал, що би й дал
съпротива —
стих, емайл, мрамор и кристал.
Не създавай трудности насила!
Но за да пристъпваш леко ти,
музо мила,
тесните обувки не пести.
Скулпторе, изостави веднага
глината, търси по-труден път,
щом избяга
другаде опиянен духът.
Силите си премери с Карара,
Парос предизвикай ти на бой,
имай вяра —
чиста линия запазва той.
Сиракуза нека ти достави
своя бронз, най-ценен може би;
ще са здрави
летите от този бронз творби.
С майсторство и точност на ръката
ни създай чудесен медальон
от ахата,
с ведрия профил на Аполон.
Не избирай акварел за мярка,
на боята дай, творецо вещ,
свежест ярка
в мрака на емайловата пещ…
Всичко мре. Изкуството едничко
с трайност вечността постига, знам;
бюстът всичко
надживява във града голям.
И намереният в древна почва
от орачи дребничък медал
ни посочва
кой съдбата на света държал.
Божествата гинат на небето,
но остават стиховете пак
властни, ето —
по̀ са яки от метала чак.
Дялай, чукай, слагай щрихи леки,
отпечатай своя блян висок
днес навеки
в твърдия и неотстъпващ блок.
С изящна плът, с очи — загадка,
с коса — зловеща тъмнина,
на кожата й свежест гладка
е дал самият Сатана…
Жени я хулят черногледски,
но всеки мъж я е желал;
архиепископът толедски
в краката й „Te Deum“[51] пял.
Над шията с извивка дива
огромен кок е свила тя —
разпусне ли го, плащ обвива
прекрасната й голота.
В лицето бледно устни — цвете,
един ли в блян ги съзерца!
Във пурпура им ще прозрете
кръвта на множество сърца.
Сравнени с циганка такава,
красавиците губят чар,
със поглед тя възпламенява
и у преситени пожар.
Прашинка сол у нея има
от тия същите води,
отгдето гола, несравнима,
за власт Венера се роди.
Йожен Потие (1816–1887)
Работник и син на работник, започнал да пише стихове още като юноша и на петнадесет години издал първата си стихосбирка. Тя получила одобрителен отзив от Беранже. Най-голям творчески подем у Потие настъпил по времето на Парижката комуна. Той бил един от нейните организатори и се сражавал на барикадите. След разгрома бил принуден да избяга в Англия и после в Америка. През 1880 се върнал в родината си и продължил да твори. Последната му стихосбирка излязла през 1887 година.
Потие е „един от най-великите пропагандисти чрез песента“ (Ленин). През юни 1871 година той написал безсмъртния „Интернационал“, който впоследствие станал международен химн на работническата класа и химн на много комунистически партии.
На, тебе, бедност, казва „стига!“,
пред тебе, робство, се надига
въстаник смел,
в ръце оръжието взел!
Въстаник!… Името му нека
да знаят всички днес: човека,
съгласен да е подчинен
на разума всесилен само,
вървящ с доверие голямо
към хоризонта с лъч червен.
Ще го съзреш по барикади —
засмян, с другарите си млади,
готов да мре, суров и благ,
а погледът му отразява
и убедеността-жарава,
и пурпурния боен стяг.
Комуна светла той желае,
разбрал: вселената една е,
финансовият капитал
е пълна със пари кесия,
отгдето всеки без просия
би трябвало да взима дял.
Изисква той машини нови,
но не да бъде под окови,
когато алчен господар
използува дори наука,
за да владее роби тука
съгласно обичая стар.
Изпълнен с вяра и надежда,
въстаникът война повежда,
която тъй ще продължи,
догдето трупа лой лентяят,
а за работника нехаят
и го приспиват със лъжи.
За буржоазия жестока
не иска той да бъде стока —
напразно е със алчността
за дреболии да се спори;
от вас, работници, миньори
и селяни, печели тя.
Въстаникът, разбрал, че крета
под иго нашата планета,
към правда се стреми сега —
така да устрои нещата,
че много скоро по земята
да бликнат всякакви блага.
На тебе, бедност, казва, стига!
Пред тебе, робство, се надига
въстаник смел,
в ръце оръжието взел!
Това е кланицата! Тука, до стената,
разстрелвали безбройни пленници и след това
във онзи ров набързо трупали телата,
но бъдещето не могли да скрият във рова.
Петнадесет години столицата млада
венци полага в чест на непознатите…
Сега да вдигнем нова барикада
наместо паметник на федератите!
Пиедесталът тук е купчина павета —
но за убийците е днес изисканият вкус!
Жени, деца разстреля тук сганта проклета,
сред другите, спокоен, падна тук и Делеклюз[53]…
Не подобава да ги слави нежна струна,
не чакат те букети да им пратите;
ще влезе в бой за бъдната Комуна
самият паметник на федератите!
Разбрахме ясно: буржоазията граби
труда на работливите с неутолима стръв,
но няма никога да ни намери слаби,
макар че е готова да пролива кръв.
Ще има край гладът, мизерията — също,
пред съд когато викаме богатите.
Ще бъде обвинение могъщо
ей този паметник на федератите!
Народе, тука върху всеки камък нека
да впишем дата с името на някой мъченик!
И този час в историята на човека
да сложи край на робството, да бъде час велик!
Като лавина ще се устреми тълпата,
оръжия ще станат пак лопатите
и повикът за сетната разплата
ще бъде паметник на федератите!
Шарл-Мари Льоконт дьо Лил (1818–1894)
Родил се на остров Бурбон (сега Реюнион). Пътувал из Индия и Зондския архипелаг. През 1841 година се установил в Рен и от 1846 — в Париж. Изучавал история и старогръцки език, превел „Илиада“ и „Одисея“. Взел участие в революцията през 1848 година и бил инициатор на закона за премахване на робството в колониите. В своите стихосбирки „Антични стихотворения“ (1852) и „Варварски стихотворения“ (1862) се опитал да постигне величествената завършеност на елинската пластика и създал пищни природни картини с ненадминати образи на животни. Изискванията му за научна безпристрастност и за съвършенство на стиха възхитили група млади поети, които обнародвали през 1866 година свои стихове в сборника „Парнас“. От заглавието му произлязло наименованието на новото литературно течение, оглавявано от Льоконт дьо Лил.
Червен е пясъкът, море е той, което
отпуснато, без глас, в леглото си трепти.
Във въздуха димящ бакърени черти
бележат хоризонт, поглъщан от небето.
Не се дочува звук. Нахраненият лъв
отдавна вече спи във пещерата своя;
жирафата сега потърсва водопоя,
където леопард е минал вече пръв.
Под жарките лъчи, на пластове дебели,
омарата тежи и птици не летят,
а само, в сън дълбок, боа по някой път
полюшва своя гръб със люспи заблестели.
Просторите горят под светъл небосвод,
ала догдето в сън мълчи светът, тогава
минават слонове — в пустинята лилава
на път към роден край се движат с бавен ход.
От хоризонта те — кафяви, тежки маси —
прииждат, вдигат прах; че техните крака
събарят дюните, нехаят те — така
не губят нито миг, отиват към целта си.
Начело — стар водач. Като кора на дъб,
от старост издълбан, е кожата му твърда;
с глава като скала, уши широки мърда,
огъва във дъга огромния си гръб.
Не ускорява той и не забавя крачка —
спокоен патриарх, редиците повел,
и стадото върви към сигурната цел,
из пясъка следи дълбае, пречки мачка.
От мощните тела, окъпани във пот,
във въздуха над тях безспир се вдига пара,
горещ бръмчащ рояк ги следва в надпревара,
но всеки слон, подвил сред бивните хобот,
не трепва от това, че слънцето изгаря
напукания гръб, че жаждата расте…
Догдето тъй вървят сега, мечтаят те
за своите места отвъд — в гората стара.
Очаква ги река, дошла от снежен връх,
където плава с рев и шум хипопотама,
където под луна сияйна и голяма
да пият идват те, пристъпвайки по мъх…
Така — със мудността, на ръста им присъща,
превръщат се далеч в катранена черта…
Пустинята ехти и пак заглъхва тя,
догдето хоризонт далечен ги поглъща.
Под свод от акажу, сред въздух натежал
и пълен със мухи, висят безброй лиани,
обвивайки стебла и дънери смълчани;
люлеят леко те и пъстър папагал,
и паяк жълтогръб, и стадо павиани.
Ей тук убиецът на биволския род
край стволове със мъх покрити леко стъпва,
жесток и уморен, със равномерен ход;
опашката му все край хълбока потръпва;
от жажда натежал, с раззината уста,
ръмжи и всява страх сред гущери, заспали
обедния си сън навред в околността,
където слънцето достига да ги гали.
В самотен кът, закрит от топлите лъчи,
на някоя скала удобна се изтяга
и лапата си той облизва и веднага
отпуска се да спи с притворени очи;
ала след миг плътта му трепва, разлюляна
от порива на бърз и първобитен ток:
сънува той, че сред далечната поляна
забива нокти с рев, подир огромен скок,
в плътта на някой бик, обзет от страх жесток.
През една черна нощ, при затишие, под екватора
Времето, Пространството и Броя
паднаха от свода на нощта
сред морето мрачно, сред покоя.
В сянката на тишината своя
мракът чер зачеркна от света
Времето, Пространството и Броя.
Потопи се и душата моя
в зиналата спяща празнота
сред морето мрачно, сред покоя.
И потъва с нея всичко в тоя
унес: спомен, чувство и мечта,
Времето, Пространството и Броя —
сред морето мрачно, сред покоя.
Притихващият бриз по склоновете в мрака
унася бавно в сън бухлатите гори,
замлъкнали ята заспиват в гъсталака
и златен звезден лъч вълните озари.
Оврази и скали се гушат в пара сива,
която заличи помръкналия път,
луната със тъга листака чер облива,
не чува вече ек от разговор слухът.
Но в пясъка далеч прибоят прозвучава,
от тежки клони шум долавя се добре
и сливат се в едно из въздуха тогава
въздишка на гора и песен на море.
Не спирайте в нощта, о звуци, да летите —
земя и небеса свържете в смел размах,
издигайте се пак, попитайте звездите
не води ли един предвечен път към тях.
Морета и гори, о звуци величави,
дарихте ме с ответ, когато бях сломен,
безплодната ми скръб смирихте — песента ви
остава да звучи завинаги у мен.
Шарл Бодлер (1821–1867)
Бил на шест години, когато починал баща му — художник. Завършил лицея „Луи льо Гран“ и се записал да следва право. На седемнадесет години пишел първите си стихове. Вторият му баща решил да го „вкара в правия път“ и го изпратил в Индия. Но младежът отказал да продължи морското пътешествие и се завърнал. Заел се с художествена критика и в продължение на седемнадесет години превеждал стиховете на Едгар По. През 1857 година била издадена единствената му книга със стихове „Цветя на злото“. И тя, както и гениалните му критически статии, първоначално нямала успех сред читателите. В замяна на това се намерили пазители на „добрите“ буржоазни нрави, които изправили поета пред съд. Шест от стихотворенията му били обявени за обидни спрямо обществения морал, а авторът бил осъден на глоба. На четиридесет и пет години бил скован от парализа, а на следната година починал. Въпреки че „бунтът“ на Бодлер има само естетична окраска, той с огромна сила разкрива уродливостта на буржоазното общество. С неподражаема ирония и ненадминато поетично майсторство поетът сочи безсмислието на всепризнати, но фалшиви ценности. Хармоничната завършеност и изящната строгост на стиховете му странно се съчетават с хладното отчаяние, което привидно изчерпва тяхното съдържание. Противоречивата същност на поетиката му е изразена най-кратко от Горки, който писал за него: „Живял в зло, обичайки доброто.“
За да се веселят, моряците улавят
по някоя от тях — от птиците безброй,
които с полет лек над борда се явяват
и кораба следят във бури и в покой.
Горкият албатрос — поставят го на борда,
а той — в лазура цар — видът си в миг мени
безпомощна сега е тази птица горда,
крилата си влече като гребла встрани.
Преди красив, сега насмешка предизвиква!
Несръчен, грозен, вял по дъсчения под.
Един моряк лула във човката му втиква,
а подражава друг на куция му ход…
Поетът е събрат на този принц небесен —
не трепва пред стрели и бури, но, уви,
когато сред шума тук долу е пренесен,
гигантските крила му пречат да върви.
Природата е храм; колони живи в хор
понякога шептят — заслушан в тях, човека
сред лес от символи блуждае без пътека,
разглеждан все от тях с познат и близък взор.
Като безброй еха, в които разни думи
откликват и накрай се сливат във една
просторна широта от нощ и светлина,
прилягат си бои и звуци, и парфюми.
Парфюми има, знам, със чар на детска плът,
със звучност на обой, със цвят като морава —
а други на греха богатствата таят
и безконечното пробивност им създава,
например мускус гъст, и амбра, и тамян —
възпяват те духа и неговия блян.
Часът на младостта за мене в бури мина
и рядко виждах лъч от слънчев небосвод;
градушка често би по моята градина,
почти не оцеля из нея ален плод.
Навлизам в есента на разума и ето
че трябват ми сега лопати и гребла,
да подравня пръстта в туй гробище, което
изровила е тук водата придошла.
Като че от прибой измит е чернозема:
ще мога ли оттук мистичен сок да взема,
потребен за цветя от мен мечтани пак?
О скръб! О скръб! Гризат живота часовете,
човешките сърца изсмуква таен враг —
когато губим кръв, укрепва той, помнете!
Човече, ще цениш морето в своя път!
Съзираш своя дух като във огледало
в това море, на бяг отдадено всецяло,
и бездна също тъй горчива е духът.
Обичаш в своя лик да се потапяш, ето —
с очи или с ръце прегръщаш го, и тук
сърцето ти за миг забравя своя звук,
заслушано в гласа несдържан на морето.
И двама скришни сте, човече, ничий взор
във твоето сърце не стига дълбините,
не знаем, о море, богатствата ти скрити;
търсача вечно вий посрещате с отпор!
Но въпреки това не стихва все борбата,
която между вас се води по света,
дотолкова за вас любима е смъртта,
о вечни врагове, непримирими братя!
Очи като затворя, догдето се здрачава,
потънал в аромата на топлата ти гръд,
крайбрежия щастливи съзирам аз — отвъд,
където мудно слънце гори като жарава;
и остров виждам, гдето природата създава
дървета причудливи — на леност туй е кът;
мъжете там са дребни, но с издръжлива плът,
а взорът на жените е искрен до забрава…
От твоя дъх поведен към мамеща страна,
съзирам залив пълен със мачти и платна,
все още уморени от битки със вълните.
Догдето ароматът на тамарин зелен,
изпълвайки простора, издува ми гърдите
и с песен на моряци примесва се у мен.
Настъпва чуден миг, изпълнен с аромат:
като кадилница е всеки цвят — ухае;
от звуци и от дъх вълшебна смес това е;
меланхоличен валс и виене на свят!
Като кадилница е всеки цвят — ухае,
цигулка с тъжен глас изплаква стон крилат;
меланхоличен валс и виене на свят!
Като открит олтар небето в плам сияе.
Цигулка с тъжен глас изплаква стои крилат;
безкрая пуст и чер сърцето не желае!
Като открит олтар небето в плам сияе,
а слънцето умря сред локва с ален цвят.
Безкрая пуст и чер сърцето не желае,
от миналото то извлича благодат.
А слънцето умря сред локва с ален цвят…
В мен споменът за теб едничък лъч сега е!
Душите влюбени и учените бледи
обичат котките — могъщи същества,
които много им приличат по това,
че търсят топлина и че са домоседи.
Жадуват знание и пламенна наслада,
покоя търсят те и в бездните дори;
да може гордостта у тях да усмири,
за свой вестител би ги взел, навярно, ада.
Замислени стоят във поза благородна —
големи сфинксове в пустиня неизбродна,
унесени във сън от блянове без край;
блести игрив рояк от искрици магични
по техните тела и златен прах сияй
и влива звезден чар в очите им мистични.
В мрака под листата, без да шават,
бухалите се укриват от лъчи,
странни идоли напомняйки, с очи
мигащи, червени. Размишляват.
Без да се помръдват, тъй остават чак
до невеселия час, когато
ще изчезне слънчевото злато
и навсякъде ще зацарува мрак.
На мъдреца дават те поука,
че е нужно да избягва тука
всякакво движение и суета.
Гони сенките човек — това е
вечно наказание, че на света
мястото си да смени желае.
На тоя скелет гол украса друга няма
освен корона — тъй гротескна и голяма,
че спомня карнавал, макар с мъртвешки цвят.
Без шпори, без камшик, подтиква кон, облят
във пяна, в пот — и той видение зловещо,
като епилептик, подгонен в бяг от нещо.
Потъват двама тъй в простора без предел,
в безкрайността летят към непонятна цел.
Ездачът меч върти и конят в бяс връхлита
безименни тълпи със своите копита.
Ездачът — сякаш крал обхожда своя град —
препуска, без да спре, из гробищния хлад,
където вечно спят в количества безмерни
народите от дни антични и модерни.
Когато натежи като капак небето
върху духа, съзнал печал и нищета,
и хоризонта цял обгърне, при което
ни праща черен ден, по-тъжен от нощта;
когато този свят прилича на килия
и като прилеп чер надеждата, едва
размахала криле, се блъска и боли я,
в разкапания свод ударила глава;
когато дъжд струи и бързите му дири
с решетка на затвор огромен бих сравнил
и мълчалива сган от паяци-вампири
изплита мрежи в кът на мозъка унил,
камбани с бесен звук отекват в надпревара
и небосвода цял от ужас е обзет,
като че духове подир прокоба стара
витаят по света с ридания безчет.
И катафалки, без мелодия привична,
без барабанен гръм, се влачат бавно в мен;
Надеждата е в плач и мъка деспотична
развява черен флаг над моя лоб смразен.
Часовник, мрачен бог с душа непроменена,
в заплаха вдигнал пръст, говориш ни: „Помни!
Във твоето сърце звънтящите злини
забити ще трептят като стрели в мишена.
Насладата след миг изчезва — тъй със скок
сценична нимфа би се скрила зад кулиси;
мигът гризе безспир възторга, който ти си
получил за един не твърде дълъг срок…“
На час три хиляди и шестстотин закани
отправя с глас бръмчащ Секундата: „Помни!“
Мигът повтаря: „Съм, но Бях в предишни дни
и със живота свой стръвта ми ти нахрани!“
С Remember!, със Помни!, със Esto memor! аз
(на всякакъв език) те гоня упорито.
Минутите пред теб са жили, от които
извличай ценността на златния запас!
Помни: жесток играч е Времето, едничко
печели само то, закон това е, знай.
Скъсява се денят — расте нощта: накрай
клепсидрата навън ще ти изсипе всичко.
Пред теб Случайността ще спре или дори
пък Добродетелта — все девствена съпруга, —
или пък Съвестта (след нея няма друга!)
да каже: „Късно е, подлецо стар, умри!“
Погледай ги, мой дух — ужасни са, нали?
Като че кукли зов долавят, недочули,
чудати са като същински сомнамбули,
със празен поглед, впит в неведоми мъгли.
Свещената искра в очите им я няма
и към небето те са вдигнали глави,
не виждам ни един наведен да върви,
унесен във мечти или в тъга голяма.
Минават тъй сред мрак безкраен, чийто хлад
на вечния покой е роден брат. О град!
Догдето покрай нас се веселиш, догдето
наслади търсиш пак, до безразсъдство млад,
я виж — вървя и аз, но питам, взрян назад:
какво ли търсят все слепците по небето?
Като те гледам тъй, красавице студена,
с оркестъра във такт да преминаваш ти,
догдето всеки миг, нехайно притаена,
в дълбокия ти взор досадата трепти
и светлината на газта догдето пада
по челото ти с тъй болезнен, нежен чар,
че от вечерен лъч зора изгрява млада,
а твоите очи привличат с кротка жар,
си казвам: колко тя е свежа и красива!
Със образ увенчан от спомена суров,
и нейното сърце чрез тялото разкрива,
че е узряла тя за знаеща любов.
На есента ли плод си с прелести предвечни?
Надгробна урна, в дар очакваща скръбта?
Или си блянът за оазиси далечни?
Възглавница или си кошница с цветя?
Аз зная, че очи меланхолични има,
които не таят укрити чудеса —
касетки без бижу, с дълбочина незрима,
по-празни и от вас, дълбоки Небеса!
Дори привидност ти да си — огря туй мое
сърце, отбягващо навред истинността.
И глупава бъди, и хладна — все едно е!
Декор и маска, чуй: приветствам хубостта!
Дочува се тръба в казармен двор тъдява
и утринен ветрец фенерите обвива.
От сънища рояк злотворен е сковал
младежките глави върху чаршафа бял;
налято с кръв око е лампата трептяща —
над утринния лъч петно червено праща;
духът под тежестта на тялото е — той
прилича на деня със лампата в двубой.
Като усмивка с бриз от сълзите изтрита
е въздухът — трепти; достига до насита
поетът в своя стих, жената — в любовта.
Започват да димят комини на места.
Продажните жени в съня си тъп са свели
над зинала уста клепачи потъмнели;
бедничките, в копнеж за топъл миг желан,
разпалват с дъх кибрит или студена длан.
Родилката във дом, където огън няма,
се свива в тоя миг от болка по-голяма;
и като стон раздран от изблика на кръв,
мъглите къса с глас ехтящ петелът пръв;
море от сивота обгръща всяка сграда,
сред болничния мрак умиращият страда
и воплите му в хрип превръщат се накрай.
Разпътници едва се влачат след гуляй.
В зелен и розов цвят зората пременена
се движи бавно към пустеещата Сена.
Разтърквайки очи, Париж се вдига, сив,
и грабва сечива — старик трудолюбив.
Под твоите клепки умора е скрита!
Задрямала тъй, почини си до мен,
във поза нехайна, в която изпита
мига на наслада внезапно роден.
На двора шуми водоскокът и тая
несекваща песен опива ме — тя
поддържа ме нежно в екстазна омая,
с която изпълни ме днес любовта.
Шуми водоскокът — букет е
тъй прелестен той,
от Феба е дар всяко цвете
с отблясъка свой
и сякаш са дъжд звуковете
от сълзи безброй.
Така и душата ти също, догдето
в пожар от блаженство си пламнала ти,
безстрашно и бързо се вдига в небето,
високо към свода вълшебен лети.
А после се люшва без цел и надежда,
разпръсва се, пада надолу; оттам
по улей невидим накрай се процежда,
умираща, право в сърцето ми, знам.
Шуми водоскокът — букет е
тъй прелестен той,
от Феба е дар всяко цвете
с отблясъка свой
и сякаш са дъжд звуковете
от сълзи безброй.
Нощта те обгръща със своята тайна
и тъй е приятно до теб да съм пак,
да слушам напева на жалба безкрайна,
в басейна от мрамор звучаща сред мрак!
О струи звънливи сред времето спряло,
о нощ и дървета под лунен покров,
тъгата ви чиста е днес огледало
на моята собствена тъжна любов.
Прекрасно във зори е Слънцето, догдето
изпраща ни привет като същински взрив!
— Блажен е, който би го поздравил, щастлив,
при залеза — от блян по-бляскаво прието!
Под взора му бразда и цвят — какво ли не —
ще се разгърне: тъй пулсира и сърцето…
— Да бързаме натам, че късно става, ето,
в ръце да задържим единствен лъч поне!
Преследвам го, но Феб отдръпва се далече;
неудържима нощ се разпростира вече,
печална, влажна, нощ с въздишки, с мрак дълбок,
и миризма на гроб облъхва ме, когато
докосва моят крак край глъхнещото блато
нечаканата хлад на охлюв и жабок.
Не бързай, моя скръб, и успокой се — ето,
зовеше Вечерта и вече тя е тук;
обгърнат е градът в здрачаване, което
на някой носи мир, а грижа зла — на друг.
Подай ми ти ръка, тръгни със мен, догдето
Насладата — палач със бич и със юмрук,
насочва всички там — към празненство проклето,
към угризения щом стихне всеки звук.
Ела, далеч от тях… Отминали години
навеждат взор откъм небесни ложи сини
и Разкаяние усмихва се пред мен;
умиращ слънчев лъч угасва безметежно
и — сякаш е саван, към Изток устремен —
послушай, скъпа, как Нощта пристъпва нежно.
Теодор дьо Банвил (1823–1891)
Последовател на Теофил Готие, в своя „Малък трактат за френската поезия“ развил теорията на „парнасците“ и дори предвещавал символизма, като отреждал първенствуваща роля на музиката в поезията. В собственото си творчество не се ограничавал с формални търсения и изразил критично отношение към окръжаващата го среда. Написал е и няколко пиеси, поставени с голям успех.
Чудесен клоун беше той!
Човечеството, след безброй
години, в полет устремено,
ще го съзре ранен в гръдта
и слял в красива пъстрота
зелено, жълто и червено.
Дори и до Мадагаскар
известност бе получил в дар:
през обръчите от хартия
летя, преодоля без страх
след туй по-трудното от тях
без ни най-малка мъчнотия.
Притеглянето превисил,
съвсем не би се затруднил
от стълбите на Пиранези[56].
От светлина облян съвсем,
изглеждаше с пламтящ перчем
във мигове като онези.
Нагоре тъй високо бе,
че друг скачач към туй небе
напразно би напрегнал сили.
Да го надминат — няма как
и шепнеха: „Какъв живак
тече в проклетите му жили?“
Със „браво“ целият народ
го поздравява; с нов възход
ще бъде в бездната висока
съперник на Саки[57]; почти
недоловимо той шепти
на непознат език пред скока.
Тъй на трамплина си любим
шепти: „Театър несравним,
о вдъхновена тъй дълбоко
и развълнувана дъска,
нагоре ме тласни така,
че да подскоча по-високо!
Машина крехка с мощен кръст,
усещам се сега така чевръст,
че и пантерата едва ли
ще стигне моя порив млад,
вдигни ме по-високо — над
нотариуси и бакали!
Ако дотрябва, ти дори
и чудо някакво стори,
та да достигна висините,
където своя ален път
с планети и слънца делят
светкавицата и орлите.
Където пак набират мощ
сред ужасяващата нощ,
от гняв безсилен отмалели,
пияни вихри, чийто бяс
е усмирила до захлас
гръдта на облачета бели.
Нагоре — до лазура чист,
до покрива от аметист
на нашата подвижна клетка!
Где боговете страх и гняв
превръщат във пламтяща сплав
след сетната си равносметка.
По-горе! Още си личи
под мен с пенснето на очи
търгашът до критика с тая,
достопочтената глава.
По-горе! Въздух! Синева!
Крила! Крила! Крила желая!“
Накрая неговият скок
излезе толкова висок,
че той с глава проби тавана
на цирковия свод платнен
и от любов опиянен,
да плава сред звезди остана.
Луиз Мишел (1830–1905)
Била учителка и се сражавала на барикадите на Парижката комуна. След разгрома била арестувана и затворена, а по-късно изпратена на остров Нова Каледония. Поетичното й творчество се развивало под влиянието на гражданската поезия на Юго. В своите стихове Луиз Мишел възпявала Комуната и призовавала към отмъщение над нейните палачи. Съавторка е на няколко романа. Написала е и две театрални пиеси и историческа книга за Комуната.
Версайски затвор, 8 септември 1871 г.
Минавайте, о часове, край мене!
Над мъртвите да израстат цветя!
Отмирайте, неща едва родени;
платна вдигнете, кораби, в нощта.
Минавайте, о вечери беззвездни,
рухнете, стари планини, без звук;
от гробници, тъмници и от бездни
ще се завърнем ние скоро тук.
Изгнаници или избити, ние
ще се завърнем и ще сме безброй,
от нас престъпник няма да се скрие,
ще се завърнем в необгледен строй,
едни от нас с мъртвешките савани
ще се завърнат в родната страна,
а други — още със кървящи рани,
над тях — простреляните знамена…
Какво ще стане? Храбреците, зная,
загинаха; другарю, погледни —
предателите властвуват накрая,
за подлите настъпват щедри дни.
А още вчера, братя, сред борбата
ви виждах: всички към заветна цел
вървяхте с „Марсилеза“ на устата
като бащите си със устрем смел.
О братя, вие сте непокорени,
в куража ви бях влюбена без свян,
обичах и престрелките червени,
и стяга наш, от вятъра развян…
В ония времена се сбирахме сред здрачни
места, със гняв, че свободата ни отне
човекът на декември; бяхме мрачни
като животни за клане.
Империята свършваше. Не се свенеше,
с убийства служеше си той окървавен,
ала в простора „Марсилезата“ звучеше
и всеки изгрев бе червен.
И често пеехме, когато бяхме сбрани,
сърцата ни туптяха в такт със песента.
На оня, който бе подхванал песента ни,
понявга хвърляха цветя.
Възраждайте се, о червени карамфили,
за да се знаем, ний ви носехме без страх;
ще ви поемат други, с по-големи сили —
победата ще е за тях.
На Т. Фере, осъден на смърт
Когато, братя мои, ме покрие
пръстта на гроба черен и студен,
хвърлете за последен поздрав вие
червени карамфили върху мен.
Под императорския гнет, помнете,
пробуждахме протест, неудържим —
усмивката на туй червено цвете
ни казваше, че ще се възродим.
А днеска в тъмнината на затвора,
червено цвете, бодро разцъфни
и на осъдените смели хора
предай привет във тези мрачни дни
Кажи им, че страната ни любима
на бъдещето ще принадлежи;
че този, който власт в момента има
ще рухне пръв под своите лъжи.
Жан-Батист Клеман (1836–1903)
Син на заможен мелничар, но се отказал от богатството на баща си и станал работник. Тъй още съвсем млад опознал тежкото положение на трудещите се. Характерно за него е и това, че не приел предложеното му надзирателско място. За своите революционни стихове и памфлети бил преследван и в 1870 година — осъден на затвор. Член на Парижката комуна, която възпял, осъждайки нейните врагове. След пропадането й избягал в Англия, където отразил и несгодите на английското работничество. Върнал се във Франция през 1880 година. Като призовавал на борба срещу капиталистическия гнет, Клеман изразявал вярата си в крайната победа на народа. Последните си години преживял в голяма нищета, без да успее да обнародва голяма част от своето творчество.
Обичам твоите морави
с цветя, окъпани в роса,
селата, селяните здрави
и сините ти небеса!
На миналото ти следите
обичам — младост в тях сияй,
обичам и Париж в мъглите,
о Францийо, мой роден край!
Обичам бурите, покоя
под твоя щедър небосвод,
обичам учените твои
и веселия прост народ,
и храбрите борци, които
светът ще помни и ще знай,
и революциите, трите,
изгрели в моя роден край!
О, щедра ти бъди отново
към доблестните си чеда,
които в битката сурова
се бориха за свобода,
та във изгнание ги прати
тиранът… Ти подслон им дай —
достойни те са за земята
на свидния си роден край!
Като умра, дали ще има
в земята френска кът за мен,
дали сред теб, страна любима,
ще легна в гроба някой ден,
приспан от чудните ти песни?
За теб сърцето ми мечтай,
за теб, отечество чудесно,
о Францийо, мой роден край!
До тези страшни времена
човекът без пари, без титла
от люлката до своя гроб
във обществото бе отритнат
и считан бе за син на роб.
Над Франция се бе простряло
господството на феодала
до тези страшни времена.
До тези страшни времена
беднякът нямаше закрила,
но мощният народен гняв
избухна със огромна сила
и разруши затвора здрав,
във който са били държани
безбройни жертви на тирана
до тези страшни времена.
Във тези страшни времена
народът завладя затвора
отдавнашен и след това
провъзгласи за всички хора
еднакви граждански права
и тронът на властта проклета
превърнат беше на парчета
въз тези страшни времена…
О славни страшни времена!
За отмъщение тогава
кръвта започва да зове;
републиката се разправи
със подлите си врагове;
пред нея бяха занемели
във страх и ужас всички „бели“.
О славни страшни времена!
Деца на страшни времена!
Воювахте за свободата,
врагът не смогна да ви спре,
в часа на грозната разплата
със смърт наказвахте царе…
Апостоли неустрашими
в борбата даваха ви пример,
деца на страшни времена!
Къде са тези времена?
Дими земята, напоена
с кръвта на толкоз храбреци,
а над гробовете свещени
отново се строят дворни…
Народът спи… Но той ще стане
и тук тогава ще настанат
отново страшни времена!
Ще дойдат страшни времена!
В мизерия народът гине,
но ще се върнат, зная аз,
онези огнени години —
тогава, роби, и за вас
във фабриките, по нивята
ще грейне ярко свободата…
Ще дойдат нови времена!
Арман Сюли Прюдом (1839–1907)
Първоначално работил като инженер; голямата му амбиция била да съчетае в творчеството си поезията с науката и философията. Ползувал се с много голяма известност, тъй като стиховете му допадали на вкуса на преобладаващата част от тогавашната публика. При това те далеч превъзхождали създаденото от цяла поредица автори, които пишели в същия дух.
Във вазата ми пукнатина
при удар от ветрило се яви;
над нея бързо то премина
и никой даже шум не долови.
Но тази сякаш лека рана,
разяждайки кристала всеки ден,
да го дълбае не престана,
догдето той накрая бе сломен.
Пресъхна пукнатата ваза,
без капка вехнат клетите цветя,
но никой тук не забеляза;
не пипайте, пропукана е тя.
Понякога ръка любима
докосва нежното сърце едва;
повяхва сякаш в люта зима
цветът на любовта подир това.
Сърцето здраво уж остава,
ала потайна рана го гнети,
нараства болката тогава;
разбито е, не го докосвай ти.
Изпълнен съм с любов, но нямам аз покой —
създавам повод все да се измъчвам тайно,
нахлуват с болка в мен навред звена безброй,
душата ми безспир с нещата свързват трайно.
Влече ме всичко тук: и правдата-светлик,
и мракът, който днес незнайното прикрива,
привързан съм със лъч към слънчевия лик,
звездите ме държат в прегръдка мълчалива.
Слухът ми става роб на някой ритъм нов,
цветята с аромат ми пращат ласка бърза,
една усмивка вля в очите ми любов,
една целувка в миг устата ми обвърза.
Навред — окови все! Животът ми е в тях —
в безбройни същества, обичани и мили,
и щом ги порази светът със груб замах,
боли ме, сякаш част от мен са отделили.
Шарл Кро (1842–1888)
Краткият му живот е богат с разностранни творчески достижения. Като поет той дружил с много от най-прославените парнасци и символисти, а като учен-изобретател бил неуморим в търсенията си, като задълбочено изучавал и се занимавал със староеврейски, санскрит, медицина, музика и физика. Осем месеца преди Едисон той открил фонографа (без да спечели никаква известност или облага); а още през 1869 формулирал принципите на цветната фотография. Издал само част от стиховете си в книги, а останалите — пръснати по списания или необнародвани — били събрани в посмъртна стихосбирка. Изключително даровит, но непрактичен, Кро починал, според сполучливия израз на Верлен, „в бедност, достойна за най-голямо уважение, но и за най-голямо съчувствие“. Поезията му — като своя автор, е твърде многообразна. Нежност, въображение, хумор, огорчение и чувственост своеобразно се преплитат в нея, достигайки до привидна пародия на поезия.
Умея стихове да правя. Хората
от моя глас са очаровани дори.
Каквито и да бъдат сумите, с пари
не биха ми платили за умората.
Докоснах всяко нещо из просторите,
познавам тежки дни и часове добре,
не спрях пред нищо, но кажи, къде се скри
Сполуко, на кого си ти изгората?
Съзирам магазини, фракове, глави
с цилиндри, чекове, в които щастието
пред шест поредни нули радостно върви…
И чудя се: макар че с всички господа
съм равен и че те ми казват здрасти, ето —
за мен не стигат дини, слънце и вода.
Изгонен съм от старата пагода,
че посред обреда съм се засмял;
отците казаха: „Да е мълчал,
когато пеехме достойна ода!“
Отекват параграфите под свода,
изречени от съдията, цял
унесен в дамски поглед, заблестял
над тоалет по най-последна мода.
Безбройна публика е сбрана тука
и не един прелива от наука,
жени не липсват също, без съмнение.
Осъден с прозвище „поет“, глава
на ешафода слагам, щом това
се иска от общественото мнение.
Да живееш тихо в къща нова,
безпогрешен като мъдра сова,
значи да попийваш все отрова.
Не желая връщане назад,
гордост взел за щит пред зимен хлад,
вслушвам се във ритъм свеж и млад.
Вслушвам се в поток и чучулига,
чувам бурята да се надига,
за изкуство времето не стига.
Нищо, праскови ще има, знам,
и вина, девойки с чар голям,
и пожар, разпалил бляскав плам.
Раждаме се тук моми, момчета,
с песните надвиваме несрета,
гинем, пийвайки си питиета.
Ако душата ми изтлее в мрака,
тъй както гасне лампата без газ,
ако загубя цвят и бодрост всяка,
в обезумял парцал превърнат аз,
ако изцяло ме покрие плесен,
от мен за да премахне всеки знак,
ако, наместо говор или песен,
заекване добия на глупак,
ако умра пиян, затуй причина
е, че далеч е моята родина
от Франция и от Земята тук.
Ала не бойте се, не готвя хули.
Заради утрото не бихте чули
към казаното да добавя звук.
Стефан Маларме (1842–1898)
Бил дребен чиновник в провинцията, но след едно пътуване из Англия станал учител по английски. Започнал да пише под влиянието на Бодлер и парнасците, от които запазил само култа към формалното съвършенство. През 1871 година бил преместен в Париж. По-късно неговите „литературни вторници“ се очертали като средище на символизма, но поетът оставал неизвестен за широките кръгове. Едва след като се появили отзивите на Верлен и Юисманс, името на Маларме се прочуло. Пословична и до днес остава строгата му взискателност като творец: той искал всеки негов стих да е пластичен образ, да изразява мисъл, да внушава чувство и същевременно да бъде философски символ. По този начин поетът постигал богато и често многопластово звучене, като особено държал на музикалността. Според него поезията трябва да предава „свръхчувственото“ подобно на музиката, която косвено „символично“ може да внушава непредставимото. Усложнеността на тази поетика я прави по-трудно разбираема, но не е самоцелна. „Дълбокият патос на творчеството у Маларме е в постоянната борба срещу безплодността, съпътствуваща осъществяването на символичната естетика, в стремежа към висока съдържателност“ (Н. Балашов).
Нищо, тази пяна, девствен стих,
сочи вълнореза сред морето;
тъй сирени тънат сред проклето
преобръщане и плясък тих.
Ние плаваме и поглед впих
аз от кърмата, а вие, ето,
сте отпред, приятели, където
бие мълния и вятър лих;
във опиянение голямо,
без уплаха от вълните, само
този поздрав още бих развял,
самота, скала, звезда в тъмата
за заслужилия този бял
и загрижен трепет на платната.
Пролетта болнава тъжно прекрати
зимата — сезона на изкуство с блага
ведрина; у мене слабост се разтяга
във прозявка дълга с гаснещи мечти.
В черепа ми хладни мрачини бледнеят
стегнат е в желязо, сякаш в саркофаг,
подир блян в полята скитам се недраг,
там, в мъзга удавен, секва суховеят,
после падам ничком, луд от аромат,
за мечтата свидна гроб с глава дълбая
хапейки земята, гдето никне цвят,
и на тая скука, чезнещ, чакам края.
А пред мен Лазурът се усмихва пак,
цвърка под лъчите птичият орляк.
Плътта тъжи, уви, и чел съм всяка книга…
Да полетиш!… Далеч!… Ламти да се издига
във полет птица там — сред пяна и небе!
Не сдържа туй сърце ни паркът, който бе
във поглед отразен, о нощи, нито тази
самотна светлина над листа, който пази
със чиста белота покоя си нечут,
ни младата жена с кърмаче в своя скут.
Потеглям! Котва в миг ще вдигне парахода,
ще люшне мачти той към тайнствена природа!
Невярна може би е скуката, но пак
размахва кърпа тя — за сетно сбогом знак!
А мачтите пред мен, които канят бури,
във гибел може би тайфунът ще катури.
Без мачти, в самота и без весла в ръце…
Но слушай песента моряшка, о сърце!
На вечния Лазур насмешката сияйна
потиска с прелестта на свежите цветя
поета слаб, проклел таланта си, в безкрайна
пустиня призован безплодно от Скръбта.
Побягнал, зажумял, усещам в мен да впива
с неумолимостта на порив май дълбок
очи. Да бягам — где? Коя ли нощ бурлива
да хвърля — дрипав плащ — над присмеха жесток?
Завейте, ветрове, с вълни еднообразни,
с парцали от мъгла в простора, цял облян
от мрачните води на есени напразни,
вдигнете ни голям и мълчалив таван!
И ти сега излез от Лета, донеси ни,
Досадо, чак оттам тръстика, гъста кал
и запуши със тях ония дупки сини,
които птици зли направиха без жал.
Неуморими все, комини без пощада
да пушат — тъй от дим затворът сътворен
да угаси накрай в летящата си сграда
на слънцето лика, жълтеещ се над мен!
Небето мре. Прати, материйо, забрава
на Идеала зъл и гибелния грях
за мъченика — той да сподели остава
с човешките стада обора, стар за тях.
Понеже моят ум е празен — тъй буркана,
за дамски грим стои опразнен в някой кът, —
без пудра, червила, идеята остана;
с прозевки към смъртта се този моя път…
Напразно! Възвести Лазурът пак прослава
с камбани. О, мой дух, лиши те от покой,
за да те сплаши, зъл, с триумфа си и става
чрез живия метал вечерня синя той.
И, древен, пак лети, агонията твоя
разсича като меч, покрил мъгли, мочур…
Къде с ненужен бунт да бягам от безброя?
Обречен съм. Лазур! Лазур! Лазур! Лазур!
С едничка цел да се потегли
оттатък Индия на път —
това са пратеници бегли
на времена, които мрат,
и сякаш с тази каравела
лудува винаги една
самотна птица, път поела
наред със мачти и платна,
посочваща напред, когато
кормилото е все в покой,
находки безполезни: злато
и угризения безброй,
и ек достига с мощ голяма
усмихнатия блед Де Гама.
Душата ми към челото ти, сестро, гдето в блян
между петна бакър дъхът на есента е спрян,
към скитащите небеса на взора ти божествен
се вдига, сякаш в парк меланхолично девствен
въздиша към Лазура водоскок прозрачно бял!
Лазура ласкав на Октомври, бледо засиял
сред локвите с унинието свое клето,
оставил върху мъртвата вода, където
агонията на листата впива лъх студен,
следи от слънцето с лъча му жълт и удължен.
Донасям ти дете на нощ във Идумея!
С проскубани крила и с капки кръв по нея
през тъмните стъкла, опушени от дим
на аромат, стъкла от лед неуязвим,
зората връхлетя над лампата пречиста.
Когато с този дар споходи, поривиста,
бащата, взор на враг опитващ, спря се тя
и сепна се светът сред синя самота.
Невинност и дете — звучи приспивна песен,
приемай рождество тревожно, миг нелесен.
Гласът ти съчета виола с клавесин,
ще стиснеш ли гръдта, макар и с пръст един,
отгдето блика лик Сибилин в капки бели
за устните лазур с дъх девствен ожаднели?
На госпожа Маларме
Приел като че вместо думи чести
към небесата само плах замах
последвалият стих ще се помести
във ложето, което му избрах
крилото принизено до ветрило
ако с това ветрило стори ти
така че огледало отразило
зад теб тила ти почна да блести
прозрачно (гдето спуска се отново
като невидими прашинки рой
докрай изпепеленото готово
с тъга да замени покоя мой)
и тъй ще се повтори и потрети
в ръцете ти от леност необзети.
На госпожица Маларме
Мечтателно, за да се гмурна
в наслада чиста, ей така,
задръж като в измамна урна
крилото ми с една ръка.
От здрача черпиш струи бегли
при всеки повей в плен замрял,
след чийто лъх ще се оттегли
изящно кръгозорът бял.
Въртеж! Просторът е голяма
целувка луда в пътя свой,
че е за никого и няма
ни буен изблик, ни покой.
Узна ли строгостта на рая,
тъй както в миг погребан смях
изтля на устните ти в края
до дъното на порив плах!
Спрял скиптър в розови простори
сред златото на здрач трепти,
затворен полет бял повтори
до гривната си — пламък — ти.
А девственият, жив и хубав, този ден
ще ни разкъса ли с крилото си пияно
туй езеро от лед, под сянката простряно
на полет ведро чист и неосъществен!
Че лебед бе препи възвишен, но смутен,
си спомня в самота и се спасява рано,
гдето, невъзпял пространството, побрано
в безплодна зима, бе проблеснал отегчен.
Разтърсва шия сам със бялата агония,
в която го държи околността, но гони я
и я отрича той, покрил с пера пръстта.
Видение, за миг проблеснало пред тебе, да
замръзне в сън студен с високомерността
на тъй излишното изгнание на лебеда.
Какъвто вечността в сам него го превръща,
Поетът, с меч в ръка, зове в далечина
века си ужасен, загдето не позна,
че в тоя странен глас смъртта е всемогъща!
Във ангела преди съзряха хидра съща —
а изясни речта на тези племена —
и назоваха те с позорни имена
на черна смес това, което го поглъща.
На твърд и небеса враждебни срамен грях!
Идеи завеща и барелеф от тях
ако не създадем за По, тогава где ли?
Отломък паднал тук след бурни съдбини,
гранитът як поне да възвести предели
на Светотатство зло във бъдещите дни.
Жозе-Мария дьо Ередия (1842–1905)
Родил се в Куба, баща му бил кубинец, а майка му — французойка. Натурализирал се във Франция, където получил образованието си. В поезията си осъществил най-пълно и сполучливо принципите на парнаската школа за „безстрастност“, точност, скулптурна пластичност и живописност на образа. Цялото му творчество е събрано в единствената книга „Трофеи“ — сборник от сто и осемнадесет сонета. Всеки от тях представлява завършена поема — своеобразна кристализация на голямо количество исторически, технически или други знания. Заслугата на този пределно стегнат стил сякаш е изразена най-добре от самия поет в сонета, посветен на Бенвенуто Челини, който с длетото си дълбаел „връз дръжка на кинжал борба между титани“.
По слоновата кост е минала такава
ръка на майстор вещ, че виждат се гори
колхидски и Язон с Медея и искри
самото Руно там — над стела величава.
Край тях е легнал Нил — начало който дава
на всичките реки; опиянени три
вакханки, във ръце с лозници най-добри,
обкичват волски впряг и буйстват до забрава.
Надолу — кървав бой и млад герой убит,
когото носят с чест на неговия щит,
и плач на майка… Кой скръбта й ще измери…
А вместо дръжки — две тела, превили гръб,
опрели твърда гръд на лъскавия ръб…
Бездънна ваза — съд за жаждущи химери.
Кажи да украсят победната ти арка
с релефи на бойци, на варварски царе,
от тебе взети в плен; да отразят добре
над вражеския флот победата ти ярка.
Дали си внук на цар или пък на овчарка,
награди, титли, род — във мраморно каре
ще трябва всичко туй докрай да се сбере:
да пази вечността за твоя образ мярка…
А времето държи съдбовния си меч.
Надяваш ли се тъй да стигнеш надалеч?
Трофеят под трева изчезва във забрава;
сред мрамор раздробен на късове безброй —
единствена следа от прежната ти слава,
самнитският жетвар ще вдигне сърпа свой.
Заглеждаха се те в небето помътняло,
в Египет, тънещ в сън под тежките звезди,
и в гъстата река, насочила води
към делтата — Саис[58] където глъхне вяло.
И римлянинът, в плен на своя блян изцяло,
под бронята дори на своите гърди
усещаше, щастлив, по-силно от преди,
във нега да трепти разкошното й тяло:
Със бледно чело под коса кафява, тя
опияни го с дъх, поднесе му уста
и своите очи искрящи в него впери;
в големите очи, изпълнени с безброй
златисти точки, щом се взря, съгледа той
едно море без бряг, със бягащи галери.
Antonio di Sandro orefice[60]
Грижливият златар, преварвайки зората,
работеше безспир с емайла чер и бял,
латински горд девиз на рицар престарял
изписваше във герб от пурпур и позлата.
По моста в пъстра смес минаваше тълпата
и слънцето, на път в небето от кристал,
със ореоли бе обвило, като шал,
на флорентинските красавици челата.
Изпитали докрай властта на този чар,
помощниците на добрия стар златар
забравяха за миг защо са чам събрани,
а глух за всеки шум и всяка суета,
Челини, още млад, дълбаеше с длета
връх дръжка на кинжал борба между титани.
Като соколи в лов далече полетели,
напускайки живот на горда беднота,
от Палос, от Могер, забравили света,
потегляли на път към героични цели.
Металът приказен на мини престарели
в Сипанго[61] бил за тях жадувана мечта,
напредвали безспир в загадъчни места,
пасатни ветрове в платната им свистели,
Заспивали с копнеж за нови славни дни:
искрящият лазур на южните вълни
в съня им вдъхвал чар с видения за злато;
или били на пост, безстрашни пред беди:
от океана стар в небето непознато
изгрявали пред тях невиждани звезди.
Под морските вълни загадъчно сияние
е слънчевият лъч; разкошно той огря
живота сред една коралова гора,
изпълнена с цветя-животни и мълчание.
Различни цветове във пъстро съчетание
покриват всеки стрък черупка и кора;
бледнее и пламти във пурпурна игра
кораловият риф от близко разстояние.
Голяма риба там се втурна, затрептя
в отблясъци безброй; в прозрачна сянка тя
минавайки, от сън коралите разбуди
и перките й в миг със своя тласък фин
сломиха мудността в кристала тъмносин
със тръпка от сребро, седеф и изумруди.
Пол Верлен (1844–1896)
Роден в Мец, след завършване на лицея работил в парижката община. За пръв път обнародвал стихове през 1863 година, а три години по-късно излязла първата му стихосбирка „Сатурновски стихотворения“. През 1871 година прочел с изумление и възторг стихове от неизвестния тогава юноша Рембо, с когото го запознал негов приятел. Пол Верлен не се подчинил на версайското правителство и останал в Париж като служител на бюрото за печата при Парижката комуна. След падането й напуснал столицата и заедно с Рембо пътувал в Белгия и Англия. През лятото на 1873 година при скарване леко наранил приятеля си с револвер, за което бил осъден на две години затвор. Последвало обръщането му към католицизма и създаването на „Романси без думи“ и „Мъдрост“. След изтърпяването на присъдата и завръщането си във Франция поетът изпаднал в голяма нищета. Живеел в Париж при най-оскъдни условия, често изпращан в болница, стиховете му не достигали шедьоврите от по-младите му години. Но тогава вече бил заобиколен от възторжени почитатели, младите поети го сочели за свой учител; увенчан бил със символично признание на поетичното си дело със званието „принц на поетите“. Валерий Брюсов пише, че Верлен е „най-интимният от поетите“. Следва да се добави, че в неговата поезия най-съкровените трепети на човешката душа са намерили най-мелодичен израз, че никой друг поет не е успял да се приближи повече до изискването на Верленовото „Поетично изкуство“ за предимство на музиката.
Изпълва ме една загадъчна мечта:
обичана жена със обич ме очаква
и всеки път за мен не е съвсем еднаква
и друга не съвсем, и ме разбира тя.
Разбира ме, уви; единствена в света
и сгодния момент единствена изчаква
да вникне в моя дух и сълзи да изплаква,
за да ме утеши сред тази самота.
Блондинка ли е тя, брюнетка ли? — Не зная.
А името й? То навява чар, омая
като обичан лик, съгледан сетен път.
От взора й покой да черпи може всеки,
в далечния й глас долавя се звукът
на скъпи гласове, замлъкнали навеки…
Във звукове морето
трепти под светлина
от траурна луна
и пак трепти, догдето
светкавица за мис
като ръка корава
небето раздвоява
с извит в зигзаг светлик
и всяка от вълните
във конвулсивен бяг
отива, идва пак
и бляска край скалите.
а в звездния покров
се носят урагани
и облаци смълчани
разтърсва гръм суров.
Цигулков плач,
изплувал в здрач
сред късна есен,
ме е ранил
и аз, унил,
вървя унесен
и тръпна цял:
часът без жал
отеква, ето —
възкръсва в мен
отминал ден,
ридай сърцето.
Студът снове
и ветрове
са ме подели
като златист
отбрулен лист
без свои цели.
С котката си тя играе
и се сплитат лакът бял
с бяла лапичка — това е
прелест в здрача занемял.
Но е скрила — ловка тя е!
ноктите си от опал
в ръкавица; кой ще знае,
че дерат като кинжал?
Остроноктестата котка
също прави се на кротка:
двете крият нрава свой.
Ей ги в мрак с игра заети
в точки четири на брой
искрометен фосфор свети.
Душата ви в избран пейзаж цъфти
със чара на бергамски танци, с маски,
танцуващи и свирещи, почти
печални изпод карнавални краски.
В минорен тон те славят любовта
и си пригласят с лютни сладкострунни
без вяра в щастието; песента
им се примесва със лъчите лунни,
с лъчите лунни, чийто скръбен чар
в екстаз докарва всички водоскоци,
и всички водоскоци в парка стар
избликват върху мрамора потоци.
Из парка стар, сред студ и самота,
две сенки минаха, на път в нощта.
Очите им са мъртви, а устата
едва отронват думи в тишината.
Из парка стар, сред студ и самота,
два призрака си спомнят младостта.
— Нали живее в теб страстта ни стара?
— Да помня туй — кое ще ме накара?
— Не ме ли виждаш пак насън поне?
Сега нима не се вълнуваш? — Не.
— Как бях щастлив, не може да узнае
напълно никой… — Може би така е…
— Пред нас надеждата огромна бе!
— Побягна тя към черното небе.
Така във мрака се отдалечиха —
нощта едничка чу речта им тиха.
Луната бяла
блести, в леса
навред огряла;
тук чудеса
от звуци има…
Нали, любима.
Посред потока
се вижда как
върба висока
потъва в мрак
и вятър стене…
Мечтай със мене.
Трепти всемира
и благ покой
се разпростира
сред звезден рой,
от сън събуден…
Часът е чуден.
От кабарета шум над уличната кал,
тук-там платан в мъгли отрано оголял,
раздрънкан омнибус[62] — вихрушка кал, подета
със много глъч и шум на стари колелета,
премигваща със взор зелен или червен;
работници на път към клуба всеки ден,
запушили лули току под носовете
на полицаи; свод подгизнал в дъждовете,
разбит асфалт, встрани в канавките — порой,
такъв е моят път — към рая води той.
Вали спокойно над града.
Сърцето ми е в плач,
тъй както в дъжд градът е.
Какъв печален здрач
в сърцето влива плач?
Звънти вода дъждовна
по стрехи и паваж.
В минутата съдбовна
о песента дъждовна!
Защо ли ме боли
сърцето и се къса?
Измяна ли? Дали?
Без повод ме боли.
Каква най-тежка мъка
е да не знам защо
без обич, без разлъка
сърцето ми е в мъка!
С безкраен отблясък
от скучна позлата
снегът в равнината
искри като пясък.
От цинк е небето
и мрак се простира
в простора, догдето
луната умира…
Прозират дървета
зад парата сива,
която обвива
гори и полета.
От цинк е небето
и мрак се простира
в простора, догдето
луната умира…
Какво ви спасява
от смърт в студовете,
о врани, кажете,
при зима такава?
С безкраен отблясък
от скучна позлата
снегът в равнината
искри като пясък.
Вземете плодове, цветя, листа и вейки
и моето сърце — поднасям ви го в дар.
Не го отблъсвайте, че то, за вас туптейки,
утеха търси все в безмълвния ви чар.
Опръскан съм с роса, по мене тя застина
от утринния лъх, лицето ми обвял.
Пред вашите крака за миг да си почина
ми позволете — тук в отмора бих мечтал.
На топлата си гръд главата ми сложете,
целувките ви в мен ехтят с копнежа свой
след бурята добра духът ми тъй обзет е
от порив да поспи във вашия покой.
Розите, всичките бяха червени,
черен — бръшлянът, обгърнат от мрак.
Скъпа, когато предлагаш промени,
всички тревоги пред мене са пак.
Бе прекалено лазурен простора,
въздухът — чист, океанът — зелен.
Виждам със страх — и това е умора! —
как се отделяте Вие от мен.
С поглед съвсем отегчен наблюдавам
тези чемшири и свежи треви —
всичко край мен ми омръзна, признавам,
всичко, обаче не Вие, уви!
Отидох аз, сиракът примирен,
богат със ведрина в сърцето,
при хората от градовете:
но те не оцениха нищо в мен.
Когато наближих двадесетте,
с любовни пламъци в гърдите,
намерих хубост у жените,
но в мене не видяха хубост те.
Макар и без отечество, без княз
и без куража на героя,
поисках да умра във боя,
но бях и от смъртта отхвърлен аз.
Дали съм много млад или пък стар
дали съм се родил без време?
О, моите мъки са големи:
молете се за бедния Гаспар.
Небето тъй е синьо вън[66]
и тъй спокойно!
Короната си люшка вън
дръвченце стройно.
Далече в тоя небосклон
звънти камбана,
да пее птичка в тоя клон
с тъга подхвана.
Животът, боже, ей го тук —
и прост, и лесен,
и от града се носи звук
на глъч и песен.
Какво си прегрешил, ей ти,
та в плач сега си,
кажи, какво направи ти
със младостта си?
Предимно музика да има,
сричките да са нечетен брой[67] —
вред прониква и не носи той
помпозност, поза нетърпима.
В думите мъглявост на места
да те смути съвсем не бива:
цени мелодията сива,
сливаща с Неясност Точността.
Това е взор иззад воали,
туй е трепкащ летен лъч в леса,
туй са в есенните небеса
звездите, хаос син създали.
Не цвета — нюанса искай ти!
Чрез него потърси представа,
че само той побратимява
флейта с рог и сънища с мечти!
Далеч от Остротите бягай
и от злия недостоен Смях —
плаче чистият Лазур от тях;
подправки евтини не слагай!
Красноречието да умре!
Внимавай с Римата — добре е
под твой надзор да поумнее.
Пуснеш ли я — где ли ще се спре
О, кой усеща, щом е лоша?
Питам се, кой негър полудял,
кой ли глух хлапак е изковал
това бижу за два-три гроша?
Музика създавай — още, пак!
Стихът е нещото крилато,
долавяно в мига, когато
литва към любов отвъдна чак.
Стихът ти нека да се вдига
в полет с утринните ветрове,
приключение да се зове!…
А всичко друго е на книга!
На Жорж Куртелин
Душата ми е Рим при сетния упадък,
посрещащ с взор тълпи от варвари безчет
и с някой акростих замислено зает,
на залеза лъча заплел в стиха си гладък.
От скука мре духът в живот напусто сладък.
А нейде пада град, след кървав бой превзет.
О, да не можеш — в плен на порива си клет!
О, да не искаш миг поне да имаш рядък!
Без воля и без мощ смъртта да приближиш!
До дъно пих, Батил, смехът ме дразни даже
и нищо занапред не може да се каже!
Освен единствен стих — ще го унищожиш,
единствен роб, решил за теб да не пострада,
единствена печал — без смисъл, без пощада.
Тристан Корбиер (1845–1875)
Едуар-Жоашен Корбиер се родил в Бретан. Тристан е литературното му име. Баща му бил морски капитан, журналист и писател. На четиринадесетгодишна възраст младият Корбиер се разболял от ревматизъм и мечтата му да бъде моряк станала неосъществима. До края на краткия си живот храбро се борил с недъга. Преселил се в Париж и издал стихосбирката „Жълтата любов“ (1873 година), която не била забелязана. Едва осем години след смъртта му излязла книгата на Верлен „Прокълнати поети“, в която Тристан Корбиер бил наречен „по-голям (в смисъл на възраст) брат на Артюр Рембо“, а всеобщото признание дошло много по-късно. Стиховете му внасят ново, неповторимо съзвучие във френската поезия, съчетано от ирония, „горчив бретонски патос“, любов към морето и уважение към трудовите хора.
Дом флибустиерски, пристан скрит
на корсари! Буря щом връхлита,
спи в покой съня си от гранит
над мазета — прицел на вълните…
Хъркай край морето и край бриза,
сивата мъгла със рог пронизал,
на прибоя равен в твърдостта…
Спи, склопи окото си, което
дебне англичаните, заето
е тях от триста зими и лета.
Спи, закотвена черупко стара;
скоро още някой корморан —
твой поет, възпяващ ураган,
с песните си прилив ще докара.
На моряци дръзки скъп другар,
спи, не би преляла в тебе жар
занапред вълната на прибоя,
неведнъж опила те преди
в звездни нощи с кървави следи…
Спи! Не дрънка злато сред покоя.
Где са хората, под туй небе
тръгнали за слава през морета
в шир безумна?… Славата им бе
ярко блеснал изстрел от мускета.
Где са знамената, с бяс раздрали
небосвода ти на куп парцали?
Спи под облаци оловносиви…
С мъртъв звук гюлле подир гюлле
не отрупва кулата ти зле,
както по дърво окапват сливи…
Спи! И как под черните комини
спят децата твои, погледни —
юнги на деветдесет години,
оцелели от добрите дни…
Твоя топ железен е заспал,
в тиня, проснат по корем, почива —
от безброй луни нащърбен цял,
той сънува сънища ръждиви.
Хъркай, виждам, дрямка те надви,
англичаните и днес отново
взел на мушка с дуло — не с олово
пълно, а с крайморските треви.
Виж кръг блестяща мед сред небесата сини,
огромна тенджера; добрия бог вари ни
във нея манна; тъй е всеки делник нов:
пропита е със пот, пропита е с любов.
Прииждат край пещта бедняците отвред,
месото цвърка, дъх разпръсвайки юнашки,
пияниците вкуп протягат празни чашки,
голтакът се тресе от студ и чака ред.
Ти вярваш ли, че тук за всеки има зрънце,
че сипва соус тлъст за нас готвачът слънце?
Не, кучешка чорба ни е приготвил бог.
За тях блестят лъчи, а ние — под капчука
и празното гърне стои без огън тука,
остава ни от жлъч да си направим грог.
Тъмно е, дете, крадец на искри бели!
Няма нощи тук и няма вече дни, разбрах,
спи… очаквайки отново думи смели —
„Никога!“ или пък „Винаги!“ — от тях.
Стъпките им чуй — звукът е лек и плах.
Любовта с крила отлита — за къде ли?
Тъмно е, дете, крадец на искри бели!
Чу ли им гласа? Едва го разпознах,
спи, с товар от смин мнозина са летели;
мечките добри не ще им вдъхнат страх
и не ти тежат с услуги неумели:
тъмно е, дете, крадец на искри бели!
Бързай, дребен разчепквачо на комети!
За коси вземи развените треви;
в погледа ти, както в бедните глави,
сноп блуждаещи огньове ще засвети.
Със надгробните цветя, любови клети,
твоят земен смях ще се разхубави…
С незабравките, в забравата приети…
У гробарите ковчези за поети
се намират — глухо екнещи, уви,
куп цигулкови калъфи; не бави…
Смятат те за мъртъв — буржоа проклети —
бързай, дребен разчепквачо на комети!
Лотреамон (1846–1870)
Наричал се Изидор Дюкас и се родил в Монтевидео (баща му бил служител при френското консулство в Уругвай). Завършил образованието си във Франция, а от 1867 година се установил в Париж. Книгата му „Песните на Малдорор“ била отпечатана през 1869 година, подписана с псевдоним граф дьо Лотреамон. Изплашен от дързостта й, издателят отказал да я пусне в продажба. Няколко месеца по-късно поетът обнародвал „Предговор към една бъдеща книга“ и починал на двадесет и четири години, оставайки съвсем неизвестен до 1910 година. Противоречивите му, достигащи до крайности текстове били възторжено възхвалявани от индивидуалистично настроени модернисти, но доказателство за по-дълбоката им същност е фактът, че заглавието на Елюаровото стихотворение „Поезията трябва да има за цел практичната истина“ е парафраза на стих от Лотреамон.
Възнамерявам, без да съм развълнуван, да издекламирам гръмко сериозната, студена строфа, чиито думи ще изслушате. Вие обърнете повече внимание на съдържанието и най-вече се пазете от мъчителното впечатление, което тя без друго ще остави като някакъв позорен белег във обърканото ви въображение. Не мислете, че след малко ще умра, аз съвсем не представлявам още скелет и на челото ми не е залепена старостта. Да отхвърлим прочие каквато и да би била идея за сравнение със лебеда в мига, когато неговото съществуване отлита; виждайте пред себе си едно чудовище, чиято външност съм щастлив, че няма да съзрете; ала тя не е тъй ужасяваща в сравнение с душата му. И все пак аз не съм престъпник. Недостатъчно на тази тема. Неотдавна пак видях морето и обходих мостика на корабите, тъй че спомените ми са живи, сякаш че съм го напуснал снощи. Въпреки това обаче останете, ако можете, спокойни като мен при четивото, за което вече се разкайвам, че ви преподнасям и недейте да се изчервявате при мисълта за същината на човешкото сърце. О, октопод с копринен поглед! Ти, чийто дух е неразделно с моя; ти, най-красивият от всички жители на земното кълбо и който заповядваш на сарай от четиристотин смукала; ти, у когото обитават благородно като в свое най-естествено убежище по силата на общото съгласие в неразрушима твърд онази нежна добродетел на споделянето, както и божествените милости, защо не си при мен със своя корем от живак, опрян до моите гърди от алуминий, и двамата тъй седнали на някоя скала покрай брега, да съзерцаваме туй зрелище, което обожавам!
Стар океане с вълни от кристал, ти наподобяваш пропорционално лазурните белези, които се виждат по пребитите гърбове на юнгите; ти си една огромна синина върху тялото на земята; харесва ми това сравнение. Така при първия поглед към теб едно дихание, удължено от скръб, което човек би взел за шепота на твоя сладостен бриз, преминава, оставяйки незаличими следи върху дълбоко потресената душа, и без да си даваме винаги сметка за това, при спомена за своите любовници ти напомняш трудното начеване на човека, когато той се запознава с болката, която никога вече не ще го напусне. Поздравявам те, стар океане!
Стар океане, твоята форма — хармонично-сферична, — която радва сериозното лице на геометрията, прекалено ми напомня за малките очички на човека, които наподобяват очи на глиган с дребността си и очи на нощна птица с кръговото съвършенство на своите очертания. Въпреки това човек се смятал за красив през всички времена. Аз пък предполагам, че човекът вярва в хубостта си само от тщеславие; а всъщност той не е красив и сам го осъзнава; ако не беше тъй, защо би гледал образа на своя ближен с толкова презрение? Поздравявам те, стар океане!
Стар океане, ти си символ на идентичността: винаги равен на себе си. Ти не се променяш изцяло и ако вълните ти беснеят някъде, то по-далеч, из друга област, те са в най-безупречно спокойствие. Ти не си като човека, който спира посред улицата, за да гледа как се хапят два булдога, ала който не поглежда, мине ли край него погребение; който тази сутрин е приятен, а довечера е в лошо настроение; който днес се смее, утре плаче. Поздравявам те, стар океане!
Артюр Рембо (1854–1891)
И животът, както и творчеството му, е своеобразен протест срещу заобикалящата го буржоазна действителност. Шестнадесетгодишен се впуснал в първото си „пътешествие“ от родния Шарльовил до Париж, което завършило с арест, понеже нямал билет за влака. Десет дни по-късно заминал за Брюксел… Заредили се творчески изблици и нови „бягства“ до столицата. Рембо достигнал до убеждението, че му е необходим „страхотен труд“, за да стане „ясновидец“, който да проникне до същината на поезията. Решаващо въздействие му оказали две събития: от една страна установяването на Парижката комуна, а от друга — срещата с Верлен. На Комуната посветил редица стихотворения, които представляват шедьоври на френската революционна поезия, а поражението засилило критичното му отношение към общоприетите ценности. Последвали съвместните пътувания с Верлен в Белгия и Англия, където Рембо се върнал по-късно с Жермен Нуво. На двадесет години авторът на „Пияният кораб“ се отказал окончателно от литературно творчество. Наел се да служи в холандската колониална армия и заминал за Батавия, откъдето дезертирал, бил миньор на остров Корфу, докер в Египет и търговец на оръжие в Етиопия. Тумор на коляното го принудил да се върне на родна земя, но наскоро след това починал в една марсилска болница.
Невероятно рано изявен, яркият поетичен гений на Рембо озарил като краткотраен фойерверк поетичния небосклон на Франция, но сиянието му не помръква и до днес — той е един от авторите, оказали най-силно влияние върху съвременната френска поезия.
Сред лятна вечер бих закрачил в здрача син:
със свежест някой клас, тревичка или цвете
ще следва моя път със допира си фин,
главата ми безспир ще къпят ветровете!
За нищо в този миг не бих желал да знам.
Но обич без предел в душата ми ще има:
нататък ще вървя и по-нататък, сам
с Природата — щастлив като с жена любима.
Черни сред снега в нощта студена,
пред прозорчето на сутерена,
светло като ден,
пет дечица малки — тъжна група! —
жадно гледат как хлебарят трупа
хляба зачервен.
Те следят със поглед как ръката
меси хлябовете и ги мята
сръчно във пещта;
звук от печенето се разнася,
а дебелият хлебар приглася
с песен на уста.
Малките не мърдат, притаени,
а към тях прозорчето червено
праща дъх горещ —
ето, хлябовете се изпичат
и на козунаци те приличат
в тази светла пещ.
Под опушения зид приятно
пеят хлябовете ароматни
и щурци цвърчат;
идва топлина от сутерена —
дрипави дечица възхитени
на студа стоят.
Те се чувствуват така честити —
бедните деца със скреж покрити
и стоят в нощта;
личица в отвора прилепили,
кротко пеят те с последни сили,
ала песента
тиха е, като молитва свята…
Те поглеждат все към светлината
и към хляба бял,
а пък зимен вятър не престава
жалките им дрипи да развява
над снега без жал.
От лятно слънце потъмнели
са силните ръце на Жан-Мари,
ала като ръце умрели
са бледи и безжизнени дори.
Дали отблясъци кафени
добили са в разпуснати блата,
или в луните потопени
сред езера са взели чистота?
Дали от варварски простори
са пили, свити на изящен скут,
в покой, какъвто няма втори,
сред диаманти и разкош нечут?
Дали в краката на мадона
поднасяли са злато и цветя?
Във тях кръвта на беладона
пламти и спи — а тъй е черна тя!
Ръце, трептящи в надпревара
с рояците над синкавия лес
в зори, при полет към нектара?
Ръце, преливащи отровна смес?
Каква мечта ги е обзела,
догдето се протягат сякаш в сън?
За Азии мечта най-смела
и за далечен, екзотичен звън?
Не са държали портокали,
не са тъмнеели пред божества
и пеленките не са прали
за мънички безоки същества.
Не са ръце на братовчедка
и на работничка край някой стан,
сред грозната фабрична гледка
под слънцето, пияно от катран.
Гръбнаци могат да превиват,
не причинявайки болезнен стон,
машините дори надвиват
и по-неукротими са от кон!
Като огнища пламват тези
ръце — създателки на красоти;
плътта им пее „Марсилези“
и „Господи помилуй“ не шепти!
Ще ви разкъсат те, жестоки
жени, врата ви ще извият фин
и дланите ви, с модни стоки
изпълнени — с белило и кармин.
Сиянието тяхно прави
щастливи влюбените всеки ден!
Блести по бледите им стави
рубин, от слънцето възпламенен!
Че от народа са родени,
личи по техния суров загар;
ще ви целува на колени,
Ръце, със почит всеки горд Бунтар.
Изглеждаш само побледняла,
Ръка, която пушката държиш,
на фона черен на метала
посред въстаналия смел Париж!
Ръце от святост засияли,
на китките, където не една
целувка с трепет сме ви дали,
крещят окови с бляскави звена!
Покруса чувствата изпитват,
о ангелски ръце: по някой път
да ви пречистят се опитват
пролелите кръвта на тази плът!
Зелена падина с поток запял в листата —
на всяко стръкче бърза той да прикачи
парче сребро, а слънце откъм планината
блести: долчинката е в пяна от лъчи.
Войниче младо, зинало и гологлаво,
с коси измити в свежата зеленина,
дълбоко спи; бледнее проснато направо
на тревното легло под дъжд от светлина.
С крака в цветята е. Като детенце болно
на сънищата си усмихнат е неволно.
Природо, приласкай го, той студува сам.
Не трепва с ноздри от парфюма на тревите.
На слънце спи, ръка отпуснал на гърдите,
спокоен. Две червени дупки има там.
Догдето лют картеч дере с червени храчки
пропития с лазур безкраен небосвод,
в цвят сив или зелен, на своя крал играчки,
сред огъня жесток загиват взвод след взвод;
догдето страшен бяс сто хиляди ще прати
към гибелта подир убитите преди,
нещастни жертви, смърт приели в прелестта ти,
Природо, а пък ти в чист порив ги роди!
Бог има, който все посреща със насмешка
олтарите с тамян и с бляскави врати
и все задремва, щом осанна проехти,
и се събужда пак, щом майка с вехта дрешка
му поднесе в часа на траур жаловит
последния петак, във кърпата й свит!
Вървях, юмруци сврял в джобовете пробити
на своето палто — и то почти мечта.
Бях, Музо, твой васал, заскитал по света:
какви любови аз бленувах знаменити!
С единствен панталон със кръпки украсен,
бях Палечко, в мечти отронващ по следите
съзвучни рими. Все нощувах под звездите,
които нежен глас изпращаха към мен.
И слушах ги, седящ край пътя през ония
вечерни часове, готов да се напия
със капките роса по своето лице;
или римувах, сам помежду сенки дръзки,
за струни дръпнал от обувките си връзки,
за лира — крак опрял до своето сърце!
Заслизал по Реки безстрастни, аз усетих:
не ме влекат момци от тези брегове —
от индианци те на прицел бяха взети
и вързани на кол със ярки цветове.
Не ме е грижа кой влекач ме направлява
с товар — английски плат и фландърски жита
Щом с екипажа мой се свърши тази врява,
потеглих пак и сам потърсих си целта.
Сред приливите аз се втурнах без уплаха,
от мощния им рев не чувах нито звук
и полуострови откъснати летяха,
невиждали преди по-славен хаос тук.
Пробуждането ми благословиха хали,
като тръстика лек, танцувах сред вълни —
уж все за жертви те са жадни, но едва ли
помислил съм за кей през тези десет дни.
Със сладостта на плод в устата на детето
зелената вода във трюма ми се вля,
от винени петна изми ме, при което
разпръсна надалеч кормило и гребла.
И цял се потопих във морската Поема,
просмукала звезди, блестяща с млечен сок —
в зеления лазур, чиято шир приема
удавника честит по пътя му дълбок,
чиято шир в екстаз и ритъм все не спира
и синьото пламти под лъч от ален ден
и с по-голяма мощ от алкохол и лира
назрява любовта с горчив и розов тен.
Познавам небеса от мълнии раздрани,
течения, тайфун, крила на гълъб бял
в зори, а после нощ; видях сред океани
каквото мисли си човек, че е видял.
Видях и слънцето с мистичен страх покрито
над морави петна като от кръв след сеч;
като античен хор тълпа вълни, които
напомняха черти на щори отдалеч.
Мечтах зелена нощ, от сняг опиянена,
мечтах целувки аз по морските очи
и изблика на сок и песента стаена
на изгрев жълт и син от фосфорни лъчи.
Подир прибоя в бяг не смогнах да открия
през дълги месеци, че могат с ярък чар
сияйните нозе на не една Мария
да надделеят пак над Океана стар.
Видях Флориди най-невероятни, слели
очи на ягуар с цветя, или тела
човешки със дъги като юзди на цели
смарагдени ята с разперени крила!
Попаднах на блата — безмилостни капани
с по цял левиатан в тръстиките загнил,
пропадащи води посред вълни смълчани —
край водопаден рев на бездни аз съм бил!
Съгледах ледници, небе от пламък цяло,
засядане със гръм в крайбрежните скали
и ароматен лес, гигантски змии, с тяло
разкъсвано без жал от дървеници зли…
Бих искал на деца да мога да покажа
как златни рибки в миг запяват с глас край мен,
как пяна от цветя ме плиска, как от плажа
ме грабват ветрове и пак съм окрилен.
Морето — мъченик на полюси и зони,
за мене люлка бе със вопъла си плах
и плисваше към мен от сянка анемони —
жена на колене като че бях пред тях…
И полуостров бях, полюшвах с ласка мека
кресливи птици, в миг отлитащи на път;
догдето плавах тъй, удавници полека
край мене заднишком се спускаха да спят!…
А аз — самотен шлеп, в безптичите простори
на мощен ураган загубен без следа,
за цял Ханзейски флот, за всички монитори
недостижим съм аз, опиянен с вода;
свободен и димящ, с мъгли на борда взети,
аз, който бях пробил червени небеса,
понесъл конфитюр, обичан от поети —
от слънце лишеи и от лазур роса;
безспирно тичащ — лист, когото вятър брули,
отломък дъсчен; луд изпращан със рояк
от морски кончета, догдето гневен юли
събаряше с топор едно небе от лак;
аз, който тръпнех цял, усещайки нагони
на диви зверове и Маелщром проклет,
аз — свикнал в син покой безкрайност да ме голи,
Европа закопнях и древен парапет!
Край звездни суши бях! Край острови, които
разтварят небеса пред пътника крилат.
— В бездънната им нощ ли бягаш упорито,
от златни птици хор, о Мощ на бъден свят?
Но стига плач! Печал във всяко утро има
и всеки лунен сърп е тъй жесток за мен:
със дрямка ме опи любов неизцерима.
Да зейне моя кил! Да бъда потопен!
Мечтая за вода, но европейска — тя е
студен и черен вир, край който със печал
надвесено дете по залез си играе
със своя кораб лек и пеперудобял.
Не искам, о вълни, плътта ви да ме мята,
с търговци на памук да влизам пак във спор,
да виждам гордостта, развяна в знамената,
крайбрежни светлини да впиват в мене взор!
А черна, бяла Е, червена И, О синя,
зелена У — родът ви, гласни, ще разкрия.
А, чер корсет с мухи, в блестяща лудория
бръмчащи край брега на гибелна пустиня,
от сенки залив, Е, бял трепет на палатка,
стрела на ледник горд и тръпка на кокиче,
И пурпур, капка кръв, усмивка на момиче
във гняв или в мига на всеотдайност кратка.
У порив, разлюлял смарагдови морета,
покой на пасбища, покой в душа, обзета
от алхимичен блян на неуморен прав;
О тръбен зов, ехтящ с въпроси, прекосили
мълчания безброй на Светове и Сили —
О — Омега, лъчът на взора й лилав.
Жюл Лафорг (1860–1887)
Родният му град е Монтевидео, но от шестгодишната си възраст отраснал във Франция. В Париж заживял от 1873 година. Сближил се с младите поети „хидропати“, бунтуващи се срещу парнасизма, сприятелил се с Кро и печатал стихове в списанията. От 1881 до 1886 година бил на служба в германския кралски двор като четец на императрицата. Умрял от туберкулоза твърде млад, но оставил своеобразно творчество, проникнато от ирония и убеденост в относителността на всички блага. Негови са едни от първите опити за въвеждане на свободния стих във Франция.
Ако ви казва нещо песента ми,
това не трябва да се разбере;
не я измислям, за да ви измами;
Жената съм, познават ме добре.
Пристегнати или широкополи…
Кажете: кой с каква ще прегреши?
Владея ловкостта на всички школи,
за всеки вкус си имам аз души.
От моите лица берете цвете,
устата пийте вместо моя глас
и повече у мене не търсете…
Не ме разбира друг; пък даже аз.
Не почвайте двубой — ще ви надвие
противник по-добре въоръжен.
Мъже-наивници сте всички вие,
Женствеността всевечна е у мен!
Това съм аз — великата Изида!
Целта ми губи се в звездите, знам.
Кой би ме спрял по пътя си да ида?
Но бих могла оазиси да дам…
Ако ви казва нещо песента ми,
това не трябва да се разбере;
не я измислям, за да ви измами;
Жената съм, познават ме добре.
Лунатик съм, пръскащ пяна,
обикалям из голям леген
със една-едничка цел пред мен
легендарен аз да стана.
Предизвиквайки, запретвам аз
мандаринските ръкави
и съвет ще ви достави
от Голгота моят глас.
Легендарен, ах, да стана
в бъдни шарлатански векове!
Но луната прежна где снове?
Бог не е ли за замяна?
Книга пак; носталгията ме повлече
надалеч от тоя грубиянски свят,
надалеч от поздрави, пари, разврат,
от фразеологията ни далече!
Пак поредния ми Пиеро умрял
поради сирачество неизлечимо;
той сърце с изисканост непоносимо
лунна в чудновата външност бе побрал.
Боговете чезнат — само паплач щура,
ах, та все по-лошо става ден след ден;
време е да се оттеглям, примирен,
към Всезаглушаващата Синекура.
Сен-Пол Ру (1861–1940)
Под този литературен псевдоним е известен Пол-Пиер Ру, който се родил в Южна Франция, а прекарал най-голяма част от живота си в Бретан (от 1900 година нататък). Първата му стихосбирка излязла през 1886 година; благородната му осанка и изискан език му спечелили прозвището „Великолепния“. Успехите му продължили до първите години на нашето столетие, след което се оттеглил в имението си и бил напълно забравен. Усамотението му било нарушено на два пъти: през 1925 година сюрреалистите отдали заслужена почит на творчеството му, а петнадесет години по-късно нахлулите във Франция немски войници разорили имението му: прислужницата му била убита, дъщеря му — ранена, всичките му ръкописи — изгорени. Поетът не могъл да преживее трагедията, но смъртта му дала силен тласък за сплотяване и разцвет на литературата на Съпротивата срещу немските окупатори. Характерно за поезията на Сен-Пол Ру е богатството от бляскави и причудливи образи; неговата теория за „идеореализма“ е изградена върху гражданската отговорност на твореца.
Седмоцветният архангел дясна двер открива,
тежките резета-сънища разпръснал в дим!
Мелницата на съня изтласква, мълчалива,
слънчевия воденичен камък несравним.
Изпод блузата си от лазур с ръка могъща
лее светли струи мелничарят на света
и природата от смугла в руса той превръща,
мачкайки звездиците, маслини на нощта.
Щом картините да блеснат в слава са готови,
блузата сменява с празнични одежди нови,
мелницата взел — като кадилница е тя, —
за да я разнася, докато замре небето
до дарохранителната лява двер, където
призрак морав е архангелът на вечерта.
Небето помрачил в отсенки без надежда,
надвесено с тъга над хълма чернолик.
И всяко острие на копие изглежда
като проблеснал в миг усойнишки език.
Помежду вълка два със образи човешки,
жестоко запъхтян, като подгонен звяр,
Агнецът ще умре за тез, чиито грешки
поиска да прости, духът си дал им в дар.
Прошение Исус изстенва; тътне буря
и скърца всяка кост от него; миг жесток;
главата плаче кръв, която низ притуря
от перли към това страдание на бог.
А Юда, жалка твар, покрита с дрипи бели,
под състрадателно дърво се люшка, сам.
И — казват — в туй небе звездите са умре,
да не напомнят все за сребърници нам.
Очи, сърца, ръце във гърчове страхотни
у Сатаната — той жонглира ловко с тях,
догдето куп стрехи, дървета и животни,
разбити в земна твърд, са пръснати на прах.
Души облени в кръв пълзят едни до други
посред грабежи, дим, насилия и гняв,
омраза пали бяс в конкретните влечуги,
разбити врагове превръща в грозна сплав.
Към този кървав пир, в звездите влял погнус
спокойната земя продънил с два-три труса,
след първобитен звяр се влачат умове.
Ще дойде ли Един отломките да вземе
от камъни и плът, та сетне ново племе
да създаде от тях във нови градове?
Син съм на блестяща раса от пророци,
ръфана от клюна зъл на завистта,
надалеч от мен са градските пороци,
аз живея в кула — храм на вечността.
Бягам от закони безполезно стари —
мигащи фенери сред всевластен мрак,
знам — тълпа невежа своите фанфари
ще ми посвещава, щом се върна пак.
Затова живял съм — с постановка късна
зад воал на чудо в края да откъсна
от съня човешки времето пред нас.
Нищо не желая от света, когото
собствената лудост тласкаше към злото,
в слънцето тогава ще съм вече аз.
Анри Дьо Рение (1864–1936)
Произхожда от Онфльор, Северна Франция, а образованието си получил в Париж. Първата му стихосбирка се появила през 1885 година. Върху развитието му като поет оказали голямо влияние Ередия и Маларме. След опита си да въведе по-широка употреба на свободния стих той се върнал към традиционните форми. Стиховете му се отличават с изтънченост на чувствата и приглушен чар. Обемистото му творчество включва и твърде голям брой романи и разкази, издадени предимно след 1900 година.
Легни на пясъчния бряг, с ръце гребни
и песъчинките да изтекат пусни
по пясъка, над който слънцето блести;
след туй, преди да замижиш, погледай ти
прозрачното небе, съзвучното море,
и във мига, когато доловиш добре,
че дланите ти са олекнали докрай,
преди отново да погледнеш, осъзнай:
животът взима и след туй примесва пак
нетрайни песъчинки към всевечен бряг.
Вървях след тях; целуваха се те
и виждах стройните им силуети
в небето, гдето есента плете
оттенъци, от чайките отнети.
Преминаха покрай самия ръб,
под който всеки миг морето стене;
не им завиждах, не изпитвах скръб,
не пламна треска, нито гняв у мене.
Прекрасният им блян вървеше с тях
и в плен на мимолетната омая,
те бяха днешното; аз вчерашното бях
и на заблудата познавах края.
Пол-Жан Туле (1867–1920)
Роден е в По. Между 1885 и 1888 година живял на остров Мавриций, а между 1892 и 1912 — в Париж, след което поради болестта си се оттеглил в Гетари, на Гасконския залив. Приживе издал само няколко романа, а стиховете му били обнародвани едва след смъртта му. Изпълнени с лека, но многозначна ирония и с нежност, забулена от екзотична символика, те запазват необикновената си свежест и до днес.
X
„Килим безспир тъчем от вълна мека,
тъй червеят в пашкула бял
едничко опакото е видял:
така орисан е човека.
Но може би отвъд, пред поглед друг,
страната лицева разкрива
мечти, цветя и веселост игрива
чрез шарки, непознати тук.“
Тъй Фо, догдето се опиянява
от чай или от своя стих,
си пее и оттатък взора лих
сред куртизанки две минава.
XLIV
Вие, връщате се от Катай[69]
с френски кораб, а когато
търсехте усещане богато
с опиум или пък с чай,
в приказен дворец, иззад завеса
със отблясък на велур,
не видяхте ли Будрулбудур,
мила на Китай принцеса,
бяла в своя черен панталон —
ярка перла в мида черна?
Жан Шикай сред тишина вечерна
не дойде ли със поклон,
с плач на орхидея невидяна
в островите Вал-Уал,
с клетва, че жена си със чувал
ще удави за измяна,
докато понесен от тайфун,
над морето като зрънце,
блясва сред изгряващото слънце
яркоцветен див паун?
LXIII
Всеки порив е несъвършен,
себе си сам разрушава.
Да ви любя искате — тогава
тъй не прихвайте пред мен.
Само сдържан глас ще очарова,
посред зимен студ голям,
туй сърце — същински тлеещ плам.
що припламва в песен нова.
Франсис Жам (1868–1938)
С изключение на кратък престой в столицата, прекарал целия си живот в селища из югозападния край на Франция, където се издигат Пиренеите. Първите му творчески изяви били приветствувани от Маларме и Жид, чиято подкрепа и приятелство го окуражили. Както стиховете, така и прозата на Жам са в пълно съзвучие с неговия живот в близост до природата; книгите му са пълни с това, което той наричал „вечна поезия“ — прост израз на прости чувства; набожността му прелива в смирено преклонение пред природата и поетизация на човешкото всекидневие.
Ще падне сняг наскоро. Спомням си каква
тъга ме бе обзела миналата зима.
Ако ме бяха питали: „Какво ти има?“,
бих казал: „Оставете. Нищо е това.“
Добре размислих лани в тази своя стая,
догдето вънка, тежък, падаше снега.
Напразен труд. Като тогава и сега
си пуша от лулата с кехлибар накрая.
От стария ми шкаф все лъха мирис свеж,
но глупав бях, понеже множество голямо
неща не могат да се променят и само
позьорство е да се прикриваш зад брътвеж.
Защо тогава в приказки пилеем сили?
Целувките и сълзите с безмълвен чар
разбираме без думи; стъпки на другар
ни са по-мили и от думите най-мили.
Нарекли са със имена безброй звезди,
не мислейки, че имена не са им нужни;
с числа кометите в простори теменужни
не биха литнали по-бързо от преди.
И где ли е скръбта от миналата зима?
Със мъка бих си спомнил нещичко едва.
Бих казал: „Оставете. Нищо е това“,
ако попита някой днес: „Какво ти има?“
Този край е свеж като крайбрежните места.
Пътищата с прах почернени потъват смътно
в сини низини, стаили сянка и любов.
Малко е небето над дърветата високи.
Тука идвам да разхождам своята печал
сред приятели и тука бавно под лъчите
измежду цветята обикалям без посока.
Всички се безпокоят за мене, за скръбта ми
и самият аз не знам какво да им отвръщам.
Може би подир смъртта ми някое дете
ще си спомня как по тази същата алея
е видяло млад човек със шапка, който пуши
кротко своята лула сред свежа лятна утрин.
Ти, напусната от мен, не ще си ме видяла,
ти не ще си ме видяла тук за теб да мисля
и да влача мъка, по-голяма от гората.
Всъщност и самата ти не ще ме разбереш —
твърде съм далеч от теб и ти — далеч от мен.
Аз не съжалявам за тъй свежите ти устни.
Но тогава за какво ли се вълнувам още?
Ако знаеш, мила, тук ела да ми го кажеш.
Обясни, защо, когато съм обзет от мъка,
сякаш и дърветата са болни като мен?
Ще умрат ли едновременно със мен и те?
Ще умрат ли небесата? Ще умреш ли ти?
Със своя син чадър и с мръсните овчици,
със дрехите си, дъх на сирене разнесли,
отиваш към небето на хълма, подпрян
на гегата си от чимшир или от дъб.
Вървиш след куче и магаренце, понесло
товара — двата гюма — на гърба си щръклест.
Покрай ковачите на селото ще минеш,
след туй ще стигнеш планината ароматна,
където ще пасат овцете — бели храсти.
Натам се влачат пари, скриват върховете.
Натам се вият голобради лешояди
и мяркат се огньове сред мъглите нощни.
Оттам ще гледаш със спокойна доброта
духа на бог, обгърнал необятността.
Пол Клодел (1868–1955)
Родил се във Вилньов-сюр-Фер, на четиринадесет години продължил и завършил образованието си в Париж. През 1890 година започнал дългата си дипломатическа кариера, продължила четиридесет и пет години. Тя го отвела в Ню Йорк, Бостън, Пекин, Токио, Копенхаген, Хамбург и други градове по света. Творбите му дълго време оставали познати и ценени само в литературните кръгове, но впоследствие придобили широка известност, увенчана и с Нобеловата награда. Пол Клодел обогатява френската поезия със съвсем самобитен стих, който се отличава със своята дължина и необичайна изразна сила и гъвкавост. Този стих напълно съответствува на всеобхватно звучащата поезия на своя създател, в която дори и дълбокият католически мистицизъм не е в състояние да обуздае могъщото поетично вдъхновение. Новите изразни средства, въведени от Клодел и подхванати от Виктор Сегален и Сен-Джон Перс, оказват силно въздействие при развитието на по-новата поезия във Франция.
За да се обясни реката не с вода, а с друго нещо, няма със какво освен с огромното влечение неотразимо!
И нищо друго вместо карта и идея, а веднага всепоглъщащото бързане на всичко неотложно и осъществимо!
Без друга цел, а хоризонта и морето чудодейно взели своите места!
И съучастието на наклона със желанието и със тежестта!
Без друго някакво насилие, със кротост и търпение в приемственост, със сечивото на ума, без друга свобода,
освен безспир пред мене тази среща със порядъка и със необходимостта, в която трябва да се въведа!
Но не да следва крак след крак, а маса раснеща и натежаваща при своя ход,
цял континент със мен, земята в мисъл се разтърсва и подхваща този ход!
По всички точки на басейна свой — света, чрез своята повърхност, всички свои пори,
реката зарад тази среща предизвиква извор, сетне втори,
било порой шумящ между скали, било най-тънка струйка откъм върховете девствено понесена да свети в сянка свята,
било дълбоко блато с дъх на тиня, от което мътен ручей блика по земята,
основната идея чак догдето поглед спре, обогатена от противоречието и случайности безброй,
и нейната артерия по своя главен път, нехаеща за хрумванията на всеки приток свой.
Подкарва до безкрайност воденици тя и градове едни за други прави интересни, а и обясними също.
След себе си тя цял въображаем свят повлича във движение могъщо.
И сетната преграда, както първата и всички следващи, без никакво съмнение и страх,
че тя, по волята на цялата земя, потеглила след нея, ще преодолее всички тях.
О Мъдрост срещната преди! Била си, значи, тъкмо ти — пред мене, без да съм разбирал, още от детинството ми ти вървиш,
когато се препъвах и когато падахме очакваше печална и готова да простиш,
но скоро след това отново тръгваше по пътя със непобедима строгост в своя глас!
Била си тъкмо ти в часа на моето спасение, това лице, повтарям — ти, всевечна Дево, първата, която срещнах в Библията аз!
Била си ти, която като втори Азаря за Тобиас[70] се грижиш оттогава,
която никога с такова стадо от единствена овца не почва да се уморява.
Какво голямо множество страни обиколени заедно! Какви случайности и колко минали години!
И подир дългата раздяла радостта от тази среща, чийто миг сближи ни!
Сега тъй ниско слезе слънцето, че бих могъл да го докосна със ръка
и сянката ти тъй е дълга, че бележи сякаш пътя ми така,
догдето погледът достига — там, след теб го разпознавам в твоите следи!
И онзи, който вдига поглед все към тебе, не рискува да се заблуди.
В гора или в море, посред мъгла и дъжд, в полето и на планината,
когато се явява твоето лице, веднага всичко става познаваемо, сдобива се с позлата.
И аз навсякъде те следвах, както майка си — децата.
В яркото сияние на есента
тръгнахме сред утринта искряща.
Буйното великолепие на есента
ек в далечното небе изпраща.
Утрото, което беше целия ни ден,
целия ни ден в сребро най-чисто
с въздух — злато до часа, когато с рог стаен
Дионея трепва поривисто.
Целия ни ден отлят от девствено сребро
и леса като огромен ангел цял от злато.
И като обшит с червено ангел със дърво като сияйна свещ
от огън върху пламък, злато върху злато!
О дъха на лес умиращ, да го доловиш!
О дъха на пушек, да го доловиш! На жива кръв със смърт примесена в покоя!
О стъписване на златото пред блясъка на разцъфтяващия ден!
О съцветието на шибоя!
Който бе замлъкнал и избухна, и замира, и се вдига пак висок,
чувам от сърцето на гората
как отново еква и извива, и се удължава, по печален
повикът недостижим на рог.
Повикът на рог неутешимо сладкогласен
зарад времето, което си замина
и което си замина зарад този ден прекрасен,
чрез когото съществувалото си замина.
Туй, което беше някога, уви,
някога и няма да се върне вече:
зарад златото, което грее тук,
зарад всичкото непоправимо злато,
зарад тази вечер тук!
Зарад тази нощ, изгряла тук!
Заради луната и сияйната Голяма мечка тук.
Отново! Отново морето, което се връща за мене подобно на лодка,
морето отново, което се връща към мене с могъщия прилив, което ме вдига и люшка тъй както галера, от своя товар облекчена,
или като лодка, завързана само със тънко въженце, която танцува с все сила, която проплясва, отпъжда, затъва, кади и катурва, забила нос в своето колче,
или като едър жребец задържан дотогава, политнал изпод тежестта на ездачка, която встрани го възсяда и рязко юздата опъва със радостен смях!
Отново нощта се завръща, за да ме потърси,
тъй както морето, което достига докрай пълнота в тишина, сред часа, който свързва в едно Океана със всички човешки пристанища, пълни с очакващи кораби, който отприщва портала и яза!
Отново и пак заминаване, установено отново общуване, пак се отваря вратата!
Ах, колко дотяга ми ролята, взета от мене сред хората! Ето нощта! И прозорецът пак се открехва!
Напомням онази девойка, която стои под прозореца светъл на белия приказен замък, окъпан от лунни лъчи,
която дочува със трепет в сърцето блажено изсвирване в храстите, както и шум от очакваща двойка коне,
и не съжалява за в къщи, прилича на мъничък тигър, приготвен за скок, й сърцето й сякаш окриляно е от любов към живота, от страшна космическа сила!
Навънка от мен е нощта, а във мен е мощта на среднощната сила, на Славата виното, болката в толкова пълното мое сърце!
Ако ли не влиза лозарят съвсем безнаказано в лина,
нима ще повярвате, аз че бих могъл да тъпча голямата своя реколта от думи,
така, че умът ми съвсем да не бъде замаян от техните пари!
Ах, моя е днес вечерта! Ах, моя е тази огромна безименна нощ! А пък цялата бездна без край на нощта ми прилича на бляскава зала за първия бал на девойката!
И тя с нетърпение тръгва! А друг път достатъчно време за сън ще намери!
Ах, опиянен съм! Ах, аз съм на бога отдаден! Дочувам във себе си глас, ускоряващ се ритъм, движение към радостта,
тропот от стъпките на Олимпийска кохорта и марш темпериран божествено!
Защо да обръщам внимание днеска на всички! Не съм аз създаден за тях, а за
възторга от този окрилящ ме ритъм свещен!
О вик на затикнат тромпет! О удар връз бъчва за оргия!
Защо да обръщам внимание днеска на всеки от тях? Само ритъма! Ще ме последват ли те, или не? Да скърбя ли, дали са ме чули?
Пред мен се разперва самото Крило поетично!
За музика кой ми говори? О само ми дайте възможност да сложа сандалите златни!
Не са ми потребни излишни украси. От никого аз не изисквам очи да закрива
и всичките думи, с които си служа,
са думите най-всекидневни и в същото време различни!
Не бихте намерили рими във моите стихове, нито магия. Все вашите фрази са тука. И всяка от вашите фрази успял бих така да подхвана!
А тези цветчета са ваши цветчета и вие твърдите, че те са за вас непознати.
И ваши са тези крака, а пък ето че стъпвам със тях по морето и ходя по морската шир триумфално!
Пол Валери (1871–1945)
Творческият му път преминал през изучаване на математиката и едно двадесетгодишно „мълчание“, съответствуващо на необикновената самокритичност и безграничен стремеж към задълбочаване на познанието, характерни за този поет. Роден в Сет, завършил право в Монпелие, той се установил в Париж през 1894 година и малко по-късно обнародавал есето „Въведение към Метода на Леонардо да Винчи“. По това време започнал да попълва първата от своите 257 тетрадки, съдържащи разсъжденията и бележките му, записвани в продължение на петдесет и една години. Блестящият му поетичен дебют продължил до 1896 година, сетне Валери престанал да пише. Големият успех на „Младата парка“ през 1917 година го подтикнал към творчество, без да намалява изключителната му взискателност. Интелектуалният характер на неговите стихове се съчетава с формално съвършенство и мелодичност, напълно в духа на изказването му, че поезията се характеризира с „домогване да съдържа по-голямо мисловно значение и повече музика, отколкото носи или може да понесе обикновената реч“. Сред пристъпите на ирационализъм, характерни за буржоазното изкуство през XX век, „разсъдъчният“ Пол Валери възражда декартовските традиции на френската култура.
Седи предачка край прозорче, в синевата
от звучната градина бликнала с омая;
чекръкът с хъркане опивал сетивата
и морна, от лазура пила, подир тая
гальовна вълна в пръстите й отмалели,
главица нежна свела е във сън накрая.
А въздуха и храста в извор са се слели
и той разпръсва чар; в градината ленива
цветя, които губи, са се разпилели…
Цветец, където волен вятър си почива,
привет превива — на чекръка стар, далече
блестящо посвещава роза мълчалива.
Но спящата преде едничка нишка; свлече
се крехка сянка тайнствено и скоро, мека,
край спящите ръце изпредена е вече.
Сънят разгръща се по своята пътека
с ленивост ангелска; със вяра в туй вретено
се къдри вълната под всяка ласка лека…
Лазурът се укрива зад цветя смутено,
предачко, в блясък и в листа обвита цяла;
едно дърво пламти. Небето мре зелено.
Сестра ти, розата, добре те бе обвяла
преди на своя дъх невинен с аромата
и сякаш отмаля съвсем… И си заспала,
предейки вълна, край прозорче, в синевата.
Със мисли устремени в чисти цели,
един до друг по пътя, все така
вървяхме хванати ръка в ръка
безмълвни… сред цветята потъмнели.
И както двойка влюбена върви,
сами в нощта зелена на полята,
деляхме бляскавия плод — луната,
приятелка на лудите глави.
След туй умряхме на една полянка,
далеч, сами, сред ласкавата сянка
на този лес потънал в шушнещ здрач;
и горе в необятното сияние
отново се намерихме със плач,
о скъпи мой другарю по мълчание!
В тишината край мене родени,
твоите стъпки се движат напред,
към леглото на моето бдение
и безмълвие носят, и лед.
Същество съвършено и нямо,
колко сдържаност, нежност е в тя
Всички дарби, отгатвани само,
в голотата им близка съзрях!
Ако твоите устни нечуто
се навеждат над ведри гърди
със целувка за оня, комуто
мисълта ми подслон изгради,
ти не бързай: живях да те чакам,
чар — да бъдеш или да не си,
и от твоите стъпки сред мрака
във сърцето ми отзвук търси.
Нарове, с разпукани кори,
на зърната напора неспрели,
сякаш сте чела със мисли смели,
по които горд стремеж искри.
Претърпените от вас слънца
са били, о нарове, такива,
че сега мощта ви се разкрива,
ронейки рубинени зрънца.
И кората в златна твърд разстила,
тласкана от непозната сила,
ярки капки със отблясък сух;
тази рана бляскава с възхита
кара да мечтае моят дух
за архитектурата си скрита.
Минават гълъби по тая стряха ярка,
а тя зад борове и гробове се мярка;
обгаря пладнето край тези брегове
морето, винаги започващо отново!
О, радост — подир размишление сурово
да съзерцаваш отдиха на богове!
Какъв изтънчен труд в светкавици поглъща
елмазите от пяна лека и могъща,
какъв покой вълните сякаш ще родят!
Когато слънце спре над тази бездна синя,
изпъкват две творби на вечната причина:
проблясва Времето и мъдрост е Сънят.
Имане трайно, храм обречен на Минерва,
спокойна широта, вода, която вперва
око, изпълнено с такъв голям покой,
догдето було пламенно над него пада,
о моя мълчаливост!… Във душата — сграда
и стряха с керемиди бляскави безброй.
О, храм на времето, в една въздишка сбрано,
да се изкачвам тук подготвен съм отрано,
от морския си взор изцяло обкръжен;
със жеста на сеяч, отблясък ведър мята
презрение победно над височината,
като че жертвоприношение от мен.
И както някой плод при допир се разпада,
превръщайки отсъствието си в наслада
в устата, във която формата му мре,
аз вдишвам тука своя бъдещ дим, догдето
нашепва на изчерпания дух небето
промяната — от бряг във звук — да разбере.
Небе правдиво, виж ме — тъй непостоянен!
След изблика на гордостта, след онзи странен
поток от леност, който с мощ у мене слях,
отдавам се на светлия простор изцяло,
над гробовете сянката на мойто тяло
ме кара да привикна с трепета й плах.
С душа изложена на туй слънцестоене,
поддържам те, о правда, блеснала над мене
с оръжия безмилостни към всеки враг!
На твойто място, чиста, връщам те веднага:
погледай се!… Но светлината предполага
до нея половината да бъде мрак.
За мен, за мене само, в мен дълбоко, гдето
е изворът на стиховете — до сърцето,
между събитие и пълна пустота,
дочувам ек от вътрешната моя сила —
горчива, мрачна, звучна, във духа ми скрила
звука на вечно бъдещата празнота!
Кажи, лъжливи пленнико на храсталака,
о, залив, който о пръст да се нагълта чака,
о, тайни, скрити в ослепителния звук,
какво е тялото, що с мене си отива,
какво влече го към земята костелива?
За моите отсъстващи си спомням тук.
Потайно, свято, пълно със безплътен пламък,
за светлина открито късче земен камък —
харесва ми туй място, свързващо добре
дървета, камъни и злато в твърдост крепка;
и толкоз мрамор тук над толкоз сенки трепка;
над гробниците мои спи едно море.
Прогонвай идоли е, куче необятно!
С усмивка на овчар догдето многократно
минавам и паса загадъчни овни —
туй бяло стадо от гробове мълчаливи,
отдалечавай ангелите предвидливи,
напразните съновидения махни!
Тук всяко бъдеще във леност се прелива,
във сухотата насекомото се впива;
изтляло всичко — въздухът е променен,
във течност с неизвестен аромат разтворен.
От липсите пиян, животът е просторен,
горчилката сладни, духът е прояснен.
Добре са мъртвите под тази пръст корава,
която стопля, тайните им изсушава.
Отгоре пладнето, високо над брега,
обмисля себе си, за пример то се взема…
Завършен мозък, съвършена диадема,
във тебе скритата промяна съм сега.
Единствен аз страха ти да побирам мога!
Съмнението ми и моята тревога
са недостатъци на твоя чист елмаз…
Но сред нощта със плочи мраморни богата
един недоловим народ изпод земята
на твоята страна застава в тоя час.
Стопили са се те във липса непозната…
Червена глина е изпила белотата,
жизнеността преминала във цветове!
Къде са думите за мъртъвците мили,
къде са дарбите, душевните им сили?
Където плач е бликвал, червеят снове.
На леките жени смехът и виковете,
очите ясни, сълзите и смеховете,
кръвта, която в устни пие аромат,
гръдта, която с огън си играе даже,
дланта, която иска да мълчи, да каже —
отива всичко в гроб — безкраен кръговрат!
А ти, душа, очакваш ли в съня да няма
отново тези ярки багри на измама,
с които златото пред живия блести?
Ще пееш ли, когато се разсееш в пара?
Мълчи! Минава всичко! В бърза надпревара
умираш, свято нетърпение, и ти!
Безсмъртност мършава със черно-златна дреха,
със лаврови венци обкичена утеха,
която майчин скут създава от смъртта,
лъжа набожна, хитрост все една и съща!
Та кой не го познава, кой не се отвръща
от черепа зловещ с озъбена уста!
Бащи отминали, отдавна непознати,
които под пръстта на множество лопати
за стъпките ни сте земя във тоя ден,
действителният червей, силата на злото
не е за вас — погребаните тук, защото
живее от живот и винаги е в мен!
Любов или омраза е към мен самия?
Зъбът му близо е — не мога да се скрия,
за него всеки прякор става сполучлив.
Какво от туй? Поглежда той, слухти, желае!
Плътта ми му харесва, жребий мой това е —
живея да принадлежа на този жив.
Зеноне![72] О, жесток Зеноне от Елея!
Стрелата ти бръмчи, прониза ли ме с нея?
Във въздуха е тя — лети и не лети!
Звукът ме ражда и стрелата ме убива!
Ах, слънцето… Със сянката си го закрива
Ахил, закрачил с непомръдващи пети!
Но не!… Вдигни се! Тръгвай в трайността безкрайна
Прекъсвай, тяло, тази мисъл всеотдайна!
Изпий ветрец роден във океана чак!
Безкрайна свежест, от морето изпарена,
духа ми връща… О могъща шир солена!
Да я догоня, в нея жив да бликна пак!
Море грамадно, със вълнения богато,
пантерска кожа и хламида, по която
безбройни идоли на слънцето блестят!
Чудовище, пияно от плътта си синя,
захапваш пак опашката си сред пустиня,
където с тишината сходен е шумът.
Да се живее трябва!… Вятър се надига
и в миг разтваря и затваря мойта книга,
на прах в скалите става дръзката вълна!
Литнете, страници, изпълнени с омая!
Вдигнете се, вълни! Разбийте вие тая
спокойна стряха със кълвящи в мир платна.
Пол Фор (1872–1960)
Родил се в Реймс и след пристигането си в Париж на седемнадесетгодишна възраст обнародвал манифест в полза на поетичния театър. Създаденият от него през 1890 година театър дал възможност на френската публика да се запознае с голям брой „некасови“ пиеси. Самият Пол Фор е автор на няколко пиеси, играни с голям успех. Но той бил преди всичко поет и още първата му стихосбирка „Френски балади“ (1896 година) направила силно впечатление със своеобразната си форма. Той й останал верен до края на живота си, създавайки ритмична и мелодична проза, изпъстрена с неочаквани хрумвания и спонтанен лиризъм. Като придавал привидно прозаичен вид на своите балади, Фор добавил нови тонове към богатата гама на френската поезия.
През лятото, в сините нощи, когато запеят щурците,
над Франция господ изсипва от своята чаша звездите.
Дъха на небето средлятно ветрецът донася до мен. Замъчва
ме жажда, копнея да пия простор посребрен.
Вечерният полъх за мен е ръбът на студената кана,
отгдето, притворил клепачи, на глътки ще пия безспир.
И тъй както сока от нара изстискван се пръска на пяна,
излива се звездната свежест сега от небесната шир.
От дневния блясък все още тревата загрята е тука. От-
пуснат на нея спокойно, потънал във унеса мил на ней-
ната топла прегръдка, о, как бих до дъно изпил огром-
ната чаша, в която сияние звездно блещука!
Дали съм аз Пан или Бакхус? Опивам се, пил от про-
стора, и ето че моята треска в прохладния лъх прекипя:
веднага след първата глътка отново жадувам за втора.
Небето във мен да прелее! Във него да се разтопя!
А също тъй опиянени, умряха Юго, Ламартин, тъй
както и Байрон, и Шели — жадуващи звездните нощи.
Просторът все тъй си остава да блика безкраен и син;
отпих го едва и ме грабна, а толкова жаден бях още!
Ако поискат всичките момичета на тоя свят
да си дадат ръце — със танц морето биха обкръжили.
Ако захванат всичките момци моряшки занаят,
от лодките си мост върху вълните биха построили.
Тогава този свят би бил опасан с кръг от танц хвъркат —
ако поискат всички хора дружно да напрегнат сили.
Алфред Жари (1873–1907)
След като завършил средното си образование в Рен, той отишъл да следва в Париж. Там животът и творчеството му се съчетали в бурен протест срещу заобикалящата го капиталистическа действителност. Той съзнателно предизвиквал възмущението на буржоазната публика, като дръзко пренебрегвал общоприетите морални норми. Типично за неговата поезия е карикатурното изображение. В прочутия му сатиричен фарс „Крал Юбю“, написан за куклен театър, героите по най-уродлив начин възпроизвеждат пороците на века; останалите му поетични образи са не по-малко гротескни и целят да отблъснат читателя, да разтърсят дълбоко съществуващите нравствени критерии. Жари умрял от туберкулоза твърде млад, а малкото му по обем творчество дало подтик за оформянето на кубизма, разпростирайки влиянието си и върху дадаизма и сюрреализма.
Змей сребърен, пълзящ на изумруден фон,
под слънцето на Висла в дрямка се унася.
На Полша краля — крал преди на Арагон,
към банята си бърза, гол, дръвник от класа
Дузина перовете са; той — без модел.
Лойта си люшка и земята разлюлява,
при всяка крачка палецът му предебел
във пясъка пантофка в миг му издълбава.
Закрит зад своя тлъст корем като зад щит,
върви. Изтъква задникът му именит,
че гащите му са били с вместимост нула;
по тях личат, в естествена големина,
отзад — червенокож, потеглил на война,
на кон; отпред — самата Айфелова кула.
На А.-Ф. Еролд[73]
Една кутия със солено телешко, завързана като лорнет,
видя омар, приличащ като брат на нея.
Брониран беше той с черупка твърда,
върху която пишеше, че вътре като нея е обезкостен
(boneless and economical[74]);
и под опашката си свита
навярно беше скътал ключ за своето отваряне.
Обзет от обич, домоседът къс от телешко
се обясни на самодвижещата се кутийка жива за консерви —
че ако би се съгласила да се пригоди
със него заедно, към земните витрини,
би била наградена със множество златни медали.
Шарл Пеги (1873–1914)
Първоначално се проявил с публицистика в защита на социалистическите идеи и поддържал Емил Зола по време на аферата Драйфус. От 1900 до 1914 година издавал списанието „Петнадесетдневни тетрадки“, в което поместил най-важните произведения на Ромен Ролан. В навечерието на Първата световна война преминал към краен национализъм. Загинал храбро като доброволец в първите дни на войната. Поетичните му произведения са стилизирани в духа на средновековните стихове с религиозно съдържание.
Край долини благородно засияли
замъци бележат с отдих дълъг ход;
под величествен несменен небосвод
след Лоара тръгват нейните васали.
Сто и двайсет замъка са нейна свита,
от дворци са по-прекрасни в низ отбран:
Шенонсо, Ланже, Азе и Сент Енян,
Валансе — с магия в имената скрита.
Знам един от замъците на Лоара[75],
извисен дори над замъка Блоа,
откъдето кралят — сетен Валоа,
гледал залеза окъпан в слава стара.
Тук изящен е стилът, корнизът — лек,
по е трайна тук гранитната дантела,
с благородството смъртта се е преплела
в спомен вечен за един далечен век.
Този спомен е от стародавен миг,
за момиче към реката кон повело.
С нова ризница и с дух невинен, смело
то отиваше към жребий най-велик.
С кратки думи туй момиче във Турен
съумя след два-три дни да заповяда
на бойците груби, водейки отряда
към Жаржо и Мьон във поход вдъхновен.
Анри Барбюс (1874–1935)
Участието му като доброволец в Първата световна война се оказало решаващо събитие в неговия живот. То предопределило по-нататъшното му развитие като комунист и писател със значение за прогресивната световна литература. Романите му „Огънят“ и „Яснота“ получили много висока оценка от Ленин. Но в сравнение със заслугите му като прозаик, публицист и литературен критик постиженията му като поет са твърде скромни. Те бележат дебюта на Барбюс в литературата (1895 година) и заслужават да бъдат отбелязани като явление, предвещаващо появата на мощно реалистично направление в съвременната френска поезия.
Слънчев лъч, обсипан цял
с капки — бисери искрящи,
сред дъжда проблясък праща
върху крайния квартал…
Тя седи в ателието,
шие, сгърбвайки снага,
но усеща, че дъга
ще изгрее на небето.
Ето, блясват цветове
над стрехите и тогава
неусетно тя запява —
сякаш радостта зове.
Сякаш бъдещето ясно
тя възпява в този час.
Ангелският неин глас
вярва в песента прекрасна.
В красотата вярва тя
и в хармонията трайна
и се чувствува безкрайна
като своята мечта…
После, уморена, сива
сред настъпващия мрак,
тихичко запява пак
и към къщи си отива.
Пъстрата тълпа навън
с глъч и шум я обкръжава,
но самотна тя остава
с песента на своя сън.
От мечти отблясък има
в уморените очи,
а в сърцето й звучи
музика недоловима.
Пред теб сияе твойто право,
в гръдта ти вик е спотаен,
със гняв и с вяра ден след ден
напред по пътя стъпваш здраво.
Изкуственият мир в света
изчезва — скрива го забрава,
омразата ти запламтява
и към небето литва тя.
И цял разтърсва се всемира
от стъпките ти разлюлян;
кръвта на буйния ти блян
към твоето сърце напира.
Край тебе вятърът свисти,
ръката ти в юмрук се свива,
забравяш мъката горчива
и искаш да успееш ти!
Напред вървиш, на твойто рамо
не тегнат спомени и жал,
отново се изправяш цял
и за живота мислиш само.
Заглъхват минали беди
и през сълзите ти изглежда,
че слънцето към теб се свежда,
но по-блестящо от преди!
Забравил славата позната,
ти ставаш песен, устремен
към утрешния ведър ден,
към радостта и светлината!
Макс Жакоб (1876–1944)
Приятел на Аполинер и Пикасо, проявил се като застъпник на кубизма в поезията. Още през 1915 година приел католическата вяра, но след немската окупация на Франция бил арестуван от хитлеристите заради еврейския си произход. Не успял да издържи на тежките условия и умрял в концентрационния лагер Дранси. Стиховете му са причудлива смесица от твърде противоречиви елементи — неясни „образи-митове“, католицизъм, простодушна непосредственост, горчива ирония, дяволит хумор и сдържана тъга; съвсем не е лесно да се открие кое у него е пародия и кое — не, но оригиналността на таланта му е безспорна.
Издигнете ме да полетя над свещите димящи на земята.
Над отровните рогове на земята.
Има мир единствено над змиите на земята.
А земята е уста огромна, замърсена:
тия нейни хълцания, тоя неин смях от цяло гърло,
тая нейна кашлица, дъхът й, хъркането й, когато спи,
кълцат моята душа. Водете ме навън!
Помогнете, дайте ми ръка, а ти, Земя, ме изпъди.
Свръхестествен, стисвам знамето ти от коприна!
Нека вихър ме притиска към обветрените гънки.
Пръсвам се от сблъсквания със самия мен,
следвам се като скрипец, кола с дилеми претоварена
и не бих могъл да спя освен във очевидността ви.
Вам завиждам, феникс, позлатен фазан, кондори.
Дайте ми хвърчащото килимче, да ме отнесе
над гърма, извън кристала на вратите ви.
Видение тъй странно тая вечер
възможно е да ви е завладяло;
че ангел е пред вас, видяхте вече,
пък то — самото ваше огледало.
Елеонора, бягайки, развърза
и пусна своите коси докрая,
за да укрие от зората бързо
онуй, което страстно аз желая.
За верния съпруг не е прието
да мислите, нали пред нас са дните.
Любовник съм, крила си имам, ето
и вас ще ви науча да летите.
И нека тая муза на лъжата
остави върху пръстите ви в дар
презрение, което е мечтата
на млад и от крале по-горд овчар.
Когато кралят, на чиято власт настъпи края,
получи тая вест, бе почнал да си пие чая
във дамския си хол, до обичното си прасе.
Той сложи лявата си длан над своето сърце
и произнесе тихо, със старание голямо,
безсмъртни думи, съответстващи на него само:
„Законът ми е лош, ще трябва да го подобрим,
но ето че е късно вече да го променим!“
В камината същински нокти пламъците бяха
и празнодумни гатанки във огъня горяха.
Пое тогава кралят стар към манастира път
и при оттеглянето смаян бе светът.
Оковите си златни тръска оргия; незрим
и скапан изпод чара на премените ти пищни,
хетеро, сред подземия — тъмници скритом хищни,
зора не е видял ориенталският килим.
Семейството на собственика, както си е редно,
похапва вкусно сирене след блюдото последно.
Жена красива плаче и танцува — в скръб Офелия
обезумява от любов и музика, обзели я.
Иззад кулисите излязъл, срещнал злия дух,
пиян поет полицията вика с шепот глух…
Сърце покрусено, сърце изпълнено с тъга,
сърце изчерпано, сърце замаяно от зло,
какво да дириш между циганите си дошло?
Сред тия луди със лица съвсем окаменели,
сърце превърнато в пустиня — всичко са ти взели.
Сърце от угризения, светлик сияйно горд,
сърце самотно, тук какво потърси ти сега?
— Акорда взимам аз, миньорния акорд.
Леон-Пол Фарг (1876–1947)
Парижанин, син на инженер-химик. Започнал да обнародва стихове от 1894 година. За отбелязване е стихосбирката му „За музиката“ (1914 година), книгите с поетична проза „Пространства“ (1929), „Под лампата“ (1930), „Според Париж“ (1932) и „Пешеходец из Париж“ (1939). Прикован от парализа през 1943 година, той продължил да пише, връщайки се към изобилните си спомени. Думите му „животът не беше добър, но беше хубав“ дават ключ за разбиране на едновременно невеселата и лека музика на неговите стихове.
Дълга ръка със отблясъци златни се плъзва
горе в дърветата, слиза, звънти между клоните.
Сгушват се и се спогаждат листа и съцветия.
Виждам — слепок се укри в нежността на нощта.
Чело навежда Диана над ручея, слагайки своята маска.
Между тревите притичва пантофка копринена,
сякаш припомня небето, достигащо до хоризонта.
Своите ладии готви нощта за отплуване.
Други ще дойдат да седнат на пейката.
Други ще гледат туй всичко, а мен ще ме няма.
И светликът ще забрави онези, които го любеха.
Никакъв зов по лицата ни няма светлик да запали.
Никакъв стон с любовта ни не ще прокънти.
Тъжни ще бъдат прозорците наши.
В сивата улица двойка съвсем непозната ще мине.
И гласове
други ще пеят; и други очи ще заплачат
в новосъздадена къща.
Всичко ще бъде изчерпано, всичко ще бъде простено,
мъката свежа ще бъде и нова ще бъде гората,
може би нявга, за други, не толкова рано,
бог ще изпълни туй щастие, нам обещано.
Едно название: Кромак ни спомня
за залив пуст… О смърт ма любовта,
бъди по-малко тъжна, щом оплака
и други имена, и други дни,
когато бе като слепеца, вперил
безмълвно поглед в тъмното червено
и с изподраскани ръце играещ
върху чипа на палавото детство…
Като слепеца, който блян сънува
и мънка, и сърцето му роптае
срещу красавицата с хладко тяло,
която го поглежда, цяла в сълзи…
Кромак. Опази къща под клонака,
прозореца с очите ведри все,
с ръцете дълги, бели, тъй полека
отмахнати от твоето сърце…
Пиер Албер-Биро (1876–1967)
Един от поетите на стихийния протест срещу света на буржоазните ценности, който оставил трайни следи в културния живот на Франция. През 1916 година основал списанието „Сик“, предвестник на сюрреализма. Опитал всевъзможни приумици, причислен към кубистите, той се връщал и към класическите форми, без да губи от силата на своята убийствена ирония. Между 1917 и 1922 се посветил на театъра. Автор е и на своеобразната епопея-дневник-поема в проза „Грабинулор“ (1933).
Сбогом континенти В островче съм гдето
няма министерства ни епископат
Няма тук Сибили а пък по дръвчето
ябълки греховни пръскат аромат
Имало Горгони на Есхил в сърцето
химнът им злокобен тук е непознат
риск за идиличност също липсва ето
и Психеи няма в островния свят
Сякаш до небето въздухът те вдига
пиеш от морето без да кажеш стига
седнал на скалата с неизвестен цвят
посред тая гледка все една и съща
горд че хоризонта който те обгръща
става огърлица върху твоя врат
Оскар-Венсеслас дьо Любич-Милош (1877–1939)
Получил образованието си в Париж и въпреки литовския си произход съумял да заеме място сред изтъкнатите майстори на френското поетично слово. Болезнената меланхолия, която господствува над цялото му творчество, изглежда обусловена и от тази метаморфоза, която не е по силите на всекиго. Последните търсения на този даровит създател на мелодии от думи са заглъхнали в мрачна мистика.
Добре дошла бъдете, вие, устремената към мен
във ехото на собствените мои стъпки, откъм дъното на тъмния и хладен коридор на времето.
Добре дошла бъдете, майко моя, самота.
Когато радостта вървеше в сянката ми и когато птиците
на радостния смях се блъскаха в огледалата на нощта, когато и цветята,
когато страшните цветя на младото съчувствие покриха любовта ми
и ревността навеждаше глава и се оглеждаше във виното,
за вас си мислех, самота, за вас, за изоставената.
Захранили ме бяхте с черен скромен хляб и с мляко, и със горски мед;
приятно бе да ям от вашата ръка като врабец,
защото никога не съм, Кърмачко, имал ни баща, ни майка
и лудостта, студенината бродеха без цел из къщата.
Понякога ми се явявахте във образ на жена
сред хубавата светлина лъжлива на съня. А роклята ви беше
със багри на сеитба; и в изгубеното ми сърце,
враждебно, нямо и студено като камъче по пътя,
чудесна нежност се пробужда и до днеска още,
когато видя някоя жена, облечена в кафяво, бедно,
с тъга и прошка: ластовичка първа
лети, лети над нивите из светлото небе на детството.
Аз знаех, че не ви харесва мястото, където бяхте,
и че така далеч от мен, не бяхте вече моята прекрасна самота.
Скалата, с време припокрита, островът безумен сред морето
са ласкави престои; зная много гробници с врати, покрити от ръжда и от цветя.
Ала не би могъл домът ви да е там, където и небето, и морето
заспиват върху теменугите на необятната далечина като любовници.
Не, вашият същински дом не е оттатък хълмовете.
И тъй, помислили сте за сърцето ми. Защото там сте се родили.
И там изписвали сте детското си име по стените.
Като жена, която е видяла да умира земния съпруг,
се връщате със вкус на сол и вятър върху белите си бузи
и с този древен, древен дъх на коледния скреж във вашите коси.
Тъй както от кадилница разлюшкана покрай ковчег,
от моето сърце, в което екне този странен ритъм,
усещам да се носи аромата на минутите от детството. Не съм забравил
и съучастническата градина, гдето ме зовеше Ехо, втория ви син, о самота.
И бих познал веднага мястото, където спях тогава
до вашите крака. Нали там още се преливат ветрове
над тъжната и прелестна трева между развалините и от мъхеста пчела
жужене медено нали ще прозвучи сред галещата топлина?
А пък ако на гордата и тръпнеща върба отместите
сирашката коса: лицето на водата
пред мене би се появило толкоз светло, толкоз чисто! Тъй чисто и тъй светло
като Далечната, съгледана отново в утринния хубав сън!
И парникът, с дъга обкичен, на отдавнашното време
навярно още приютява кактуса-джудже и тънката смокиня,
отколе там дошли — от кой ли край щастлив? И на хелиотропа, който мре,
дъхът неистово се лее пак в следобедната треска!
Страна на детството! Владение сумрачно на дедите!
Липа сънлива, драга на полезните пчели,
щастлива ли си както някога? И ти, звънче на златните цветя,
все тъй ли радваш сянката на хълмовете за годежа
на Спящата, тъй бяла в плесенясалата книга,
така приятна за разлистване, когато лъч на вечерта
се спусне над праха в тавана: и около нас е тишината
от спрелия чекрък на паяка-предач. — Сърце!
Сърце в тъга! Овчарят със кожух облечен
надува своя дълъг рог. В овощната градина
спокойният кълвач зачуква с клюн ковчег за любовта си
и жабата се моли между занемелите тръстики. О сърце в тъга!
Болнаво храстче шипково, прикътано под хълма, ще те видя ли отново
през някой ден? И знаеш ли, че твоят цвят, по който се усмихваше росата,
бе натежалото от сълзите сърце на детството ми? О приятелю!
Не твоите бодли, а други ме раниха!
И ти, о мъдър извор, с поглед тъй спокоен и красив,
където търсеха убежище от звънката горещина
последните остатъци от сянка и от тишина в света!
По-малко чиста е водата, по лицето ми потекла днес.
Но вечер от леглото детско с дъх на цъфнали цветя съглеждам
безумно украсената луна на свършващото лято. Тя надзърва
през дивата лоза и в дъхавата нощ
на Меланхолията хайката със лай се впуска в сънища!
А сетне Есента пристигаше със звуци от коли, от брадви и от кладенци. Наподобяващ бягство
на заек с бял корем по прясно паднал сняг, прибързаният ден
оставаше във нямо смайване сърцата ни печални. — И всичко туй, и всичко туй,
когато любовта, загинала сега, не беше се родила още.
Жан дьо Бошер (1878–1953)
Роден в Белгия, прекарал по-голямата част от живота си в опит за усамотение. Сред преднамерено неясните образи на този поет, който се представял за „тъмен“, проблясват понякога съвсем конкретните очертания на съществуващата, въпреки всичко, негова вяра в поезията и в човека.
У всички нас
всички хора
казвам у хората
не пионките и не търговците
въздухоплавателите или спекулантите
има нож поема
не различни стихчета за барабан и пиколо
има в нас единствена поема
има
това е сразяващ пестник
факла която убива
удар на як боздуган връз вратата затворена
храчка изплюта в целта по средата
ярост вулканска с въжета завързана
в примка безименна стегнат делириум
скок вън от хаоса
в празнотата всевечна без глас
това е
или това е юмручният удар преминал отвъд мярката
който удря вечността сляпа и няма
неотговаряща с никакъв звук
ужасяващият ураган на нищото
пред жаждата проклета
черното замайване от вечното падение
светлина накрай
изпепеляваща сърцето и ръката
това е
има
това е пестникът от пламък
който не пламва напразно
Гийом Аполинер (1880–1918)
Известен е с литературния псевдоним, който произлиза от истинското му име Вилхелм Аполинариус Костровицки. Роден е в Рим от майка полякиня и баща италианец. Образованието си получил в Монако, Кан и Ница, а от 1899 година живял в Париж. Сприятелил се с поетите Жари и Жакоб, с художниците Русо и Пикасо. Сътрудничил в периодични издания и сам основал литературното списание „Пирът на Езоп“. През 1911 година излязла стихосбирката му „Бестиарий, или Шествие на Орфей“. Бил известно време в затвора поради лъжливо обвинение в съучастничество по повод на кражба в Лувър. На този престой посветил цикъл стихове, които влезли в „Алкохоли“ (1913). Аполинер се записал доброволец след избухването на Първата световна война и бил тежко ранен в главата (1916). Починал две години по-късно от „испански“ грип и от последиците на раната си. Малко по-късно била издадена военновременната му лирика в сборника „Калиграми“.
„Една антология, посветена само на съвременната поезия, би трябвало да започва с Аполинер“ — пише Марсел Арлан. И наистина през следващите години във Франция едва ли може да се намери поетична школа или направление, които да не сочат за свой предшественик Аполинер. Неговите творчески търсения са намерили израз и в редица опити за теоретични обобщения (например статията „Новият дух и поетите“). Между другото той пръв е въвел в литературата понятието „сюрреализъм“. Той пръв се отказал от обичайната пунктуация в своите стихове и бил последван от повечето френски поети на двадесети век. Но приносът му не е в някои безплодни формалистични експерименти, а в постоянната незадоволеност, в неспокойния дух, устремен към нови открития и същевременно здраво свързан с многовековната поетична традиция. Увлечени от показни ефекти, последователите му често забравят многократно подчертавания от него стремеж да „бъде от своето време, без да пожертвува нищо от това, на което по-старите са могли да ни научат“.
Под моста Мирабо минава Сена
и нашата любов
Да я зова ли в спомен въплътена
Бе всяка мъка от възторг сменена
Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам
Да постоим така ръка в ръката
ръцете ни са мост
под който преминавайки се мята
от погледи преситена водата
Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам
Вълната никога не се обръща
тече и любовта
а мудност на живота е присъща
а пък надеждата е тъй могъща
Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам
Назад не тръгва нашата вселена
и с любовта е тъй
не би могла да бъде възкресена
Под моста Мирабо минава Сена
Иде нощ минути отброявам
дните отминават аз оставам
В мъглата идват селянин накуцвайки едвам
и волът му сред сивата мъгла в която никак
не се познават жалките колиби по-натам
Пристъпвайки полека селянинът тананика
любовна песен песен за измяна в любовта
за златен пръстен за сърце което се разбива
О есента смъртта на лятото докара тя
И отминават силуета два в мъглата сива
На Леон Белби
Птичко кротка във обратен полет птичко
свиваща гнездо из въздуха
в границата гдето вече блясва земната повърхност
втората си клепка притвори замайва те земята
щом глава повдигнеш
Мрачен и посърнал аз отблизо следвам също
някаква мъгла която уличните лампи затъмни
някаква ръка закриваща внезапно погледа
някаква стена помежду вас и всички светлини
и ще се отдалечавам самоозарен помежду сенки
и редици от очи на най-обичани звезди
Птичко кротка във обратен полет птичко
свиваща гнездо из въздуха
в границата гдето паметта ми вече блясва
втората си клепка притвори
не заради слънцето или земята
а заради този огън удължен чиято сила ще нараства
тъй че някой ден ще бъде тук единствената светлина
Някой ден
Някой ден се чаках аз самия
Казвах си Гийом побързай време е
за да зная най-накрая кой съм аз
аз познаващия другите.
Знам ги чрез петте си сетива пък и чрез още няколко
Стига ми да зърна техните крака и мога тия хора
с хиляди да възпроизведа
да погледна техните панически крака единствен техен косъм
техния език когато ми харесва да играя ролята на лекар
техните деца когато ми харесва да играя роля на пророк
корабите на корабособствениците писалките на моите събратя
дребните пари на слепите на немите ръцете
също тъй заради речника но не заради почерка да зърна
някакво писмо написано от някого над двадесет години
стига ми да вдъхна миризма от черквите им
миризмата на реките в градовете им
аромата на цветята в техните обществени градини
О Корнелиус Агрипа[76] миризма на малко куче би ми стигнала,
да опиша най-подробно твоите съграждани от Кьолн
със царете влъхви и с урсулинската върволица
вдъхновила те за грешката относно всичките жени
Стига ми дъха на лаврите които се отглеждат за да любя или да осмивам
да докосна дрехите
за да зная колко някой е зиморничав
О познавани от мене хора
стига ми от стъпките им звук да чуя
за да знам посоката в която ще вървят завинаги
Тези всичките ми стигат за да мисля че съм в правото си
другите да възкресявам
Някой ден се чаках аз самия
Казвах си Гийом побързай време е
и с лирична стъпка приближаваха ония що обичам
сред които аз не бях
Великаните покрити с водорасли преминаваха из градовете си
под водата гдето кулите еднички бяха острови
и това море със светлините в своите дълбочини
кръв преливаше във вените ми караше сърцето ми да бях
сетне на земята идваха стотици бели населения
всеки техен мъж в ръка държеше роза
и езика който съчиняваха по пътя
аз научих от устата им и го приказвам още
шествието преминаваше и търсех тялото си в него
Всичките които се явяваха и все не бяха аз самия
носеха едно след друго късчета от мен самия
построиха ме по малко както се издига кула
Хора се тълпяха появих се аз самия
форма взел от всичките тела и всичките неща
Времена отминали Умрели Богове които мене оформиха
аз живея само отминаващ както вие си отминахте
и като отвръщам поглед от туй празно бъдеще
в себе си съзирам миналото цяло да расте
Мъртво е единствено това което още тук не съществува
Край сияещото минало е тъй безцветно бъдещето
тъй безформено покрай това което в този свят
представлява едновременно усилие и резултат
Отворете ми вратата на която чукам с плач
Вечно променлив като Еврипа[77] е животът
Ти поглеждаше към облаците слизащи
с кораба осиротял към бъдещите трески
и за всички тези съжаления и разкаяния
спомняш ли си ти
Рой вълни извити риби и цветя надморски
нощ огромна бе морето
и реките в него се разпръсваха
Аз си спомням аз си спомням още
Вечер бе отивах в тъжната странноприемница
недалеч от Люксембург
В дъното на залата отлиташе един Христос
някой беше грабнал невестулка
друг държеше таралеж
и играеха на карти
ти пък бе забравила за мен
Спомняш ли си дългото сирачество на гарите
ние прекосихме градове които се въртяха през деня
и повръщаха до късно нощем слънцето на дните
О моряци о тъгуващи жени и вие мои спътници
спомняйте си за това
Двамата моряци бяха заедно навред
двамата моряци никога не си говореха
младият умирайки се строполи
Скъпи мои спътници
електрически звънци на гарите и песен на жътварките
мрежа на касапин полк от улици неизброими
конница от мостове и нощи посивели от пиянство
градовете във които бях живееха живот на луди
Спомняш ли си за предградията за проплакващото стадо на пейзажите
Сянка беше хвърлил кипарисът нисък
в тази нощ през късно лято слушах как
се оплаква птица и долавях пак
незамлъкващия шум от речен плисък
Но догдето мряха в самота безгласна
всички погледи на всичките очи
продължи брегът пустинен да мълчи
на оттатъшния бряг върхът проблясна
и безшумно минаха на фона блед
сенки пъргави като трептящи вейки
със обърнати встрани глави държейки
сянката на копията си напред
Сенките за миг нарастваха без мярка
за да чезнат пак в загадъчния здрач
тези сенки плачеха с човешки плач
и се плъзгаха по планината ярка
Но кого ще разпознаеш върху тези стари снимки
спомняш ли си за деня когато падна малката пчела във огъня
беше спомняш ли си в залеза на лятото
Двамата моряци бяха заедно навред
възрастният носеше верига на врата си
младият на плитка сплиташе косата си
Отворете ми вратата на която чукам с плач
Вечно променливи са Еврипа и животът
Ето ме пред всички — човек добронамерен
познаващ и живота и от смъртта достъпното за смъртния
изпитал мъките и радостта на любовта
успял неколкократно да наложи своите разбирания
владеещ множество езици
и доста пропътувал
видял войната в артилерията и в пехотата
ранен в главата опериран с хлороформ
загубил най-добрите си приятели в ужасната борба
Дотолкова познавам старото и новото доколкото отделният човек от двете може да узнае
и без да се безпокоя сега от развилнялата война
за нас и между нас приятели
разглеждам този дълъг спор между традицията и новаторството между Порядъка и Приключенията
Вие чиято уста е създадена по подобие на божията
уста която е самият порядък
бъдете снизходителни когато ни сравнявате
с ония които бяха съвършенството на порядъка
Ние които навсякъде дебнем приключения
ние не сме ваши врагове
ние искаме да ви дадем обширни неочаквани пространства
където разцъфтялата загадка чака оня който би желал да я откъсне
съществуват там огньове нови цветове невиждани
хиляди видения неуловими
на които трябва плът да се даде
ние искаме да вникнем в добротата в необгледната страна където всичко е мълчание
Съществува също времето което би могло да бъде и прогонено и върнато назад
Смилете се над нас които вечно се сражаваме на границите
на безграничното на бъдещето
смилете се над грешките ни и над всичките ни грехове
Ето че настъпва лятото — сезон без мярка
и младостта ми мъртва е тъй както пролетта
О слънце туй е времето на Истината ярка
очаквам да пристигне тя
за да я следвам винаги о тя е с външност мила
с едничка цел да е обичана от мен
като че е магнит а аз железен къс към нея устремен
пред моя взор опиянен
в червенокоса хубавица се е въплътила
Косите й проблясват сякаш
светкавица остава трайна в мрака
или се мярка пламък като този
от който греят неповехналите рози
Ала присмейте се присмейте се над мен
човеци по света особено във моята страна
защото има толкова неща които все не смея да ви кажа
и толкова неща които няма и да ме оставите да кажа
смилете се над мен
Четиримата артилеристи
към едно от близките села
се отправят с крачки отривисти
прах покрива техните тела
Те поглеждат ивицата пясък
и едва обръщат се назад
във мига във който чуват трясък
от избухващ вражески снаряд
Пак за миналото и тогава
разговорят Все така добре
подготовката им продължава
Те се обучават как се мре
Ако загина там на границата в боя
ще плачеш някой ден о Лу любима моя
но споменът за мен ще гасне както мре
снарядът който в миг избухнал е сред боя
снаряд за цъфнал храст напомнящ тъй добре
но този спомен в миг избухнал сред простора
с кръвта ми ще залей изцяло този свят
морета планини догдето стига взора
и ярката звезда изгряла с чуден цвят
Забравен спомен жив в нещата тъй познати
ще зачервя цвета прекрасен на гръдта ти
и твоята уста косата с цвят червен
не ще старееш ти нещата тъй познати
ще се възраждат в плам за обич отреден
Кръвта ми бликнала съдбовно над земята
на слънцето лъчи по-ярки ще даде
ще тласне с бяг вълни ще освежи цветята
невиждана любов ще слезе на земята
с любим по-силно в теб незнайно откъде
Ако загина Лу а споменът загива —
спомни си някой път минутата красива
на младост и любов на огън запламтял —
кръвта ми е поток от щастие прелял
най-хубава си ти бъди и най-щастлива
о моя лудост в мен едничка още жива!
Валери Ларбо (1881–1957)
Започнал и завършил живота си във Виши, но прекарал младите си години в пътешествия. Обиколил най-вече Италия, Германия, Англия и Испания; богатството от впечатления наложило отпечатък върху творчеството му. То обхваща поезия (до 1923), романи (до 1929), литературна критика и преводи (между другото запознал френските читатели с делото на Джойс). През 1935 година се парализирал и онемял, но продължил да работи и оставил интересен дневник.
Заеми ми своя шум и своята осанка ласкава,
нощното си плъзгане през заблестялата Европа,
о луксозен влак! И шеметната музика,
чиито звуци пълнят твоите уютни коридори,
докато отвъд лакирани вратички, върху кожените канапета,
спят милионерите.
Аз обхождам тези коридори, тананикайки,
и следя маршрута ти в посока на Виена и на Будапеща,
смесвайки гласа си с твоите стотици гласове.
О хармоника!
Аз почувствувах за първи път наслада от живота
във едно купе на Нор-експреса между Вирбален и Псков.
Плъзгахме се през полето; там овчарите,
край букети от дървета като хълмове,
бяха със кожуси от сурови, мръсни овчи кожи.
(Беше осем сутринта, бе есен и красивата певица
с виолетови очи си пееше в съседното купе.)
А пък вие, ледове, между които аз видях Сибир и планините в Самниум!
И Кастилия — сурова, без цветя, и Мраморно море под топъл дъжд!
Заемете ми, о Ориент-експрес, Сюд-Бренер-бан, предайте ми вашите чудесни глухи шумове и
вашите трептящи гласове на птици мамещи;
заемете ми спокойното и лекото дихание
на локомотивите — големи, малки — със движения
тъй естествени, локомотивите на бързи влакове,
теглещи без мъка четири вагона с позлатени букви
из самотните планински местности на Сърбия,
после през България, изпълнена със рози…
Ах, ще трябва тези шумове, това движение
да навлязат в моите стихотворения — да изразят
вместо мен живота ми неизразим, живота
на дете, което не желае нищо да научи, само
вечно се надява на неясни образи.
Град от сиви камъни, светли, ясно очертани
и прорязани от живи, зеленикави води
със красиви параходи, бели като лебеди;
град на летни радости, с бледи паркове,
със небе по-бледо и от тях, ако това изобщо е възможно,
с толкова веселие и топлота в дърветата;
вие също, хубави войници с жълтите яки и черните куртки
в слънчевата светлина на Блазиехолмсхалм — напускайки хотела,
тази августовска сутрин ви приветствувам отново!
Вас, девойки, продавачки на списания и вестници,
с къси светлосини роклички, с яки моряшки,
пак ви виждам — винаги загадка сте за мен.
С неизвестна възраст сте: между дванадесет и двадесет години,
и човек се пита имате ли си любим;
вие си приличате и не единствено по облеклото,
а и по лицата — хубавите бели и сияещи лица
с приветливо твърдо изражение, с поглед неопитомен и син…
Влюбен бях във всички вас преди години,
както бях обикнал римските букетопродавачки,
младите момичета от остров Маркен, във съседство с Амстердам,
селянките в Корфу и дори
свирещата на латерна лъжециганка във Лондон.
Всяко предрешаване вълнува поетичното сърце,
гледайки ви, си въобразявам приключения.
Дюргарден, градини бледи, надалеч от каменните дълги кейове,
сиви с тъй блажена сивота, и лятна, и безкрайно чиста!
Искам да се скитам между храстите покрай театрите,
със сърце натегнало от леден пунш.
Ще отида из градините на ресторантите,
гдето пийналите господа си спят по масите,
ще послушам новите берлински шлагери.
После ще разгледам превъзходната витрина
на търговеца на грамофони с магазин на Арсеналсгатан;
статуята на монарха Карл XII ще ми се усмихне сред зеленината
в този сенчест и блажен площад,
където страдах.
Стромпартерен, място, гдето пият на брега,
сякаш сред вода, под моста, под листака —
пият леден пунш и някакъв ликьор, поднасян
само в четвъртлитрови стъкла, които трябва да се пресушат!
Туй е най-приятното във Стокхолм.
То напомня за Венеция, за вечери край Темза
и е по-красиво и от хубавите вестникопродавки…
А пък за да се предпазите от вечерната влага,
ви обгръщат с вълнени одеяла,
оцветени във червено, и по този начин
всичките жени са мънички Червени шапчици.
Жюл Сюпервиел (1884–1960)
Родил се в Монтевидео и прекарал детството си в Уругвай, а образованието си завършил в Сорбоната. Създал многобройни стихосбирки, романи, сборници с разкази, комедии и други. В ранните му стихове значително място заема романтиката на странствуването, свързана с екзотични природни картини и образи, почерпени от древните южноамерикански култури. Впоследствие разкрил по-пълно своята оригиналност по пътя на вглъбяване в най-съкровените трепети на човешкото съзнание и на отразения в него образ на Вселената. Обаче в стремежа си към сложни и многопосочни търсения се домогва до пределна яснота. Първият му ярко самобитен сборник със стихове „Гравитации“ бил възторжено приветствуван от Рилке. Военновременните „Стихотворения за нещастната Франция“ го нареждат в славните редици на поезията на Съпротивата. Между прозаичните му творби се открояват романите „Човекът от пампасите“ и „Крадецът на деца“.
Нощ във мене, нощ отвън,
те рискуват своите звезди,
смесвайки ги, без да знаят.
И греба напрегнато между
тези две привични нощи.
После спирам и поглеждам.
Колко надалеч се виждам!
Малка точица съм само,
пърха бързо тя и диша
над дълбоката вода наоколо.
А отвред опипва ме нощта
и ме смята лесна плячка.
Но коя от двете нощи,
външната или онази вътре?
Сянката една е и подвижна,
слънцето с кръвта ми са едно.
След изчезването й отдавна
виждам дирята си във водата,
с мъка от звездите осветен.
Да сграбчиш здрача, статуята над пиедестала,
да сграбчиш сянката, зида и улицата цяла,
и шията на спящата жена, а после длани
широко да разтвориш. Колко птици изтървани,
изгубени — превърнати на улицата цяла,
на здрача и на статуята над пиедестала.
Изчезни за миг — да сториш място за пейзажа,
с предпотопна хубост пак ще разцъфти градината,
без човеци кактусът ще стане пак растителен…
Нямаш нищо общо с корените, устремени
към онуй, което винаги ти се изплъзва.
Остави тревата да расте извън съня ти —
после ще се върнеш, за да видиш станалото.
В гората малка катеричка все ме пази;
за миг е птичка — за да вижда надалеч,
и после пак е с козина и пак ме гледа,
ала какво за мен да стори и какво за нея —
И двама врат протягаме — невежи сме,
по някой облак ни забулва всеки път…
Но продължаваме да бъдем бдителни,
с надежда да научим повече накрай.
А тишината знае повече от нас за двама ни,
съчувствува ни тя, че можем всеки миг,
бидейки крехки, да загинем; тя ни люби,
понеже ний накрай ще бъдем нейни рожби.
Полюсът въздишки няма.
Само мечка преобръща
някакво кълбо по-бяло
от снега, пък и от нея.
Как да й внушиш от тука,
от Париж, че то е тъкмо
тъй отдавнашната сфера
с намаляващи размери
на едно среднощно слънце.
Мечката е тъй далече
от затворената стая
и е толкова различна
от познатите животни,
преминаващи край мене…
Неразбрала, тя се свежда
над туй малко свое слънце
би желала да му върне
топлината със дъха си
и с езика си грижовен,
сякаш че за нея то е
мръзнещо мече, което,
свито на кълбо, се прави
на умряло и не гледа.
Колко тежка е за носене Земята! Сякаш
всеки носи нейното тегло на рамо.
Мъртъвците носят само
два-три сантиметра пръст,
а над живите е цялото кълбо.
О Атласе, зло за всички си околовръст,
ние сме децата ти, Атласе.
Ние сме неизброими,
а Земята е една;
въпреки това
всеки трябва да я носи на гърба си
и дори когато спи, отново тежестта голяма
все го кара да въздиша сред съня,
под товара, който равен няма!
Повече от всякога тежи Земята при война,
лее се кръвта й във Европа и във Океания,
а над уморените ни рамене отекват нейните стенания —
нейните ужасни викове
целия простор поглъщат без остатък.
Винаги обаче трябва да я носим още малко по-нататък,
за да може да премине тя от днешния във утрешния ден.
Жюл Ромен (1885–1972)
Истинското му име е Луи Фаригул. Първите му литературни изяви са в областта на поезията. Бил един от основателите на групата „Абатство“ и на течението унанимизъм, чиито програмни стихове и манифест обнародвал през 1908 година. Обявявайки се срещу символизма, унанимистите се стремили към социална тематика, правдиво изображение на действителността и простота на стила. Впоследствие техният абстрактен хуманизъм и донякъде мистичното схващане за съотношението между личност и общество ги отклонили от реалистичните позиции. Най-значителните стихосбирки на Ромен са „Европа“ (1916), „Белият човек“ (1937) и „Вдигнати камъни“ (1957). С годините той се обръщал все повече към прозата и написал голям брой романи (първият излязъл през 1911 година). Със значителен успех се ползувала неговата драматургия, започната с драми в стихове („Армията в града“, 1911) и завършена с комедии като „Кнок, или Триумфът на медицината“ (1924). Между 1932 и 1946 година са излезли двадесет и седемте тома на неговия опит да създаде епопея на живота във Франция от 1908 до 1933 година, озаглавен „Хора с добра воля“.
Аз не съм щастлив,
както много хора,
тази нощ, макар че
цял съм чистота.
Както си припомнях
нежелани случки,
бутнах мойта лампа —
счупих я на две.
Ето ме на тъмно,
тих, облакътен,
в тъжна нощ, която
мене не познава.
Мисля за селцето
под върха Мезанк;
бях щастлив привечер
там през детски дни.
Здрачът беше там
тъй спокоен, ласкав,
селото бе мило
за едно дете;
ако имах сили
да си спомня всичко,
бих поплакал дълго
с длан върху сърцето.
Сълзите защо са,
щом не би заплакал,
че си без надежда,
сам с печален спомен;
че за да напишеш
мъката си, имаш
само къс попивка,
от луна огрят?
Зората ноемврийска с мъка
отблъсва надалеч нощта.
Недоразбудената мисъл
пред сънищата е безсилна.
Ще бъде черно през деня
посред надвисналите сгради
и лампи в барове дълбоки
до късно пладне ще блестят.
Добре е да си в час такъв
сред стара уличка закътан,
където тайнственост незнайна
обгръща всеки глъч и шум.
Тогава свръхестествен дъх
излъчват всичките врати:
нагоре глъхне по стените
и видимо се разпростира;
догдето пък небето леко
просветва в изблик на възторг,
като че е узнало вече
това, което търсим още.
I
Любов — отсянка на Париж.
Един светлик едва зарадван
изниква в уличната сянка;
един открит за всички пламък
дълбокия лазур дарява;
мъждука позлатен все пак
и свит под тънък слой мъгла:
един светлик зарадван доста.
Любов — отсянка на Париж.
II
От най-доброто на лазура
нали остава само пепел —
неуловима вечер —
и стени?
Ала стъклата пак за теб
са източници на небе,
треперещи, но непресъхнали;
небе поне за още час,
в сърцето влязла синева,
любов — отсянка на Париж,
III
Да слязат сенките — готови
са улицата и душата.
Но трябва твоите очи
да ме погледнат по-отблизо,
така че да ги разпозная.
Ще трябва ти да се склониш
с настъпването на нощта;
на рамото ми се склони,
любов — отсянка на Париж.
Блез Сандрар (1887–1961)
Под този литературен псевдоним се прочул Фредерик Заузер, който се родил в Ла Шо дьо Фон, в семейството на швейцарски търговец. На петнадесетгодишна възраст избягал от дома си и през следващите години обиколил света (Азия, Африка, Русия, Англия, САЩ, Южна Америка, Канада). Опитал много професии и взел участие (според собствените си думи) в руската революция от 1905 година. През Първата световна война постъпил във френския Чуждестранен легион и загубил дясната си ръка, отнесена от снаряд. След войната продължил много да пътува и животът му запазил своя трескав и задъхан ритъм, който е характерен и за цялото му творчество. Появата на първите му поеми „Великден в Ню Йорк“ (1912) и „Проза за транссибирския експрес и за малката Жан от Франция“ (1913) е повратен момент за по-новата френска поезия: човекът започва да търси себе си не в дълбините на своето аз, а в опознаването на света. В по-нататъшната лирика на Сандрар средищно място заема „светкавичното“ стихотворение-репортаж („Страници от пътя“, 1924). Между 1925 и 1957 година издал много романи, очерци, есета и няколко тома, образуващи своеобразна лирична автобиография.
Платон не признава правото на гражданство за поета
скитник-евреин
метафизичен дон Жуан
Приятелите близките
ти нямаш вече обичаи нито навици
Трябва да избегнеш тиранията на списанията
Литература
Беден живот
Маска
Жената танца който Ницше пожела да ни научи
Жената
А иронията?
Продължително отиване и връщане
своеобразно скитничество
Всички хора всички страни
Тъй не си на служба вече
и вече няма как да те усетят
Аз съм един господин който в приказни експреси
прекосява винаги все същите Европи и
обезсърчен поглежда през вратичката
Пейзажът не ме интересува вече
а танцът на пейзажа
танцът на пейзажа
танц-пейзаж
паритатитата
Аз се все-превъртам
Всички ни говорят все за залези
всички пътешественици са единодушни да говорят
все за тукашните залези
има много книги във които се описват
само залези
Залезите във тропичните райони
Да наистина прекрасни са
аз обаче предпочитам изгревите
зазоряването
Не пропускам ни едно
винаги на мостика стоя
твърдо
и единствен им се възхищавам
Но да ги описвам изгревите няма да започна
ще ги лазя все за мен.
Люшка се люшка се корабът
луната луната прави кръгове из водата
из небето прави кръгове мачтата
и посочва всичките звезди с пръст
Една млада аржентинка облакътена на перилата
мечтае за Париж който едва познава и за който съжалява вече
Тия светлини въртящи се неподвижни двойни оцветени
угасващи й напомнят ония които е гледала от
хотелския прозорец към Булевардите и й обещават
скорошно завръщане
Тя мечтае да се върне наскоро във Франция и да живее в Париж
Шумът на моята пишеща машина й пречи да доведе мечтата си докрай
Моята хубава пишеща машина която звънка в края
на всеки ред и която е бърза като джаз
Моята хубава пишеща машина която ми пречи да мечтая и на левия борд и на десния
и която ме кара да следвам докрай една идея
моята идея
Ние не желаем да сме тъжни
това е твърде лесно
това е твърде глупаво
това е твърде безопасно
Твърде често има поводи да се тъгува
това не е находчиво
Всички все тъгуват
ние не желаем да сме тъжни
Сен-Джон Перс (1887–1975)
Истинското му име е Алексис Сен-Леже. Роден е на остров Гваделупа. Произхожда от френски преселници, дошли в Антилите през XVII век. Учил в Бордо. В периода между 1916 и 1940 година бил на дипломатическа работа, достигайки до поста главен секретар на министерството на външните работи. Много пътешествувал, обиколил тихоокеанските острови и проникнал в пустините на Средна Азия. По време на Втората световна война отдал творческите си сили на Съпротивата. Сътрудничещата с окупатора администрация го лишила от гражданство; той намерил убежище в САЩ, където написал прочутата си поема „Изгнание“. Непреклонната му гражданска позиция в духа на най-добрите традиции на френската култура прибавила нов блясък към властното обаяние на неговата поезия. Поемите „Възхвали“ (1907), „Анабазис“ (1924), „Ветрове“ (1946) и „Ориентири“ (1957) са главните етапи в творческото му дело, в което френският език достига до най-бляскаво славословие на битието, до една от своите най-величествени изяви. Сен-Джон Перс е носител на Нобеловата награда за литература през 1960 година.
VII
„… Синтаксис на светкавицата! О пречисто слово на изгнанието! Тъй далечен е оттатъшният бряг, отгдето е проблеснало посланието:
две чела на жени са покрити със пепел и от същия пръст са докоснати; две крила на жени зад завеси, от същия полъх раздвижени…
Дали могло си да заспиш през тази нощ под извисеното дърво от фосфор, о сърце на молеща се статуя, о майко на Изгнаника, когато по огледалата в стаята се беше отпечатил неговият образ?
И ти, по-бърза под светкавицата, ти, по-бърза да изтръпнеш на оттатъшния бряг на неговия дух, другарко на мощта му и слабост на мощта му, ти, чийто дъх завинаги със неговия се е смесил,
ще приседнеш ли отново на опразненото ложе при настръхването, овладяло женствената ти душа?
Не от вчера е изгнанието! Не от вчера е!… Проклинай, о жена, под своя покрив песента на птицата берберска…
Ти няма да дочуеш бурята далеч да умножава звуците от стъпките ни, без викът ти на жена в нощта да връхлети отново във гнездото му непостоянния орел на щастието!“
… Млъкни, о слабост, а и ти, о дъх уханен на съпругата в нощта, като самата ядка на нощта.
Навред преброждаща по бреговете и навред преброждаща моретата, млъкни, о нежност, а и ти, присъствие крилато, подравнило се по моето седло.
Отново ще препусна като нумидиец край неотчуждимото море… Без никаква върбинка, дъхаща по устните, обаче на езика — като щипка сол — маята на отдавнашния свят.
Селитрата и содата са теми на изгнанието. Мислите ни са насочени към действие по пътища, покрити с кости. Светкавицата ми открива руслото на най-значителните намерения. И бурята напразно ще измества границите на отсъствието.
Онези, които обиколиха света през обширните атлантически Индии[78], онези, които за миг предугаждат идеята нова над свежия полъх от бездната, онези, които надуват рогове пред тежките порти на бъдното,
знаят, че из пясъците на изгнанието вият мощни страсти, под камшика на светкавицата сгърчени… О щедроръки, под солта и пясъка на Юни! Запазвай жива помежду ни тайнствената сила, скрита в песента ти!
Като онзи, който каза на вестителя — и това е неговото послание: „Забулвайте лицата на жените ни; повдигайте на синовете ни лицата; заръката сега е каменните прагове на домовете ви да са измити… Тихо ще ви кажа имената на онези извори, където утре ще измиваме пречистия си гняв.“
Настъпил е часът, Поете, да напомниш име, род и потекло…
Stype=prosepoetry
2
„… Ще ви накарам да заплачете, това е преголяма милост посред нас.
От милост заплачете, не от мъка — заяви Певецът на най-хубавата песен; —
от чистото вълнение в сърцето, чийто източник за мен е неизвестен,
като мига пречист в морето, който винаги предхожда свежия ветрец…“
Говореше тъй морският човек със думите на морския човек.
Възхвала тъй отдаваше, възхвала и на любовта, и на копнежа за морето
и към Морето все, отвред, това изтичане на всички източници на наслада.
„Това е разказ, който ще разкажа, разказ, който ще изслушате.
Това е разказ, който ще разкажа както подобава, с такава милост той ще е разказан, че ще трябва да се радвате.
Ще бъде разказ, който е желан в безгрижното нехайство към смъртта,
такъв ще бъде в свежестта си за човека със сърце безпаметно,
че ще ни бъде благосклонност обновителна, като ветрец от устието при вида на светлините по брега.
Измежду всичките, които ще го чуят, свити под голямото дърво на мъката,
малцина няма да се вдигнат, да се вдигнат с нас и да поемат път, усмихнати,
сред папратта на детството и тропота от преминаващите жезли на смъртта.“
3
Поезия за съпровод към хода на съдбовна рецитация, прославяща Морето.
Поезия в съзвучие със песента на хода в обиколка около Морето.
Като подхващане на обиколка около олтар, като незрима гравитация на хор покрай затворения кръг на строфата.
Това е песен за морето, но каквато никога не са изпявали, Морето в нас ще я изпее:
Морето, в нас нахлуло, до насищането на дъха, до заключителното слово на дъха,
Морето в нас, понесло своя свилен свист откъм простора, с цялата си свежест на нечакана печалба за света.
Поезия за стихване на треската във навечерието на презморско пътешествие. Поезия, за да се изживее по-достойно навечерието на насладата ни от морето.
Това е тя — мечтата за морето, но каквато никога не са мечтали и Морето в нас ще я мечтае:
Морето, в нас втъкано, чак до водораслените свои бездни, Морето в нас, тъчащо дългите си часове от светлина и дългите си пътища от мрак —
и всяка волност, всяко раждане и всяко разкаяние, Морето, все Морето в неговия морски прилив,
в изобилието от мехури, в мъдростта, просмукана от неговото мляко, ах, в свещения кипеж на неговите гласни — свитите девици! Свитите девици! —
Морето — то самото само пяна и подобно на Сибила сред цветя на своя трон железен…
Stype=prosepoetry
Пиер-Жан Жув (1887–1976)
През детските си години се увличал от музиката, а през 1910 година излязла първата му стихосбирка. Творческото му развитие преминало през влиянието на символизма и унанимизма. Участвувал в Първата световна война като доброволец-санитар, но се разболял и бил изпратен на лечение в Швейцария. Там се сприятелил с Ромен Ролан, комуто по-късно посветил книга. В следвоенния период преживял тежка духовна криза, завършила през 1924 година с пълно отричане от написаното дотогава и с приемане на „религиозните перспективи като единствен лек срещу бездната на времето“. Последвала поредица от романи, написани между 1925 и 1937 година, както и няколко стихосбирки, в които намерила най-пълен израз творческата индивидуалност на Пиер-Жан Жув („Сватби“, 1931, „Кървава пот“, 1935, „Небесна материя“, 1937). По време на немската окупация се намирал в Женева и се изявил като един от челните поети на Съпротивата. Делото му се допълва от постиженията му като преводач на Шекспир, Хьолдерлин и Гонгора, както и като есеист и музикален критик.
Приятно е да скиташ сред свещената пустиня
и от гърдите на вълчицата, о дух добър, и от водите,
които родната земя преброждат, диви някога,
а днес опитомени, жаждата да утолиш, намерено дете;
през пролетта, когато в тъмните недра
на лесовете са се върнали крилата чужди,
Денят когато си отдъхва в самотата,
край палмовия дънер с птиците на лятото
се сбират и пчелите, и мечтани планини.
Защото има непоникнали цветя в пръстта,
те растат от само себе си във празната земя.
Един отблясък и не е добре да ги береш.
Вече позлатени, те са забранените цветя,
наподобяващи на мисли…
Минавайте, гигантски дървета, подвижни по склона
из светлината, вдигайте се по-нагоре сред цвърченето
на облазурените летни птици над тревисти върхове,
а ти крещи по-силно, синьо ужасяващо небе!
Придвижвайте се с по-голяма ведрина, със блясък
от осъзнаването на деня, във лоното божествено
внезапно с порив, с тласък на мъзга и с пот,
догдето се чернее все пчелата около лозата,
по-силни нека сте, отколкото ви позволява светлината,
унищожете тръпнещата форма и
минавайте, вървете в мен, за да сте Съществото
недействително, с драперии на Съвършенство, обожавано от нас.
Нека две учудени очи потъват сред пространството
нека дирите на сълзите да бъдат пресни
нека гръмотевицата да напредва смеейки се пеейки
Ето го часът човекът е разголен и могъществата мрат
Чувате ли този трясък от оръжия окървавени
Чувате ли този труд потаен на земята
тези женски пъргави ръце със бели нокти
виждате ли как раздират парещата кожа на небето?
Сенките дали са по-дълбоки от кръвта
или кръвта е много по-дълбока и от сянката
Колко черно е по края на червената ти кръв
Оттук се влиза в девствената нощ
тука тя развихря светлините свои
преизпълнена с пространство и с пространство и със нощ
тука се отърсва тя от своите тътнежи
одеяния и голота дълбока
Тук се ражда всичко и въздига се и обожава
сред пустотата в Нищото и Отрицанието на нощта
При естествените граници на планините
земята е напълно синя, отдалече гледана,
а отблизо тя не е единствено зелена или жълта,
но изпълнена със странен призив, сякаш
всички цветове са прекосени и се е явил първичният.
Чува се посред въображаеми полета
шуртене на вода и птичи полет проличава,
край гробището свежо има благосклонна сянка.
Ах, господи, стори да не умра с превръзка на очите!
Пиер Реверди (1889–1960)
Етапите на живота му са белязани от редуването на стихосбирките: „Овално прозорче“ (1916), „Керемидите на покрива“ (1918); „Отломки от небето“ (1924), „Изворите на вятъра“ (1929), „Рискове и опасности“ (1930), „Железария“ (1937), „Повечето време“ (1945), „Работна ръка“ (1949), „В безпорядък“ (1956). Стихотворенията, включени в тях, са своеобразни малки светове, притежаващи завършена архитектура и изпълнени с вътрешно напрежение. „Поезията, дори привидно най-спокойната, винаги е същинска драма на духа“ — пише този поет и неговото творчество напълно го потвърждава. То е пределно изчистено от всякаква украса и се стреми към разкриване на конфликтите, разкъсващи съвременния човек. Пиер Реверди е писал и поетична проза, както и няколко книги с философско-естетични размисли. Участвувал в поезията на Съпротивата, проявявайки високи граждански добродетели. Те са в съзвучие с разбирането му за действената сила на поезията: „Въпросът не е да се изрази, нито дори да се предаде, както казва Валери, едно поетично състояние — въпросът е то да бъде предизвикано.“.
Монета във въздушното течение
под пламък който се разпространява
в града заспал
край движещите се дървета
на каменния зид
в завършека и а пътя
опасващ земното кълбо
Това са те
глава подадена навън
лъчи от слънце край косата
лице удавено
и сълзи
всички предпоставки да не вярваш в нищо
думите са се изгубили по пътя
няма нищо повече за казване
вятърът пристигна
светът се отдръпна
обратната страна
На мястото останало
между четирите черти
квадрат основа бяла
Ръка която бузата ти е подпряла
Луна
Лице в което пламва светлина
профил на друг човек
но твоите очи
Аз лампа съм която ме повежда
Над влажните клепачи пръст се свежда
В средата
изтичат сълзи по това пространство бяло
между четирите черти
безмълвно огледало
Безгласната камбана
мъртвите птички
в къщата където сън унася всички
часът е девет
Земята стои неподвижна
бих казал че някой въздъхва полека
Дърветата сякаш са с усмивка мека
Водата трепти по върха на всеки лист
Един облак пресича нощния друм
Пред вратата пее мъж
Прозорецът се отваря без шум
Едва една минута
и се завърнах
От всичко станало не помня нищо
Едничка точка
Расте небето
и в последния миг
отминаваща лампа
отекващи стъпки
Някой спира сред вървящите
Изоставяме света
и каквото има в него
светлините които танцуват
и сянката която се простира
Има повече пространство
когато се гледа напред
Във клетка се блъска животно
Гръдта и ръцете извършват еднакво движение
Една жена се усмихваше
отмятайки глава
И наближилият се припозна във нас
Бяхме трима без да се познаваме
и вече образувахме
свят преизпълнен с надежда
Надвесена глава
извити мигли
замлъкнала уста
и лампите просветнаха
Оставаше едничко име
което бе забравено
Вратата би ми се разтворила
а пък да вляза все не смеех
Какво се случва там отвъд
Говорят
За казаното мога да гадая
Съдбата ми ще се реши в оттатъшната стая
Жан Кокто (1889–1963)
Получил образованието си в Париж, където изминал дългия и сложен път на своето творческо утвърждаване. Той преминал през периоди на неизживени чужди влияния до Първата световна война и на експериментаторски увлечения по модните течения в изкуството през следвоенните години (бил най-близо до кубистите), за да достигне до избистрянето на един от най-самобитните почерци във френската поезия. Жан Кокто е творил извънредно много и като романист, есеист, драматург, литературен критик, филмов сценарист и художник. Но навсякъде и винаги той е преди всичко поет и налага поетичното начало във всички области на културата. Типичен представител на „острия галски ум“, Кокто смайва и до днес критиците със своята находчивост и внезапна задълбоченост, със способността си да скрива най-чист лиризъм и философска тревога зад същински фойерверки от главоломни игрословия. Макар и вече да е лишено от обаянието на личния му чар, изкуството на този вълшебник на словото продължава да въздействува чрез съзвучност със съвременния свят, отразен съобразно формулата: „бързината, изненадана неподвижна“.
Небето в своите сметки греши безспир; вам
признавам, използвах туй в творчеството мое.
Поезията ми е в това прекопирвам
невидимото (то за вас невидимо е).
Извиках: „Горе ръцете, без да вдигаш шум!“
на преоблеченото в свръхчовешки костюм
престъпление. Чар, който неоформен е,
получи очертанията си от мене;
призраци превърнах в сини дървета — по тях
за целта своето синьо мастило излях.
Тези ми опити безопасни не са, та
те безпокоят ангелите в небесата!
Откривам: случаят хитрува по някой път;
виждам как статуи се опитват да вървят.
От терасата, откъдето градовете
са празни и друго няма да разберете,
освен шум от петли, училища и коли
(само това се чува във всеки град, нали),
вълшебни квартали съзрях без усилия,
странен шум, викове от друга Марсилия.
На попрището жизнено в средата, ето
възсядам къщата си като някой кон;
от двете ми страни еднакво е полето,
ала се различава много по сезон.
Отсам лозя земята има за придатък
като рога на млад козел; ден оживен
с пране простряно, глъч и смях; а пък оттатък
е зима с почитта дължима там на мен.
Твърдиш, че още съм ти мил — дано, блажена
Венеро. Да не бях за теб издигал глас,
и да не беше къщата от стих строена,
сам в празнота, от покрива бих паднал аз.
Слънце, обожавам те като дивак —
легнал по корем на този бряг.
Слънце, ти лакираш с лекота
своите животни, своите цветя.
Дай на кожата ми тен и дъх солен,
мъката ми изгони от мен.
Негърът, усмихнат даже и насън,
е отвътре розов, а пък чер отвън.
Аз съм чер отвътре, но в замяна
розов съм отвън, стори промяна.
Промени цвета, дъха на мойто тяло,
както ти превърна Нарцис в цвете бяло.
Нека зареве дори щурецът слаб,
нека да усетя дъх на печен хляб.
Щом дървото денем е попило мрак,
вечер то обратно го отдава пак.
Нека лошите си сънища отдам,
слънце, о боа на Ева и Адам.
Направи да свикна малко с тая вест,
че убит е Жан, другарят ми злочест.
О лотарийо, печалби представи —
вази, топчета, ножове и тави.
Ти излагаш дребни стоки по камили,
и по хищници, и по Антили.
Тук подбирай най-добрите си лъчи,
та да не засегнеш нашите очи.
Панаирна шатра си, арена,
от огледала и звуци сътворена.
Изтръгни от мене мъката проклета,
шарлатанино със златната карета!
Колко топло е! Обяд не е далече.
Аз не знам какво говоря вече.
Сянката край мен изчезна, погледни,
слънце, менажерия от дни.
Слънце, Барнъм, нов Бъфало Бил,
даже опиум не би ме тъй опил.
Ти си клоун, бикоборец непонятен,
имаш ланец от часовник златен.
Негър синьокож си, който се боксира
със екваторите на Всемира.
Слънце, ударите ти понасям тук —
по врата ми тежки удари с юмрук.
Но те предпочитам пак пред мраз и хлад,
слънце, мой приятен ад.
Францийо, цветуща в доброта,
раждаща жени, вина, каквито,
гдето и да търся упорито,
няма да намеря по света,
щом запея, както аз си зная,
всеки се извръща, сякаш глух;
но ще дойде ден — до всеки слух
ще достигне песента накрая.
Оня, който бе ми враг навред,
(че видял наопаки лика ми),
в миг ще осъзнае, че се мами:
всъщност моя стих е спазвал ред.
Станал мой приятел, той ще каже:
„В него има грях едничък май —
че е пръснал рими и накрай,
и измежду редовете даже.“
Смелост! Виж Ронсар — във тоя ден
той е победител. Но, народе,
розата в сърцето го прободе,
та мастило все кърви от мен.
Песента на славея, човече,
не дочуваш през деня, разбрах.
По̀ те убеждава урна с прах
от сърце, изпепелено вече.
Пол Елюар (1895–1952)
Истинското му име е Йожен Грендел. Роден е в Сен Дени, учил се в Париж. Обнародвал „Първи стихотворения“ през 1913 година. Участието си в Първата световна война отразил в стихосбирката „Дълг и тревога“ (1917). През следващите години се сближил е Арагон, Бретон, Супо и Цара, осъществил голямо околосветско пътуване. Въпреки че бил един от основателите на сюрреализма, Елюар твърде скоро почувствувал ограничеността му и макар и бавно, продължил своето развитие по пътя на неговото преодоляване, за да го напусне окончателно през 1939 година. През този период той създал образци на интимна лирика, в които стремежът към сливане с духовния свят на любимата се съчетава с мечти за братство между хората и призиви към борба за общочовешко щастие. Встъпил във Френската комунистическа партия при трудните нелегални условия, поетът взел най-дейно участие в Съпротивата срещу немските окупатори. Работейки в нелегалния печат, той написал множество патриотични стихове. През 1943 година издал колективния сборник „Честта на поетите“, който бележи повратен момент в развитието на френската поезия от двадесети век. След войната творчеството на Елюар продължило да се вмесва в кипежа на обществения живот, да отстоява предните позиции на борците за демокрация и мир. На върха на славата си той превел стиховете на Христо Ботев и книгата с тези преводи завършва дългата поредица от негови стихосбирки. Това огромно поетично дело, излъчващо магията на Елюаровото слово-музика, сякаш потвърждава неговите думи, че „всеки човек е брат на Прометей“.
Нощта не трае никога без край
а има щом като го казвам
и щом като го потвърждавам
в завършека на всяка скръб един прозорец
един отворен осветен прозорец
и винаги по някоя мечта те чака будна
желание и глад които да задоволиш
изпълнено със чисти пориви сърце
протегната ръка отворена ръка
загрижени очи
един живот живота ти да сподели.
Умря човек въоръжен единствено
с обятия открити за живота
Умря човек избрал един-единствен път
отвеждащ към омраза срещу пушките
Умря човек чиято битка продължава
с успех против смъртта против забравата.
Защото всичко искано от него
и ние го желаем
желаем още днес
да се превърне щастието в светлина
на дъното на погледите и сърцата
и да настъпи справедливост на земята
Познавам думи подпомагащи живота
това са все невинни думи
например топлина или доверие
любов и правда също тая дума свобода
и думите дете и доброта
и някои названия на плодове и на цветя
и думата кураж и думата откривам
и думичката брат и думата другар
и някои названия на местности и селища
и имена на някои жени или приятели
Към тях прибавяме Пери
Пери умря за туй което ни поддържа да живеем
На „ти“ да бъдем с него Бе простреляна гръдта му
но той ни позволи да се познаем по-добре
На „ти“ да бъдем се него Винаги надеждата му ще живее.
По ученическите ми тетрадки
по моя чин и по дърветата
по пясъците по снега
написвам твойто име
По всички страници прочетени
по всички бели страници
по камък кръв хартия или пепел
написвам твойто име
По позлатените картинки
по гербовете на бойците
по кралската корона
написвам твойто име
По джунглата по мъртвата пустиня
по птичите гнезда по теменугите
по ехото от детството ми
написвам твойто име
По чудотворствата на нощите
по хляба бял на дните
по неразделните сезони
написвам твойто име
По късчетата от лазур
по блатото мухлясал лъч
по езерото месец жив
написвам твойто име
По нивите по хоризонта
по птичите крила
по воденицата на сенките
написвам твойто име
По всеки полъх на зората
по корабите по морето
по планината полудяла
написвам твойто име
По пяната на облаците
по потните струи на бурята
по гъстия досаден дъжд
написвам твойто име
По формите преливащи в отблясъци
по багрите превърнати в камбани
по правдата от плът и кръв
написвам твойто име
По будните пътеки
по пътищата разпрострени
по многолюдните площади
написвам твойто име.
По лампата която се запалва
по лампата която се загасва
по сбралите се мои къщи
написвам твойто име
По разделения на две парчета, плод
измежду огледалото и стаята
по моето легло черупка празна
написвам твойто име
По лакомото ми и нежно куче
по щръкналите му уши
по лапичката му несръчна
написвам твойто име
По тласъка на моята врата
по всекидневните предмети
по пламъка благословен
написвам твойто име
По всяка плът отдадена
по челото на всеки мой приятел
по всяка дружески протегната ръка
написвам твойто име
По ярките стъкла на изненадите
по устните внимателни
високо над мълчанието
написвам твойто име
По разнебитените ми убежища
по моите унищожени фарове
по сивите стени на скуката
написвам твойто име
По безкопнежното отсъствие
по разсъблечената самота
по стъпалата на смъртта
написвам твойто име
По здравето възвърнато
по преживяната опасност
по нямащата спомени надежда
написвам твойто име
И чрез мощта на тази дума
живота си започвам аз отново
Роден съм за да те позная
и да те назовавам
Свобода.
Ние имахме еднакъв занаят
който позволява да се вижда във нощта
Виждам означава че разбирам означава действувам
виждам означава съществувам или пък изчезвам
Трябваше да вярваме потребна беше
вярата че у човека има сили
да е свободен да е по-добър
отколкото съдбата му предопределя
Ние чакахме една велика пролет
ние чакахме живота идеален
светлината най-подир да носи
цялата огромна тежест на света.
Понесла
на устните си леки плодове
накитена
с безброй разцъфнали цветя
прославена
в прегръдката на слънцето
щастлива
от своята любима птичка
и възхитена
от капка дъжд
и по-красива
от ранно утринно небе
и вярна
говоря за една градина
мечтая
но всъщност любя.
Най-красивите очи в света
пеят песен че желаят
да погледнат по-далеч
от стените на затворите
по-далеч от клепките
натежали от скръбта
Във килията решетките
с вик възпяват свободата
песента се разпростира
там над нечовешки пътища
гдето грее бясно слънце
едро буреносно слънце
Чезнещ и намерен пак живот
нощ и ден на същия живот
Хиляди изгнаници затворници
вий поддържате във мрака
огън който е носител на зората
и на свежестта и на росата
на победата
и удоволствието от победата.
И тревите и цветята все не ме напускат
ароматът им след вятъра върви
Малките козлета буйствуват със младостта си
мярка се орел на небосвода който няма тайни
Слънцето е живо по земята са краката му
цветовете му накарват бузите да руменеят от любов
и се разпростира радостно човечна светлина
Сред един негинещ свят човекът възвисен
бележи сянката си по небето огъня си по земята.
Живея във квартал дьо ла Шапел
и вестника на нашата партийна група се нарича
Приятели от улицата ви говорят
Не се продава той се разпространява
за нас цената му е мъничко от нашето свободно време
И моето сърце е със приятели от улицата
говорят ми и ме окуражават те
да съм човек от улицата умножен
от нашето приятелство и от стремежа
да бъдем заедно за да сме силни
По улицата минувачите са със еднакви грижи
с еднакви въжделения за по-добра съдба
с еднаква обич моето сърце е с тях
сърцето ми е в тяхното сърце изцяло
Аз зная аз говоря все за тях
Те за мен говорят думите ни са еднакви
улицата ни върви към други улици към други хора
към други времена във времето достига тя до теб
Пол Вайан-Кутюрие ти който беше като нас
и който клетва даваше за нас и ние се кълнем за теб
че иде ден когато ще е по-добър животът.
Небето ще се разшири
наситихме се да живеем
в развалините на съня
под сянката на отдиха
и на умората и примирението
Земята пак ще се оформя според нашите тела
и вятърът ще трябва да ни изтърпява
нощта и слънцето ще минат във очите ни
но без да могат да ги променят
Просторът ни безспорен и въздухът ни чист
ще могат да запълнят закъснението на привичките
ще придобием всички нова памет
ще заговорим заедно един чувствителен език.
Тристан Цара (1896–1963)
Родил се в Мойнещи, Румъния, и се наричал Сами Розенщок. По време на Първата световна война живеел в Швейцария, където оглавил групичката на дадаистите. През 1919 година се преселил в Париж, вдъхновявайки френския дадаизъм. След разпадането на течението и той преминал към сюрреализма, проявил се като един от неговите теоретици. По време на Гражданската война в Испания развил голяма дейност в полза на републиканците. Участвувал в Съпротивата срещу немските окупатори във Франция, а след Втората световна война се включил в движението на борците за мир. Тъй както животът му сочи развитие от анархистичен бунт към осмислени революционни възгледи, така и творчеството му бележи известен преход от „антипоезия“ и пълно отрицание на всичко („Първото небесно приключение на господин Антипирин“, 1916) към метафоричен размисъл за съдбата на човека („Позволеният плод“, 1956).
I
песента на един дадаист
който имаше дада присърце
даде зор на своя мотор
който имаше дада присърце
в асансьора бе краля така
тежък чуплив самозаменим
той си отряза дясната ръка
и я изпрати на папата в Рим
затова няма спор
че този асансьор
вече няма дада присърце
яжте шоколади безброй
мийте мозъка свой
дада
дада
пийте вода
II
песента на един дадаист
нито оптимист нито песимист
влюбен във велосипедистка
нито оптимистка нито песимистка
но съпругът на Игнажден в зори
знаеше всичко та го прихвана
и двете им тела в куфари три
изпрати във Ватикана
нито любовник
нито велосипедистка
са оптимист и оптимистка
яжте мозъци пане
мийте войника си поне
дада
дада
пийте вода
II
песента на един велосипедист
който беше дада по сърце
който значи беше дадаист
като всеки дада по сърце
една змия бе с ръкавици
тя затвори предпазната клапа
взе от змийска кожа ръкавици
за да целуне римския папа
трогателни редици
и непознато лице
което няма дада присърце
пийте мляко от птички
мийте своята брада
дада
дада
яжте телешко всички
Андре Брьотон (1896–1966)
Следвал медицина, изучавал Фройд, сближил се с Аполинер, а през 1919 година заедно с Арагон и Супо създал списанието „Литература“. От трибуна на дада, то се превърнало през 1922 година в орган на сюрреализма под ръководството на Бретон. Той е не само един от създателите, но и главен теоретик на това течение, автор на трите му манифеста (1924, 1930 и 1942). Целта му била да отрази „действителното функциониране на мисълта при липсата на какъвто и да е контрол от разума“. Намирайки в обществото само сили, потискащи човека, сюрреалистите твърдят, че личността се освобождава само в интуитивните психични прояви и затова обръщат главно внимание на съновиденията, на подсъзнанието. Поезията на Бретон е най-последователно приложение на тези идеи в художествената практика. Той (единствен от големите поети — основатели на школата) им останал верен докрай. Втората световна война прекарал в Съединените щати, после се върнал в Париж, като събрал около себе си млади последователи и обнародвал редица стихосбирки и литературно-критични текстове.
На Пабло Пикасо
Големият и бял хладилник във нощта на времената
който разпределя тръпките в града
пее за самия себе си
и дъното на песента му е подобна на нощта
която върши работата си добре и плаче знаейки това
В оная нощ когато бях дежурен на един вулкан
отворих тихичко кабината на мудността и паднах в нейните крака
толкова ми се видя красива и готова да се подчинява
То бе отблясък само от забуленото колело
Когато мъртъвците преминаваха тя търсеше опора в мен
Пламтящите вина не ни огряха никога
Приятелката ми бе тъй далече от зорите сътворили кръгове околовръст арктическата лампа
По времето на хилядната своя младост
аз прелъстих една торпила блеснала със всичка сила
Ние гледаме невероятното и вярваме във него въпреки самите нас
Веднъж когато взех жената във която бях се влюбил
Ние правим истински щастливи светлините
те бодат бедрата си пред мен
Да имаш означава детелинка към която аз изкуствено прибавям и четвърто листче
Горещниците ме докосват
както падащите птици
Под сянката се крие светлина а пък под тая светлина две сенки има
Пушачът вече свършва почнатото свое дело
търсейки единството на себе си с пейзажа
Той е тръпка на големия хладилник
В Париж разклащайки се кулата Сен Жак
приличаща на слънчоглед
понякога си удря челото във Сена и недоловимо сянката й плъзва сред влекачите
Във тоя миг тъй както спя на пръсти
отивам в стаята където аз лежа
и я подпалвам
за да не оцелее нищо от онуй съгласие което ми изтръгнаха
тогава мебелите се заместват от животни в същата
големина които ме поглеждат братски
във лъвски гриви се изпепеляват столовете
във белите кореми на акули глъхне сетната въздишка на чаршафите
В часа на любовта и сините клепачи
съзирам как и аз горя съзирам туй тържествено
скривалище на нищо което беше тялото ми
претърсвано внимателно от човките на огнените ибиси
Когато свършва всичко вмъквам се невидим във ковчега
без да следя за минувачите в живота със провлечените
и отекващи съвсем далече стъпки
Аз виждам всеки ръб на слънцето
през глога на дъжда
и чувам как човешкото бельо се къса като лист грамаден
под лъскавия нокът на отсъствието и присъствието в сговор
Повяхват всички занаяти и от тях остава само парфюмирана дантела
черупка от дантела със безупречната форма на гръдта
Докосвам само същината на нещата нишката държа
Писмото чакано от мен пътува инкогнито в плик
обвит от пощенската марка а отвъд
е подпечатал тая марка зодиакът
и твърде трудно ще се разчете адреса ми във нейното назъбване
Когато го получа слънцето ще е студено
отломки от крушение ще има на площада Бланш
между които ще се отличава смелостта ми
подобна на скрипец от катерички
Ще го разтворя в миг замахвайки с весло
и ще започна да чета
Това наистина ще предизвика струпване на хора
но няма да престана
и никога нечуваните думи ще отплуват
ще бъдат от пламтяща слама и ще светят в азбестова клетка
върху дървото с гатанките окачена
Писмото чакано от мен ще има цвят на платноход помръкнал
но вестите които ще ми донесе са с форми на поток
Отново ще намеря в тия форми всичкото което съм загубил
ония светлини обвили нереалните неща
животните чиито превъплъщения ми сочат смисъл
и камъните дето мислех че са хвърлени за да се заблудя самия аз
Със колко мънички размери е писмото чакано от мен
дано не се загуби сред зрънцата от отрова
Луи Арагон (1897–1982)
Родил се в Париж, следвал медицина и от 1917 участвувал като санитар в Първата световна война. Включил се в движението дада, а след това бил един от създателите на сюрреализма. Стихийният бунт срещу капиталистическия строй не го задоволил, той се обърнал към Съветския съюз като образец на по-съвършен свят.
Среща с Маяковски (1928), участие във втората международна конференция на революционните писатели в Харков (1930) са етапи от съзряването на Арагон. Той обнародвал поемата „Червеният фронт“: (1930), стихосбирката „Ура, Урал!“ (1934), сборника от статии „За социалистически реализъм“ (1935). Подкрепял републиканците в Испания, заедно с Блок основал и редактирал прогресивен вестник. Особено голям размах придобило участието му в Съпротивата срещу немските окупатори. Той помагал при създаването на нелегалния печат, издал няколко сборника с ярки стихове, сплотил редовете на френските културни дейци. В следвоенния период Арагон отново е неуморим: създава много нови стихосбирки, ръководи литературния седмичник на Френската комунистическа партия, член е на нейния Централен комитет. Получава Международната Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“ през 1957 година и съветския орден „Дружба между народите“ през 1977 година.
Между най-значителните произведения на Луи Арагон са стихосбирките и поемите „Нож в сърцето“ (1941), „Очите на Елза“ (1942), „Музеят Гревен“ (1943), „Очи и памет“ (1954), „Недовършеният роман“ (1956), „Елза“ (1959), „Поети“ (1960). Твърде значително е и неговото дело като романист, есеист и публицист. В негово лице за първи път след Юго във френската литература се появява автор с тъй необозримо творчество, с тъй широк диапазон на блестящата си изява. Като своя славен предшественик Арагон притежава изключителна словесна мощ, като него е истински виртуоз на френския стих. С комунистическия си патос и художествено майсторство той е един от тези, които определят облика на френската поезия на двадесетия век.
И ако можех да повторя,
по този път бих минал аз…
Изпод оковите говори
за бъдещето звучен глас.
В килията на патриота
двамина тази нощ дошли
и рекли: „Отстъпи! Живота
за теб е още скъп, нали?
Ти можеш, можеш да живееш,
ти можеш да си като нас —
достатъчно е да посмееш
да измениш на своя глас.“
И ако можех, аз отново
преминал бих по този път…
Оттам — от мрачните окови,
за бъдни дни мълви гласът.
Едничка дума и вратата
ще се отвори. Дума дай
и ще ти върнат свободата…
Сезам! На всички мъки край!
От мъничка лъжа зависи
да се запазиш от смъртта.
Та помисли си, помисли си
за свежестта на заранта!
И ако можех да повторя
преминал бих по този път…
Шепти на бъдещите хора
изпод оковите гласът.
Аз казах всичко. (Не забравяй
за крал Анри — ще издържиш!
Империя за кон се дава
и литургия — за Париж.)
Напразно всичко е! Излизат.
Кръвта му блика, без да спре,
смъртта е вече много близо
и той невинен ще умре!
По този път дали отново
преминал би до края чак?
Гласът от мрачните окови
мълви: „Ще мина утре пак.
След мене Франция остава,
остава мойто твърдо «не!»
и ако аз умра, тогава
ще знаят за какво поне!“
Навън затворника отвеждат.
Говорят немски. Стъпват в строй.
„Предай се!“ — някой му превежда;
отвръща им спокойно той:
„И ако можех, аз отново
преминал бих по този път,
под изстрели и със окови —
за бъдещето те звънтят!“
И той запява славни думи:
„Тиранът вдига знаме в кръв…“,
догдето залпът със куршуми
прекъсва в миг рефрена пръв.
Но друга френска песен бърже
на устните му затрептя
и „Марсилезата“ довърши
за всички хора по света!
* * *
Мирът… Това е щастие крилато,
отдавна зажадувана мечта —
не му се вярва на човек, когато
се сбъдне тя.
Мирът… Припомня той жена любим
вратата блъсвам — иде тя от път,
душата ми в прегръдката си взима
до свойта гръд.
Мирът… Това е светлият прозорец
към утринния свод лазурносин —
светът през него е за всички хора
разцъфнал крин.
Мирът… Това е слънцето, открито,
проблеснало към всекиго от нас…
Това са стъпките ти, със които
съм свикнал аз.
Това е славей, който чурулика,
това е веселият детски вик
и рибата, която сред тръстика
проблясва в миг.
Мирът… Това е звездната осанка
на необгледната небесна шир;
мирът… Това си ти — и моя сянка
и мой кумир.
Мирът… Това е детската забава:
игра и тичане, в очите — плам,
а нишката на мисълта тогава
загубваш сам.
Мирът… Когато тази дума кажа,
боя се някак — странно е това, —
променя се сърнето мое даже
едва-едва.
Мирът върви безгласно из полята,
несигурен и крехък, слаб и блед…
Ала незабелязано пчелата
събира мед.
Това е само полъх свеж сред храсти,
заглъхнал в колебания почти;
светлик единствен, който в мрак от страсти
едва трепти.
Пристъпва като оздравяващ, бавно,
несигурен е неговият крак
и раната, зараснала отдавна,
усеща пак.
Войната се отдалечи без слава,
загуби тя предимствата си тук,
от грохота й днес край нас остава
далечен звук.
Това е шум от танкове в полето. —
в казармите се връщат те накрай,
а ние ще танцуваме, догдето
денят сияй.
Ще видиш утре — ще разцъфнат, рози,
ще почне новия учебен час
ще грее — да не вярваш на прогнози
за дъжд и мраз.
Ще построим за младежта и сгради,
и обновени, по-щастливи дни,
а любовта навред сърцата млади
ще промени.
Ще изградим отново градовете,
опожарените ни чудеса…
Животът пак ще блесне като цвете
изпод роса.
Не бих могъл да изброя без грешки
версайлите, които ще строим,
творбите бъдни на ума човешки
неуморим
и залите с невиждани размери,
ковачници на нов човешки блян,
и гълъба, в ръцете ни намерил
подслон желан.
Аз зная, зная. Всичко предстои ни
смъртта бе завладяла този век,
но виж мира из небесата сини
във полет лек!
А в сянка някой трупа злоба дива
и пламъка червен засипва с пръст
и някой все вълчицата укрива
от права мъст.
И някой все мечтае за юмрука,
над масата стоварен в тъмнина,
и тайно зад примирието тука
крои война…
Аз зная, зная, никак не е дребна
опасността и днес да ни приспят;
възможно е от всеки кът да дебне
към нас врагът.
Аз зная, но мирът е тук — отстъпи
чудовището яростно назад
пред всичко туй, което ми е скъпо
на този свят.
Мирът е тук, народите разбраха,
че той им сочи пътя към прогрес
и че за господаря е заплаха
лъчът му днес.
Мирът е тук, от него бликат в пяна
на свободата буйните води
и май цъфти там, гдето барабана
ехтя преди.
Мирът е тук, не бе борбата кратка —
разкрити са убийците поне
и черната, вдовишката забрадка
им казва: „Не!“
Мирът е тук, пред него на колени
и Престъплението е дори;
ехти гласът на жертвите ранени:
„Стрелбата спри!“
* * *
Тези стихове, повтаряни безспир в нощта,
из главата ми досадно се въртяха,
на устата ми се спряха с дързост плаха
и побягнаха, когато изток заблестя.
Аз на сънища съм сляпо огледало,
само тебе виждах и в безсънни часове,
този неудачен припев само теб зове,
твое е пробуждането ми изцяло.
И кое ли свърза думите крилати,
и кое им даде вкус на алкохол желан,
чар на скритом четен във училище роман?
Те заглъхват, както чезнат аромати.
Как сега да си припомня всеки звук и стих —
тъй красиви ми изглеждаха тогава,
исках да ги помня, тръпнех и в забрава
все започвах отначало своя шепот тих.
С приказни криле от мен стихът се отдели,
бездна във сърцето ми след него има;
аз съм римата, която търси рима,
длан, която се разтваря — дъжд дали вали.
Но едно, поне едно е безсъмнено:
ритъмът дълбоко във кръвта ми бе роден,
тази песен всеки срещнат би запял след мен,
сякаш блика от сърцето му ранено.
После изгрев идва всичко туй да помете,
призрачните песни чезнат надалече
и в поток от светлина изкъпан вече,
помня само, че за тебе все говорят те.
* * *
Млъквай песен времето не е за вехтории от детинство
няма вече арии да приповтарям под балконите
няма да създавам настроение с подбрани думи
стига да поискам мога да деля на срички мисълта си
тататата тататата
ала стига млъквай песен
Млъквай песен няма да разказвам за борбата с ангела
в елегичен тон
Всъщност няма ангели освен от класа в двадесетото столетие
Просто ние сме родени по време на обсадата на Троя
затова намираме че е естествено да се убива
ала времето не е за тъжни припеви това е всичко
Млъквай песен
Млъквай песен Безуспешно се стреми човек да изкачи оградите на думите
Върху него е надвиснал бляскав меч
който все препречва пътя на еквилибристите
Безуспешно се стреми човек да заговори на света
Ангелът е тук и той му казва Млъквай песен
Млъквай песен Отстъпи на следващото чудо
Ти си твърде бавна да догонваш чудесата
дъх не си поела още и Средновековието е настъпило
Искам да река обратното а пък фенерите пред празника
потъмнели
Млъквай песен
Виждал ли си нещо по-невесело от стол
след като е свършил карнавала и са паднали украсите
А все пак поезията е в епохата когато
бавно е въображението фактите предхождат хипотезите
и явявате се всички с думи чийто смисъл се е променил
шестгодишното дете ми казва повече от тези ваши образи
Млъквай песен
Ето глъхнещото гробище на всичко писано
Гробове със поломени кръстове
статуите тука кършат пръсти за угаснали печали
всичко се поддържа повече по навик
после както по платната на художниците
нови образи ще нарисува някой върху книгите ни
Скоро никой няма да долавя в думите ни нашето сърце
скоро няма да е нужно да замлъкваш песен
Млъквай песен. Но все пак навсякъде навярно
след като човекът бъде пак възстановен от радарите
в стиховете няма да настъпи автоматизация
няма кой робот да грабне с клещите ти пламналия слитък
мината ти о поете ще убива пак миньорите
Ние ще сме най-последните занаятчии и когато
гвоздеят остане спомен от предисторическото време
Ние ще се нараняваме в кибернетичната епоха
и ще страдаме от силикоза в дробовете
всяка дума ще заплащаме с кръвта си както и сега
Ние ще сме факла от смола сред електричната централа
нерешимата задача сред сметачните машини
мъката-свидетел на сияние отвътре
извор на ужасен вик
най-последното предизвикателство на хората срещу самите тях
Кой ще гледа на поезията тъй
че да види синьо „Ем“ във гънката на своя лакът ах
Еквай песен от един певец на друг ах еквай
еквай песен както пламъкът от клон на клон
както и гърмът от кула върху кула
с белега на мъченичество на корабокрушение
песен що на любовта прилича еквай
свръхестествено ридание тревожен звън преди пожарите
Еквай песен
Анри Мишо (1899–1984)
Роден в белгийския град Намюр и започнал да печати стихове в 1922 година. Занимава се и с живопис, и с музика. Страни от обществения живот, а творчеството му често е трудно достъпно, „достига границите на езика и на разума“ (Пиер Сегерс). В стремежа си да отрази абсурдността на окръжаващия го свят прибягва до мрачен хумор и дръзко словотворчество, поезията му често е яростно безочлива и преднамерено груба — сякаш отблъсквайки и разтърсвайки читателя, иска да го подбуди към размисъл.
В нея духа страшен вятър.
Тя е само малка дупчица в гръдта ми,
но във нея духа страшен вятър.
В дупчицата има и омраза (винаги), и ужас, и безсилие,
има и безсилие, и вятърът е уплътнен,
яростен като вихрушка,
би пречупил и стоманена игла,
пък е само вятър, само празнота.
Щом за миг изчезне, аз се търся, подлудявам.
А Христос какво би казал, ако бе такъв създаден?
Тръпките у мене имат винаги приготвен студ.
Празнотата ми е ненаситна и унищожителна.
Тя е вата и мълчание
на замлъкнали звезди.
И макар че е дълбока, дупчицата няма форма…
По пътя към Смъртта
майка ми срещна огромен риф;
тя поиска да говори,
беше вече късно,
огромен риф от вата.
Тя ни погледна, моя брат и мен,
след това заплака.
Казахме й — бе наистина безсмислена измама, — че разбираме
Тя тогава засия с онази прелестна усмивка на девойка
която беше тъкмо нейна същност,
една тъй красива усмивка, почти закачлива;
после беше грабната сред Непрогледността.
Ти си отиваш без мен, мой живот.
Ти се изтърколваш,
а аз още чакам да пристъпя.
Ти преместваш другаде битката.
Ти ме предаваш така.
Аз никога не съм те следвал.
Не са ми ясни твоите предложения.
Малкото, което искам, никога не ми го даваш.
Заради тая липса се стремя към толкова.
Толкова неща, почти чак до безкрайността…
Зарад туй малко, липсващо, което никога не даваш.
Робер Деснос (1900–1945)
Първите литературни изяви на този парижанин са свързани с дадаизма и особено много със сюрреализма. През 1927 година поемата „Свободата или любовта“ му струвала съдебно преследване за „непристойност“. Ярката му поетична индивидуалност, съчетана с будно гражданско чувство, скоро го откъснала от сюрреалистите. Поезията му се развивала под влиянието на народния език и търсела да осмисли всекидневието на обикновения труженик. Работил много като журналист, сценарист и постановчик в радиото. Бил един от организаторите на нелегалния антифашистки печат на Френската съпротива. Немците го арестували и затворили в концлагера Бухенвалд, а оттам — в Терезин. Покосен от изтощение и тифус, Деснос починал в току-що освободения лагер малко след победата над хитлеризма. По време на нелегалната борба творчеството му придобило нови, много по-мащабни измерения, които му отреждат важно място сред реалистичната поезия на съвременна Франция.
Желязо анемония плат.
Желязното копие пронизва анемонията и кръв потича по плата.
Желязо опръскано с кръв анемонии белота на платовете.
Едно копие в сърцето една ранена анемония един плат за саван.
Желязо анемония плат.
И този плат почервенял от кръвта на анемонията се
развява на желязното копие
и платът изтрива желязото което прониза анемонията.
Хвърли загиналата анемония!
Остават желязото и платът.
Хвърли ръждясалото желязо!
Остава платът.
Остава платът който ще гние по-дълго от трупа завит с него.
Остава платът от който няма да се запази скелет.
Хвърли плата!
Вземи отново копие!
Откъсни анемония!
Плътта около желязото на твоя скелет:
твоето тяло
разгърнато червено знаме.
Поемаш улицата вдясно,
вървиш по кея,
минаваш моста,
почукваш на вратата.
А слънцето блести,
реката си тече
и на прозорец грей саксия с цвете.
Една кола минава по брега отсреща.
Обръщаш се към жизнерадостния изглед,
не забелязвайки, че е отворена вратата зад гърба ти.
Стопанката стои на прага,
домът със сянка е изпълнен.
Ала на масата личи отблясък,
отблясък от деня върху бутилка, върху плод,
върху чиния от фаянс, върху кресло…
И ти оставаш тук, на прага, помежду
света, изпълнен със подобни на самия теб,
и твойта самота, гъмжаща
от цялата вселена.
Хиляда века да живея, пак ще имам сили
да те очаквам, о предчувствуван в надежди ден.
А времето — болнаво старче — нека да се хили,
че нова сутрин, нова нощ са минали край мен.
От много месеци във бдение живеем само,
безспирно бдим и пазим лъч от светлина добра,
шептим, ослушваме се в напрежение голямо
за всеки звук, дошъл и литнал, сякаш на игра.
Свидетелствуваме — от дъното на мрака даже —
във полза на деня и неговата красота.
Не спим, защото дебнем все зора да се покаже:
че в настоящето живеем — ще докаже тя.
С такава сила аз мечтах за теб[80]
и толкова вървях и толкова говорих
и толкова обичах твойта сянка
че нищо днес от теб не ми остава
Остава ми да бъда сянка между сенките
да бъда сянка повече и от самата сянка
да бъда сянката която идва и се връща в слънчевия ти живот.
Дълго време този най-парижки измежду френските поети обнародвал своите стихове в периодичните издания. Първата му стихосбирка се появила едва през 1946 година („Думи“). Но днес книгите му се продават в най-големи тиражи и може да се твърди, че той е най-четеният съвременен френски поет. В това няма нищо чудно, защото неговата поезия е твърде близка до народа. Тя е написана на разбираем език, тя прелива от най-типичните за французина качества — остроумие и свободолюбие. Насочена е срещу празното охолство на „силните на деня“, срещу буржоазната пошлост. Изпъстрена е с неподражаеми игрословия, наситена с неподправен лиризъм. Неслучайно по много от стихотворенията му е създадена музика и те са станали едни от най-известните песни във Франция. Жак Превер е написал сценариите и диалозите на някои от най-хубавите френски филми, автор е и на книги за деца.
Той казва не с глава
Но със сърцето си той казва да
казва да на това което обича
казва не на учителя
той е изправен
изпитват го
и всичките задачи са зададени
Внезапно той прихва в лудешки смях
и изтрива всичко
цифрите и думите
датите и имената
фразите и клопките
и въпреки заплахите на учителя
освиркван от децата-чудо
с тебешири с всички цветове
върху черната дъска на нещастието
рисува образа на щастието
Три кибритки сред нощта запалени една след друга
първата да видя цялото ти тяло
втората да видя твоите очи
сетната да видя устните ти
после пълен мрак за да си спомня всичкото това
докато те грабвам в моята прегръдка.
Демони и чудеса
ветрове и вълни
надалече вече морето се отстрани
и ти
сякаш водорасло от вятъра галено трепти
сред пясъците на леглото потрепваш в сънища-мечти
Демони и чудеса
ветрове и вълни
надалече вече морето се отстрани
но в твоите полуотворени очи
две малки вълни видях
Демони и чудеса
ветрове и вълни
две малки вълни да се удавя в тях.
Един човек написва на машина любовно писмо
и машината отговаря на човека наместо получателката
Тя е тъй усъвършенствана машина
машина за пране на чекове и на любовни писма
И човекът удобно настанен във своята машина
за обитаване чете с машината за четене отговора
на машината за писане
И в своята машина за мечтаене с машината за смятане
купува машина за обичане
И в своята машина за осъществяване на мечтите
той се люби
с машината за писане посредством машината за обичане
А машината му изневерява с един като голяма шина
ама шина да пукнеш от смях.
Мастити кочияши неподкупни
закрилници на всичките животни
от мястото на скъпата карета
където задниците им са настанени
поклащат върху крайчеца на прът
елин червен и лъскав морков
Безспирно кочияшите подтикват
кентаврите отдавна впрегнати
със силни викове
Да живее свободата
И кентаврите препускат
заслепени и опиянени
следвайки към бунта път
неотклонно без да спрат.