Жан Кокто
Барабанен огън

Слънце, обожавам те като дивак —

легнал по корем на този бряг.

 

Слънце, ти лакираш с лекота

своите животни, своите цветя.

 

Дай на кожата ми тен и дъх солен,

мъката ми изгони от мен.

 

Негърът, усмихнат даже и насън,

е отвътре розов, а пък чер отвън.

 

Аз съм чер отвътре, но в замяна

розов съм отвън, стори промяна.

 

Промени цвета, дъха на мойто тяло,

както ти превърна Нарцис в цвете бяло.

 

Нека зареве дори щурецът слаб,

нека да усетя дъх на печен хляб.

 

Щом дървото денем е попило мрак,

вечер то обратно го отдава пак.

 

Нека лошите си сънища отдам,

слънце, о боа на Ева и Адам.

 

Направи да свикна малко с тая вест,

че убит е Жан, другарят ми злочест.

 

О лотарийо, печалби представи —

вази, топчета, ножове и тави.

 

Ти излагаш дребни стоки по камили,

и по хищници, и по Антили.

 

Тук подбирай най-добрите си лъчи,

та да не засегнеш нашите очи.

 

Панаирна шатра си, арена,

от огледала и звуци сътворена.

 

Изтръгни от мене мъката проклета,

шарлатанино със златната карета!

 

Колко топло е! Обяд не е далече.

Аз не знам какво говоря вече.

 

Сянката край мен изчезна, погледни,

слънце, менажерия от дни.

 

Слънце, Барнъм, нов Бъфало Бил,

даже опиум не би ме тъй опил.

 

Ти си клоун, бикоборец непонятен,

имаш ланец от часовник златен.

 

Негър синьокож си, който се боксира

със екваторите на Всемира.

 

Слънце, ударите ти понасям тук —

по врата ми тежки удари с юмрук.

 

Но те предпочитам пак пред мраз и хлад,

слънце, мой приятен ад.