Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенчо Симов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- sir_Ivanhoe (2011 г.)
- Корекция
- NomaD (2011 г.)
Издание:
Френска поезия. Сборник
Френска. Първо издание
Подбрал и превел от френски: Пенчо Симов
Рецензент: Симеон Хаджикосев
Народна култура — София, 1978
Poesie Française
Choix et traduction de Pentcho Simov
Narodna kultura
Художествено оформление: Иван Кьосев
Редактор: Марко Ганчев
Художник: Иван Кьосев
Художник-редактор: Ясен Васев
Техн. редактор: Радка Пеловска
Коректори: Лидия Стоянова, Наталия Кацарова
Дадена за набор 16. V. 1978 г.
Подписана за печат август 1978 г.
Излязла от печат август 1978 г.
Формат 84X108/32. Печатни коли 39. Издателски коли 32,76
Цена 3,62 лв.
ДИ „Народна култура“
ДПК „Димитър Благоев“
История
- — Добавяне
Сега, когато в мрак догарят моите дни
и нямам вече важни цели;
когато траур лих и късни старини
до гроб почти са ме довели,
а по това небе, което възмечтах,
изчезват в облаците сиви
като пометен в миг от вихър ситен прах
тъй много часове красиви;
когато казвам: да, сега е хубав ден,
а утре всичко е измама;
край мрачните вълни минавам, уморен,
прегърбен от тъга голяма.
И виждам над брега, обвит от храсталак,
и над морето буйно, младо
пред орловия клюн на вятър-северняк
да бяга облачното стадо.
Дочувам вятър див, вълни покрай брега,
жътварска песен в небосвода
и съпоставям пак в сърцето си сега
човека с цялата природа…
Оставам да лежа така по някой път
на дюните или в тревата,
догдето се явят и тъжно заблестят
очите мрачни на луната.
Издига се и лъч простира сънно тя
над бездната от мрак грамадна
и тъй очи в очи се гледаме в нощта:
блестяща — тя, а аз — отпаднал.
Къде са тези дни, в които съм живял?
И кой ли всъщност ме познава?
Нима във моя взор поне отблясък вял
от младостта ми не остава?
Без нищо ли съм днес? Гласът ми в смут мълви
зове, а всичко пак е нямо.
О, ветре! О, море! Вълна ли съм, уви!
Или, уви, съм полъх само?
Обичаното с плам не ще ли видя пак?
Потъвам в нощната утроба.
Земя, със върхове, изчезнали сред мрак,
нима трупът съм, ти пък — гроба?
Изчерпах ли живот, надежди и любов?
Очаквам, моля се горещо;
да изживея днес отново съм готов
по капчица от всяко нещо!
Как всеки спомен все към укори лети!
И колко плач навред ни чака!
И колко хлад, о смърт, у мен навяваш ти —
ключалка на врата към мрака!
Замислен, слушам как ветрец горчив снове
върху вълни с бездънни сили;
а лятото е тук — в лилави цветове
разцъфват по брега бодили.