Луиз Мишел
На моите братя

Версайски затвор, 8 септември 1871 г.

Минавайте, о часове, край мене!

Над мъртвите да израстат цветя!

Отмирайте, неща едва родени;

платна вдигнете, кораби, в нощта.

 

Минавайте, о вечери беззвездни,

рухнете, стари планини, без звук;

от гробници, тъмници и от бездни

ще се завърнем ние скоро тук.

 

Изгнаници или избити, ние

ще се завърнем и ще сме безброй,

от нас престъпник няма да се скрие,

ще се завърнем в необгледен строй,

 

едни от нас с мъртвешките савани

ще се завърнат в родната страна,

а други — още със кървящи рани,

над тях — простреляните знамена…

 

Какво ще стане? Храбреците, зная,

загинаха; другарю, погледни —

предателите властвуват накрая,

за подлите настъпват щедри дни.

 

А още вчера, братя, сред борбата

ви виждах: всички към заветна цел

вървяхте с „Марсилеза“ на устата

като бащите си със устрем смел.

 

О братя, вие сте непокорени,

в куража ви бях влюбена без свян,

обичах и престрелките червени,

и стяга наш, от вятъра развян…