Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (96)

Предисловие на автора метр Франсоа Рабле към третата книга за героичните дела и слова на добрия Пантагрюел

Добри ми хора, славни пияници и вие, достопочтени подагреници, виждали ли сте някога Диоген, философа-циник? Ако сте го виждали, дано не сте изгубили зрението си, или аз наистина съм лишен от разсъдък и от способността да мисля логично. Хубаво нещо е да гледаш как искри винцето и как блестят златните монети с изображение на слънцето! Ще се позова тук на слепородения, за когото тъй много се говори в Свещеното писание: когато по волята на всемогъщия, изпълняващ мигом обещанието си, на слепия било предоставено да избира, той пожелал само едно — да прогледне.

И вие не сте вече млади, а това е необходимо условие, за да не дрънкате глупости под влияние на винцето, да не философствувате на свръхфизически теми, ами да служите на Бакхуса, да си изяждате всичко до шушка и да разсъждавате върху живителността, цвета, букета, примамливостта, възхитителността, целебните, вълшебните и великолепните свойства на благословеното и въжделено винце.

Ако не сте виждали Диогена (което съм склонен да вярвам), вие сигурно сте слушали за него, защото славата и името му, разнесени из цялата вселена, и до днес се помнят и тачат. Освен това, ако се не лъжа, в жилите на всеки от вас тече фригийска кръв и даже ако нямате толкова екю, колкото цар Мидас, то поне в наследство от него сте получили нещо^[1], за което някога персийците особено много ценяха своите отакусти^[2], което император Антонин^[3] желаел повече от всичко друго на света и което впоследствие е притежавал самият Роганов змей, наречен Хубави уши.

Ако не сте слушали нищо за Диоген, аз ще ви разкажа сега една история за него, та да има за кого да вдигнем наздравица (наливайте де) и да поведем разговор (а сега слушайте де), но преди всичко трябва да знаете (та да не би в простодушието си да се заблудите, както обикновено става с хора невярващи), че той бе най-добрият и най-веселият философ на времето си. Е, може да е имал човекът някакви недостатъци, но кой няма недостатъци — имаме си ги и ние, и вие — не можем да отречем това. Никой на тази земя не е безгрешен — само бог е съвършен. Сам Александър Велики, макар да е имал за възпитател Аристотел, ценял високо синопския философ и признавал, че ако не бил Александър, би желал да бъде Диоген. Когато Филип, цар Македонски, намислил да обсади и разори Коринт, коринтяните, предупредени от разузнавачите си, че Филип с многобройната си войска е тръгнал срещу тях, така се изплашили (и ненапразно разбира се), че всеки от тях мигом застанал на своя пост и се заловил за работа, та с общи усилия да се противопоставят на тази въоръжена атака и да защитят своя град. Едни пренасяли в крепостта съдове, добитък, зърно, вино, плодове, продоволствие и муниции.

Други укрепявали стени,

издигали бастиони,

изправяли изходните ъгли на укрепленията,

копаели ровове,

чистели подземни ходници,

прикривали защитните укрепления,

привеждали в ред оръдейните площадки,

разчиствали стари ровове,

стягали брустверите,

изготвяли платформи,

изравнявали челните стени на окопите,

издигали помощни стени между два бастиона,

строели караулни будки,

изправяли огради,

сглобявали бойници,

заменяли пантите на подемните решетки и катаракти^[4],

поставяли часови,

изпращали навън патрули.

Всеки бил нащрек, всеки бил на пост. Едни лъскали нагръдници, лакирали ризници, почиствали конски брони, конски амуниции, панцири, шлемове, покривала, каски, копия, леки шлемове, ръкавици, набедреници, яки, брони, гръдни щитове, отделни пластини за нагръдници, големи щитове, калиги^[5], наколенници, гети, шпори.

Други стягали лъкове, прашки, арбалети, куршуми, каменохвъргачки, запалителни стрели, гранати, бомби, снаряди, балисти, скорпиони^[6] и всевъзможни още военни съоръжения за отблъскване на нападателя и разрушаване на подвижни кули.

Точели ножове, пики, куки, алебарди, копия, косери, дълги копия, коси, секири, боздугани, брадви, шила, топори.

Острели ятагани, мечове, саби, остриета, шпаги, вердюнски саби, островърхи мечове, тоскански ками, кинжали със спираловидни остриета, кинжали с тройни остриета, мандузиани^[7], ножове, ками, арбалетни стрели.

Всеки изпробвал камата си, всеки почиствал от ръжда войнишкия си нож. И всяка жена, била тя най-нежната или най-старата, бързала да излъска до блясък бронята си — вие знаете, че древните коринтянки се отличавали с беззаветна храброст в боя.

Диоген, комуто градските власти не възложили никаква работа, дни наред наблюдавал мълчаливо как усърдно и с какво самообладание съгражданите му обръщат с главата надолу домовете си. Ала най-после, обладан от войнствен дух, той смъкнал хитона си, опасал се с него като с пояс, надянал някакви дрипи, запретнал до лакти ръкави, отнесъл у едного от старите си приятели дисагите, книгите и восъчните си дъсчици^[8], излязъл от града, свил към Крание (просторен хълм, недалеч от Коринт, вдаден като нос в морето), търкулнал пръстената бъчва, в която се криел от дъждове, бури и жега, и преизпълнен от пламенно желание да се труди, започнал да я мести от едно място на друго, да я търкаля, да я обръща, преобръща, катурва,

милва, потупва, блъска,

клати, подрусва, люшка, лашка, тръшка,

блъска, тика, рита, мушка, шиба,

тимари, набива, забива, бута, тласка,

калафати, бъхти, млати,

тресе, разтърсва, друса,

вози, язди, яха,

валя, върдаля, търкаля,

охранява, предпазва, защищава,

снабдява, въоръжава, обзавежда,

карал я да ехти, да ечи, да кънти, да гърми,

после я обкръжавал, опасвал, обсаждал, заграждал,

изпарвал, попарвал, запарвал,

стъргал, дялал, рендосвал,

почиствал, покривал, завивал,

хвърлял, мятал, премятал.

Запокитвал я надолу от върха на Крание, след което я влачел нагоре, после отново я запращал по дяволите и пак я тътрузил, и пак я хвърлял, точно както Сизиф мятал и премятал камъка си, та в края на краищата едва не я пробил.

Като видял това, един от приятелите му го запитал какво го кара да измъчва така и тялото, и духа си, и бъчвата. Философът му отговорил, че тъй като републиката не му възлага никаква работа, решил да побесува над бъчвичката си, та да не стои със скръстени ръце единствен между тези тъй усърдни и толкова трудолюбиви хора.

Макар и встрани от военната тревога, аз също изпитвам дълбоко вълнение; ала виждам, че те не искат и да знаят за мен и отказват да ме включат в общата работа сега, когато в това славно и благородно кралство френско, и отсам, и отвъд планините, куцо и сляпо търчи и пъхти, един да укрепява и отбранява родината си, друг да отблъсква и атакува неприятеля, и всичко това при такъв образцов политически ред, при такова чудесно съгласие и разбирателство и тъй явно в интереса на бъдещето (защото отсега нататък, горди с така укрепените си граници, французите ще заживеят в мир и спокойствие), че аз почти съм готов да се съглася с добряка Хераклит, считащ войната за майка на всички блага; и ми се ще да вярвам, че латините наричат войната „хубава“^[9] не иронично, както предполагат някои кърпачи на стари латински надписи, слепи за хубостта на войната, а в най-положителния и пряк смисъл на думата, тъй като по време на война всичко красиво и благородно излиза напред и всичко грозно и низко отстъпва назад. В доказателство на това ще припомня, че мъдрият и миролюбив цар Соломон не току-така е сравнявал неизречимото велелепие на божествената премъдрост с боевия ред на армия в поход.

И тъй като нашите, считайки ме за слаб и негоден, не ме позваха и не ме зачислиха в редовете на настъпателната войска, пък макар и само да нося сено, да връзвам снопи, да хвърлям сметта или да събирам съчки, аз намерих за недостойно да остана безучастен наблюдател сред толкова смели, красноречиви и самоотвержени люде, които пред очите на цяла Европа разиграват тази забележителна пиеса, тази трагикомедия, и реших да напрегна сили и отдам в борбата малкото, което още е останало в мен. Да, печална е, ще река аз, славата на ония, които участвуват в борбата само с очи, а пестят силите си, крият паричките си, почесват се с пръст по главата като скучаещи безделници, лапат мухи като охранени телета, острят уши като магаретата на Аркадий при звуците на песни и мълчаливо, с вида си, дават да се разбере, че са съгласни да играят подобна роля.

Когато взех решението си, аз си рекох, че ако започна да търкалям Диогеновата си бъчва, а тя ми е една-единствена, оцеляла след корабокрушението, което претърпях при моето злополучно плаване, подобно занимание няма да бъде ни безцелно, ни безплодно. Как мислите вие, какво ще излезе от туй бъчвотъркаляне?

Кълна се в света Мария Египетска, че това аз все още не зная. Но почакайте, дайте да си сръбна от бутилчицата — този безподобен мой Хеликон, мой Хипокрен и незаменим източник на вдъхновение. Само пиейки от него, аз съм способен да размишлявам, разсъждавам, решавам и заключавам. После се смея, пиша, съчинявам, пия. Ений пишел, пиейки, и пиел, пишейки. Есхил (ако вярвате на Плутарховите Simposiaca^[10]), пиейки, съчинявал и съчинявайки, пиел. Омир никога не пишел на празен стомах. Катон пишел само след като се насвяткал. Казвам ви това, за да не ме упреквате, че не живея по примера на хора всеизвестни и дълбоко уважавани. Моето винце е хубаво и добре охладено, както ще кажете — в началото на втората фаза^[11]. Слава на бога, вечна слава на добрия бог Саваот (тоест бог на ангелските сили)! Ако и вие скришом веднъж-дваж обръщате бутилчицата, това според мен не е грях, стига само да се сещате ей тоничко да благодарите на бога.

Та ако такава е моята съдба или моят жребий (защото съгласете се, че не всекиму е дадено да влезе и се посели в Коринт), аз решавам да служа и на едните, и на другите, само да не остана бездеен и безполезен. Ще се навъртам край земекопачите, каменоделците и зидарите, ще правя това, което някога в Троя при Лаомедонт правели Нептун и Аполон и което на стари години правел Рено де Монтобан^[12]: ще помагам на зидарите, супица ще им варя, а след като ги нагостя, под звуците на моята гайда сладко ще си ги приспя.

Така, дрънкайки на лирата си, Амфион замислил, построил и въздигнал великия и прочут град Тива. За воините ще отворя аз моята бъчвичка. От канелката на тази бъчвичка, която ви е позната от първите две книги (дано само книгоиздателите умишлено не са я подправили и съсипали), аз ще им изцедя трета юнашка книжка, породила се от моите следобедни забавления, а след третата ще се появи и четвърта, весела, с пантагрюелически сентенции — разрешавам ви да ги наричате и диогенски. И тъй като другар по оръжие на тези хора аз не мога да бъда, ще си остана за тях верен архитриклин^[13], облекчаващ според скромните си сили завръщането им от походи и неизтощим певец на техните чутовни подвизи и героични дела. Кълна се в страстната седмица, стига само март да не пропусне постите, но вие бъдете спокойни — този веселяк си знае работата!

Впрочем чел бях някъде, че веднъж заедно с трофеите от победите си синът на Лаг, Птолемей, показал на египтяните, дошли от всички краища на страната, черна двугърба камила и някакъв роб, чието тяло било наполовина бяло и наполовина черно, но разделителната черта не била хоризонтална на нивото на диафрагмата, както у посветената на Венера индийска жена, открита от тианския философ^[14] между реката Хидасп и Кавказкия хребет, а вертикална, което било нещо невиждано дотогава в Египет. Птолемей показал на египетския народ тези новости с надежда да спечели любовта му. Ала какво станало? При появата на камилата всички се изплашили и ужасили, а шареният роб бил осмян и заклеймен като отвратително чудовище, появило се на света по игра на природата. Накъсо казано, надеждите на Птолемей да се понрави на своите египтяни и така да подсили естествената им преданост към него останали излъгани. И тогава разбрал, че красивите, изящните и съвършените неща ги възхищават и очароват повече, нежели смешните и грозните. Оттогава насам той намразил и роба, и камилата така, че не минало много време и човекът и животното, лишени от грижи и изоставени, се преселили в, царството небесно.

Примерът на Птолемей ме кара да се колебая между страха и надеждата, защото се боя вместо наслада да не почувствувам отвращение, боя се да не се превърне съкровището ми във въглища, вместо дама пика да не изтегля поп, да не отегча читателите си, вместо да ги облекча и утеша, да не ги натъжа, вместо да ги развеселя, да не ги отблъсна, вместо да им се понравя и моята работа да заприлича на историята с Евклионовия петел, възпят от Плавт в „Гърнето“ и от Авзоний в „Грифон“^[15] и в други книги; ровейки тук и там, този петел открил съкровището и затуй скоро след това му теглили ножа. Ами ако нещо подобно се случи и сега? Иди, че се оправяй после. А щом това е станало някога, защо да не стане и днес? Но то няма да стане, кълна се в Херкулес! Аз съм убеден, че всички мои читатели обладават някои родови качества и особености, които нашите предци наричаха пантагрюелизъм и благодарение на които те никога няма да вземат откъм лошата страна изповедните думи, излезли от едно добро, чисто и благородно сърце. И зная много случаи, когато те, виждайки, че няма с що да се отплатят на автора, вземат за отплата доброто намерение и се задоволяват с това.

А сега да се върнем на моята бъчва. Да пием, братя мои! Пийте с пълни чаши, чеда мои! Ако пък не искате, не пийте. Аз не съм от тези натрапчиви пияници, които зорлан, с обиди и насилие, принуждават приятелите си да пият и пият — и непременно на един дъх, и непременно до дъно, а това вече е безобразие. Нека всеки почтен пияница, всеки почтен подагреник, всички жадни, към моята бъчвичка нехладнокръвни, не пият, ако не искат, а ако искат и ако винцето се хареса на тяхно благороднейше благородие, то нека пият открито, свободно, смело, без да плащат, ни да го жалят. Такова е моето желание. И не се страхувайте, че виното ще се свърши като на сватбата в Кана Галилейска. Вие ще отворите канелката и ще си го изцеждате, а аз отгоре ще доливам ли, доливам и така моята бъчва ще пребъде неизчерпаема. В нея блика жив източник и извор вечен. Такова е било питието в чашата на Тантал, чието изображение се е почитало от мъдрите брахмани; такава е била в Иберия солената планина, прославена от Катон; такава е била и златната вейка, посветена на богинята на подземното царство и възпята от Вергилий. Тази бъчва е истински рог на изобилието, на изобилие на веселие и забавления. И ако някой ден ви се стори поолекнала, не се страхувайте — суха тя никога няма да остане. На дъното й, като в бутилката на Пандора, трепти надеждата, а не отчаянието, като в бъчвата на Данаидите.

Запомнете хубаво всичко, което ви казах, запомнете какви именно хора каня при себе си, та никой от вас да не се заблуждава. Като Луцилий, който високо заявявал, че пише само за своите тарентци и консентинци, и аз ще отворя бъчвичката си само за вас, добри люде, пиячи на най-хубавото вино и наследствени подагреници.

А пазителите на Закона, тия стари заядливци и рушветчии, които вземат подкупи и през парадната, и през задната врата, нека обикалят наоколо, ако искат — за тях тук нищо няма да се намери.

За буквояди и дребнави филистери не ми говорете, умолявам ви в името и честта на четирите кълки, които са ви заченали, и животворния клин, който ги е свързал. И още по-малко за лицемери, макар че те всички са бесни пиячи и смукачи, проядени от срамната болест, с ненаситен търбух и с вечно сухо гърло. Ще речете: „Защо?“ Защото са хора не с добри, а със зли сърца и вършат прегрешения, от които ние с вас деня и нощя молим бога да ни избави, макар и понякога да се представят за праведници. Вълкът козината си не мени!

Назад, кучета проклети! Оттеглете се от моя път, не се навирайте в очите ми, дяволи качулати! Защо идвате тук? За да обвините винцето ми във всякакви грехове и опикаете бъчвичката ми? Ето, вижте тоягата, която Диоген пожела да поставят след смъртта му до него, за да налага и прогонва с нея всички караконджули и цербероподобни псета! Назад, фарисеи! Махайте се, кучета! По дяволите, лицемери! Хайде, още ли сте тук? Готов съм да се откажа от мястото си в Папомания, само да мога да ви пипна. Съ-ъ-ъ, с-ъ-ъ-ъ, с-ъ-ъ-ъ-ъ! Махайте се! По-живо, по-живо! Няма ли да изчезнете най-после? Дано никога не се изсерете, без да ви нажулят, дано никога не се изпикаете, без да ви разчекнат, дано никога не се възбудите, без да ви посинят задника с тояга!