Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (42)

Глава XL
Защо монасите живеят далеч от света и защо носът на едни е по-дълъг, отколкото на други

— Вяро християнска — извика Евдемон, — гледам как този благочестив монах весели сърцата ни и се питам, а не мога да си отговоря, защо считат монасите за смутители на веселбите и ги пропъждат от всички славни компании, както пчелите гонят стършелите от кошерите? „Ignavum fucos pecus a presepibus arcent“^[1] — казва Маро.

Гаргантюа му отвърна така:

— Няма нищо по-вярно от това, че расото и монашеската качулка привличат върху себе си от всички страни позора, оскърбленията и проклятията, както Еразъмовият вятър Цециас привлича облаците. И главната причина за това е тази, че монасите изяждат людските мръсотии, тоест греховете, и ето защо светът ги напъжда в нужниците, което ще рече в манастирите и абатствата, отстранени от обществения живот, както отходните места са отстранени от жилището. И ако вие разберете защо в къщи всякога се смеят на маймуната и я дразнят, лесно ще си обясните защо монасите са избягвани и от млади, и от стари. Маймуната не пази къщата като кучето, не тегли ралото като вола, не дава мляко, ни вълна като овцата, не вози тежести като коня. Тя само замърсява всичко и всичко разваля, за което получава насмешки и удари с тояга. Така също и монахът (имам предвид монаха-тунеядец) не обработва земята като селянина, не брани страната като воина, не лекува болните като лекаря, не напътствува, нито просвещава хората като добрия проповедник и наставник, не доставя полезни и необходими неща на държавата като търговеца. Ето защо всички осмиват и презират монасите.

— Може и така да е, но те се молят за нас — възрази Грангузие.

— Празна работа! — отсече Гаргантюа. — Само надуват главите на хората с тяхното дрънкане на камбани. Ей богу, като ги забият сутрин, обяд и вечер, все едно, че отслужват половин литургия. Мънкат литании и псалми, от които нищо не разбират. От тъмно до тъмно четат своите „Pater noster“, съпровождани от безконечното исо „Ave Maria“, без да се проникнат от тях, нито да ги разумяват. Според мен това не е молитва, а гавра с бога. Бог да им е на помощ, ако се молят за нас само от страх да не загубят погачите и тлъстите супи. Всеки истински християнин, който и да е, където и да е, се моли на бога по всяко време, а светият дух се застъпва за него и тогава бог чува молбата му. Така постъпва и нашият добър брат Жан и затуй всички търсят приятелството му. Той не е лицемерно набожен, не е ленив, напротив, брат Жан е благовъзпитан, жизнерадостен, смел, приятен компаньон. Труди се, работи земята, застъпва се за угнетените, утешава оскърбените, подпомага страдащите, пази абатското лозе.

— Де да е само това! — каза монахът. — Че аз работя къде-къде повече! По панихиди и утринни служби стоя си на клироса и хем пея, хем майсторя въжета за арбалети, точа стрели, плета мрежи и шия чували за лов на зайци. Никога не седя със скръстени ръце. А сега да пием! Да пием! Дайте и плодовете! Това са кестени от Етроската гора. С това ново, резливо винце човек, току-виж, се изтървал… Какво се мотаете така, та не пиете?!… Дявол го взел! Аз пък като бирнишки кон пия от всяка вада!

— Брат Жан — обърна се към него Гимнаст, — изтрийте тази капка от носа си.

— Ха-ха! — засмя се монахът. — Сигурно си мислите, че ще се удавя, щом до носа съм потънал във вода? Не, не! Не се страхувайте! Quare? Quia…^[2] Веднъж излезе ли капката от носа, в него тя вече не влиза. Гроздовият сок го е импрегнирал срещу водата! А, приятелю мой, ако зимъс си направиш обуща от кожа като моята, спокойно може да ловиш с тях стриди — тези обуща никога няма да се намокрят.

— А защо брат Жан има такъв красив нос? — запита Гаргантюа.

— Защото — отвърна Грангузие — така е било богу угодно. На всеки нос той придава форма и назначение според волята си, както грънчарят вае грънци според желанието си.

— Мен да питате — намеси се Понократ, — защото брат Жан пръв дотичал на пазара за носове и си избрал най-хубавия и най-големия.

— Чуйте сега пък аз какво ще ви кажа — отново за говори монахът. — Съгласно нашата манастирска философия носът ми е красив, защото бозките на моята кърмачка били меки. Когато съм сукал, носът ми потъвал в тях като в масло и си растял и набъбвал там като тесто в нощви. Твърдите ненки правят децата чипоноси. Хей, хей, развеселете се, бей! Ad formam nasi cognoscitur ad te levavi.^[3] Сладко аз никога не ям! Паже, дай от червеното! Item^[4] и печено месце!