Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (103)

Глава VII
Как Панюрж престана да носи великолепния си копчелък, когато на ухото му се появи бълха

На другия ден Панюрж накара според еврейския обичай да му пробият дясното ухо и му окачат малка златна халка със скъпоценни камъни и с втъкната в нея бълха. И за да сте наясно по всички въпроси (защото, което си е право, хубаво е човек да е осведомен за всичко), ще ви кажа, че бълхата беше черна и че издръжката й едно връз друго не надхвърляше разходите около женитбата на една хирканска тигрица, тоест шестстотин хиляди мараведи на тримесечие. Но когато дълговете на Панюрж бяха погасени, такива огромни разходи се оказаха не по силите му и той реши да я храни, с каквото се хранят тирани и адвокати, тоест с потта и кръвта на ония, на чиито гръб живеят.

Взе четири лакътя грубо сукно, усука го около себе си като тога, съшита с един-единствен шев, смъкна панталоните си и си прикачи на шапката очила.

Така пременен, той се представи на Пантагрюел, комуто този карнавал се стори странен най-вече защото не виждаше хубавия, прекрасния Панюржов копчелък, който като същинска спасителна котва го предпазваше от всякакви крушения и беди.

Добрият Пантагрюел го огледа оттук-оттам и като не проумя загадъчните подбуди на тази неочаквана негова постъпка, запита какво означава чудноватото му облекло.

— Аз — отвърна Панюрж — имам на ухото си бълха^[1] — с други думи, искам да се женя.

— На добър час — рече Пантагрюел, — вие много ме зарадвахте с тази новина. Аз вярвам на думите ви. Само че влюбените не ходят като вас с провиснали гащи, та даже и без гащи и с риза, изскочила над коленете, нито навличат такава дълга и дебела дреха, и то с цвят, какъвто почтените и благовъзпитани люде никога не носят. Ако някои еретици или сектанти са се обличали така, то те са били измамници и самозванци, желаещи да заблуждават и тиранизират простолюдието. Всеки е свободен да постъпва според собствения си разум и особено когато се касае за неща маловажни, незначителни, безразлични, които сами по себе си не са ни добри, ни лоши, тъй като не изхождат от сърцето и ума, дето се ражда всяко добро и всяко зло: добро, когато чувството е добро и ръководено от здрав разум; зло — когато чувството е без мяра и покварено от коварния ум. Само че аз не харесвам слабостта към нововъведенията и презрението към обичаите.

— Цветът е обикновен, цвят като за мен — отвърна Панюрж. — Аз разбирам от тия работи и въобще съм решил да се занимавам повечко с тях. Сега като съм освободен от дългове, с божията помощ ще стана най-неприятният човек, когото сте виждали. Погледнете очилата ми. Ако ме видите с тях отдалече, сигурно ще ме вземете за грозника брат Жан Буржоа^[2]. Идущата година пак ще проповядвам кръстоносен поход. Стига само да са ми цели снарядите и пиките.

— Виждате ли това сукно? Знайте, че то притежава магическо свойство, известно на малцина. Облякъл съм го едва тази сутрин, а вече беснея, лудея, горя от желание час по-скоро да се оженя и като млад монах да се изпотя над жена си, пък нека в това време да ме налагат с тояга. О, какъв примерен стопанин ще бъда аз! След смъртта ми ще ме изгорят на почетната клада, а праха ми ще запазят за спомен и назидание на бъдещите образцови стопани. Дявол да го вземе, ако някой си завира носа в моето сукно, пипна ли го, няма да му се размине. Огледайте ме сега отпред и отзад. Не ви ли прилича моята дреха на същинска тога, дреха на древен римлянин от мирно време? Модела избрах от Траяновата колона в Рим и от триумфалната арка на Септимий Север. Дотегна ми войната, дотегнаха ми войнишките мундири и шинели. Раменете ми се охлузиха от ризници и брони. Долу оръжието, да живее тогата! Поне през идущата година, та ако река да се оженя, да разбера нещо от Мойсеевия закон, който вчера ми разяснихте.

Колкото до панталоните, моята пралеля Лоранс ми казваше някога, че те се правят заради копчелъка. Аз допускам да е така, защото и благородният веселяк Гален в книга девета „За предназначението на нашите крайници“ казва, че главата е направена за очите. Така де, защото природата можеше да прикачи главата на коленете или на лактите, но щом е решила очите да гледат и виждат надалеч, залепила ги е на главата като на колонка, изправена на върха на тялото: и ние строим маяци и кули нависоко, та да виждаме светлините им отдалеч.

А тъй като бих искал някое и друго време, годинка, не повече, да си отдъхна от военната служба и да се оженя, аз вече не се нуждая от копчелък, следователно и от панталони, защото копчелъкът е най-важната част от доспехите на воина. И съм готов да потвърдя под страх да бъда жив изгорен на кладата (не включително, разбира се, а изключително), че турците не са въоръжени като хората, защото копчелъците у тях са забранени със закон.