Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (200)

Глава L
Как Оменац ни показа първообраза на папата

След завършване на литургията Оменац извади от едно сандъче, поставено близо до главния олтар, голяма връзка ключове, с които отвори трийсет и две брави и четиринайсет катинара, а накрая и решетъчния прозорец над упоменатия олтар; после тайнствено мушна главата си в един влажен чувал, изтегли оттам пурпурна атлазена завеса, с някакво нескопосано, според мен, изображение на нея и като го докосна с дългия си жезъл, накара всеки от нас да целуне мястото, посочено от него.

— Как мислите, чие е това изображение? — запита той.

— На папата — отвърна Панюрж. — Познавам го по тиарата, по омафора, по мантията и по пантофите.

— Право думаш — забеляза Оменац. — Ето тук, на земята, вечния образ на всеблагия бог, когото ние с трепет очакваме в нашата страна. О, щастлив, желан и тъй дългоочакван ден! И вие, блажени и преблажени, които небесните светила удостоиха с милостта да лицезрете всеблагия земен бог. Един поглед само върху неговото изображение ни дарява с пълно опрощение на всички грехове, които още помним, заедно с една трета и осемнайсет четиридесетини от забравените. Ето защо го виждаме само на големите годишни празници.

Пантагрюел каза, че изображението напомня работа на Дедал^[1]. И наистина, макар наивно и несръчно нарисувано, от него лъхаше някаква скрита, божествена сила, опрощаваща греховете.

— Точно като у нас, в Сьойи — забеляза брат Жан. — Седели си в болницата след празнична вечеря просяците и се хвалели — единият, че бил спечелил шест петака, другият — две су, третият — седем кароли, а някакъв дебел еднокрак парцаливко разправял, че събрал цели три тестона. „Да, но твоят крак е благословен от господа бога“, отвърнали побратимите му. Сякаш в този единствен крак, прояден и изцяло изгнил, се криело божество.

— Когато приказвате такива нелепости — обади се Пантагрюел, — не забравяйте да ми донесете леген. Още малко, и ще повърна. Как може да говорите за такива неприятни, отвратителни неща и да произнасяте божието име! Пфуй, каква гадост! Там, зад манастирските стени, вие, монасите, сте свикнали да бъбрите без мяра, но тук не правете това!

— Но и докторите казват — отвърна Епистемон, — че някои болести на тялото и на душата крият в себе си божествена сила. Така Нерон хвалел гъбите и ги наричал, както твърдят гърците, „храна на боговете“, защото с тях отровил предшественика си, римския император Клавдий.

— Струва ми се — намеси се Панюрж, — че това ваше изображение с нищо не напомня образа на последните наши папи. Аз ги видях не с корона, а с шлем и персийска тиара на главата. И докато в целия християнски свят тогава цареше тишина и спокойствие, те единствени водеха вероломна и ожесточена война.^[2]

— Но те воюваха — прекъсна го Оменац — с размирници, еретици, непокорни протестанти, изкусявани от съмнения и безверие… Такава война свещените Декреталии не само позволяват и одобряват, но я считат и за задължение на папата, който с огън и меч трябва да смете императори, крале, херцози, князе и цели държави, ако те само на йота престъпят заповедите му; той трябва да им отнеме всички имущества, да ги лиши от земите и от кралствата им, да ги прогони, анатемоса и обрече на гибел и не само да умъртви техните тела и телата на децата и близките им, а и да хвърли в дъното на най-горещия адски казан душите им.

— Но вие, дявол го взел — заключи Панюрж, — не сте еретици, какъвто бе Котаранмърморан и каквито има в Германия и в Англия. Вие всички сте християни, избрани и отбрани.

— Така е, слава на бога! — потвърди Оменац. — Затова и всички ние ще бъдем спасени. А сега хайде да си вземем светена водица, пък после ще обядваме.