Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (195)

Глава XLV
Как Пантагрюел се установи на Острова на папефигите^[1]

На следващото утро пред нашия взор се показа Островът на папефигите, някога богати и свободни и славещи се като веселяци. Сега те бяха хора бедни, злочести и се подчиняваха на папоманите^[2]. Ще ви разкажа как стигнаха до това положение.

Веднъж на годишния празник на хоругвите разните му там бургместри, синдици и охранени равини се отправили към близкия остров Папомания да се повеселят и погледат празника. Единият от тях, като видял портрета на папата (там съществувал похвалният обичай да го представят в празнични дни публично), показал му смокиня, а в Папомания този знак означава презрение и подигравка. Няколко дни по-късно папоманите, изпълнени от желание за мъст, грабнали оръжие и без всякакво предупреждение нападнали Острова на веселяците, разграбили го и го разорили и съсекли всички брадати мъже. На жените и децата не посегнали от съображения, от които някога се бе ръководил император Фридрих Барбароса в действията си спрямо миланци.

В негово отсъствие миланци се разбунтували, изгонили от града жена му, сиреч императрицата, и за голям неин срам я качили на дъртата магарица Такор наопаки, тоест с гръб към главата и с лице към задника й. След завръщането си Фридрих хвърлил в затвора всички метежници, след което с много мъки и старание намерил и прословутата магарица Такор. Тогава по негово нареждане на пазарния площад пред очите на всички затворници палачът прикрепил към срамните части на Такор смокинов лист и от името на императора разгласил, че тези, които желаят да избягнат смъртното наказание, трябва сами публично да снемат листа със зъби и отново да го поставят на мястото му. И добавил по-нататък, че всички, които откажат да сторят това, ще бъдат обесени или удушени. Някои, на които подобно изкупление на вината се сторило срамно и позорно, предпочели смъртта и били обесени. У други страхът от смъртта надделял над срама и като смъквали със зъби смокиновия лист, показвали го на палача и високо изговаряли: Ecco lo fico^[316].

С цената на такова именно унижение останалите злощастници били избавени от смъртта. Затова пък станали роби и данъкоплатци на собствените си врагове, които им прикачили прозвището папефиги, загдето показали с ръка смокинов знак на папския портрет. Оттогава насам горките хора нямали покой. Години наред страната била опустошавана от град, бури, чума и глад като вечно проклятие за греховете на чедата й.

Потресени от тези нещастия, ние не пожелахме да проникнем във вътрешността на острова. Влязохме само в малкия параклис близо до пристанището да вземем светена водица и се помолим на бога, параклис полуразрушен и безлюден, който, както храмът на свети Петър в Рим, даже нямаше покрив.^[317] Когато се озовахме в параклиса и се приближихме до купела със светена вода, забелязахме в него човек, наметнат с епитрахил; човекът веднага се скри под водата като далдисваща патица, оставяйки да стърчи над повърхността само края на носа си, за да може да диша. Около него стояха трима свещеници, гладко обръснати, с тонзура, и по черната книга заклинаха дяволите.

Пантагрюел се учуди на това и ги запита какво правят тук, а те му отговориха, че през последните три години на острова върлувала страшна чума, която почти го обезлюдила и оставила земята без стопани. Когато чумата престанала да коси хората, човекът, скрит сега в купела, излязъл на широкото и плодородно поле, разорал го и започнал да го засява с пшеница и в същия ден и час някакво дяволче (което знаело да трещи и да сипе град само над магданоз и над някакви зелки и още не умеело ни да чете, ни да пише) измолило от Луцифер позволение да се забавлява и лудува на Острова на папефигите, дето дяволите били близки приятели с мъже и жени и често ги спохождали. И ето това именно дяволче се обърнало веднъж към орача и го запитало какво прави. Беднякът му отговорил, че сее пшеница, та да има с що да преживява през годината.

— Така ли — учудило се дяволчето, — но това поле не е твое, а мое, то принадлежи на мен. Още от времето, когато вие показахте на папата смокиня, цялата тази земя бе предоставена и продадена на нас. Но да сея пшеница, не е работа за мен. И затова аз ще ти оставя полето само при условие, че ще делим родитбата…

— Готово — съгласил се сеячът.

— Ще я делим така — продължило дяволчето: — едната половина ще бъде тази, която излиза над земята, другата — която остава под земята. Избирам аз, тъй като съм дявол, потомък на знатен и древен род, а ти — ти си селяк. Аз вземам за себе онова, което е под земята, а ти — което е над земята. Кога започва жътва?

— Към средата на юли — отвърнал орачът.

— Добре — казало дяволчето, — тъкмо тогава ще дойда и аз. И тъй, работи, селяко, работи! А сега ще отида да изкусявам с греховно любострастие благородните монахини от Сухопръцковата обител, както и лицемерните и чревоугодни братя… Повече от уверен съм, че те желаят точно това. До нова среща!