Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (29)

Глава XXVII
Как един монах от Сьойи спаси от враговете манастирското лозе

Така, като буйствуваха, безчинствуваха, обираха и плячкосваха, те стигнаха в Сьойи, ограбиха мъже и жени и задигнаха всичко, което им попадна подръка. И нищо не счетоха за прекалено тежко, нито за прекалено голямо.

Тогава почти във всеки дом вилнееше чума, ала злосторниците проникваха навсякъде и отмъкваха всичката покъщнина и никой от тях не се зарази. Това наистина е удивително, защото свещеници, викарии, проповедници, лекари, хирурзи и аптекари, които отиваха да навестяват, лекуват, изповядват и причестяват болните, се заразяваха и до един умираха, а на тези дяволски разбойници и убийци и косъм не падаше от главата.

Как да си обясним този факт, господа? Моля, помислете по това!

Като оплячкосаха града, те се втурнаха с неописуема глъч и врява към абатството, но го намериха заключено. Тогава главните сили продължиха напред, към Ведския брод, а седем отряда пехотинци и двеста копиеносци останаха по местата си, за да разбият оградата на лозето и опропастят всичкия плод.

Горките монаси не знаеха на кой светец да се молят, но за всеки случай започнаха да звънят ad capitulum capitulantes^[1]. На този съвет те решиха да устроят тържествена процесия, а така също и молебен с четене на молитви contra hostium insidias^[2] и с хубави песнопения pro pace^[3].

По това време в абатството имаше един монах, на име брат Жан Зъботрошача, млад, благороден, привлекателен, весел, сръчен, храбър, дръзновен, решителен, висок, слаб, надарен с голям нос, гръмогласен, способен да претупва молитвите, да пришпорва литургиите и избарабанва вечерните — с една дума, истински монах, ако въобще има монаси, откак монашеският свят омонашествува монашеството; и на всичко отгоре познаваше молитвеника като петте пръста на ръката си.

Същият този монах дочу подозрителния шум откъм двора и мигом изскочи навън да разбере какво става; като видя злосторниците да обират гроздето и да лишават по този начин манастира от целогодишния му запас вино, той изтича зад олтара, дето другите монаси, вцепенени като леяри, загубили ума и дума при вида на потрошените си камбани, пееха:

— I-im-pe-e-e-e-e-tu-um I-ini-co-o-o-o-o-o-ru-um.^[4]

— Хубаво си лаете, боже прости ми — захвана той, — но чини ми се, че е по-добре да запеете: „Сбогом, кошници, гроздоберът е приключен!“ Всички дяволи да ме вземат, ако разбойниците вече не са влезли в лозето и не скубят и грозде, и лози така, че, ей богу, до четири години зрънце няма да чопнем в него. Ах, господи, какво ще пием оттук нататък ние, злочестите? Милостиви боже, da mihi potum^[5]!

Тогава манастирският настоятел каза:

— Какво търси тук този пияница? Я го отведете в тъмницата! Как смее да нарушава богослужението!

— Ами винослужението? — възрази монахът. — Нали и него не бива да нарушаваме! Ето самият вие, отец настоятелю, обичате да си посръбвате, и то от най-хубавото, както подобава на всеки приличен човек. Ни един благороден човек не ненавижда виното — такава апофтегма^[6] съществува между нас, монасите. Колкото до вашите песнопения, боже прости ми, сега съвсем не ни е до тях. Защо по жътва и по гроздобер четем кратки молитви, а зиме и по коледни пости — дълги? Покойният брат Масе Пелос, бог да го прости, ревностен поддръжник на благочестието (да пукна, ако лъжа), ми казваше, доколкото си спомням, така: лете и есенес прибираме гроздето и си правим виното, а зимъс си го пием. Слушайте, хора, вие, които тайно и явно обичате виното! Тръгвайте след мен ради бога! И нека свети Антоновият огън ме изгори, ако дам капчица вино на ония, които не помогнат да спасим лозето. Майчице пресвята, та това е църковно имущество! А, не и не, дявол го взел! Свети Тома Английски пожела да умре за него. Дали и аз няма да стана светец, ако днес река да умра! Но я по-добре да не умирам, ами да накарам други да умрат вместо мене.

С тези думи монахът смъкна расото и награби дългата като копие дръжка на манастирския кръст, издялана от сърцевината на крушово дърво и изписана тук-там с полуизтрити вече лилии. После метна расото през рамо, изтича навън по подрасник и започна наляво и надясно да млати враговете, а те, изоставили напълно боевия ред, без знамена, без тръбач и барабанчик, шареха надлъж и шир из лозето и тъпчеха с грозде тромпети и изтърбушени барабани — с една дума, пладнешки хайдути и обирджии. Но монахът, връхлетял изневиделица, продължи да ги налага с такава сила, че изпотрепа сума ти народ, удряйки дето и както завърне като същински фехтовач от старата гвардия.

На едни пръскаше мозъка, на други кършеше ръцете и краката, на трети извиваше вратните прешлени, на четвърти смазваше слабините, на едного разбиваше носа, на друг изпорязваше лицето, разглобяваше челюстите, изкъртваше зъбите, трошеше ключиците, навяхваше бедрата, измъкваше ставите.

Ако някой хукнеше да се скрие в лозето, той го шибваше по гърба и като на куче му премазваше слабините.

Ако друг понечеше да избяга, той тозчас го фраскаше по шева на теменната кост и разбиваше черепа му на парчета.

Ако друг полазеше по дърво, считайки, че там е в безопасност, догонваше го и забиваше тоягата си право в задника му.

Ако стар негов познайник викнеше: „Ей, брат Жан, приятелю мой, брат Жан, предавам се!“, отвръщаше му: „От немай-къде. А сега предай душата си на дяволите!“ После го халосваше по главата и му светеше маслото.

Ако се намереше смелчага да му се опъне, налагаше го с яките си мишци и с прав удар в гърдите разбиваше и гръдната му кост, и сърцето. А когото не смогнеше да бодне под реброто, изкормваше го, та и окото му не мигваше, и оня тутакси предаваше богу дух. На едни забиваше в пъпа тоягата си и карантията им мигновено изскачаше навън, други мушкаше в задника и им разкъсваше дебелото черво. С една дума, потресаващо зрелище — най-ужасното, каквото някога светът е виждал.

Едни призоваваха света Варвара.

Други — свети Георги.

Трети — света Нитуш.

Четвърти — Кюноската света Богородица! Лоретската! Благовестителката! Ленуйската! Ривиерската!

Едни поверяваха съдбата си на свети Яков.

Други на свещената шамберийска плащаница, която след три месеци изгоря така, че и помен не остана от нея.

Трети на кадуинската плащаница.

Четвърти на свети Йоан Анжели.

Пети на свети Евтропи Ксентски, свети Мексъм Шинонски, свети Мартин Кандски, свети Клавдий Синейски, жаварзейските реликви и на хиляди други по-дребни светии.

Едни умираха, без да говорят, други говореха, без да умират, трети умираха и говореха, четвърти говореха и умираха. А имаше и правоверни, които с все гърло викаха: „Изповедник! Изповедник! Confiteor! Miserere! In manus!“^[7]

Нещастниците крещяха така силно, че всички братя, воглаве с настоятеля, хукнаха навън презглава; като ги видяха натъркаляни из лозето да пъшкат и стенат така, някои от братята се втурнаха да ги изповядват. Докато те си губеха времето с това, младите послушници изтичаха при брат Жан и го запитаха с какво могат да му бъдат полезни. Той им отговори, че трябва само да досмажат повалените на земята. Тогава послушниците метнаха дългополите си раса върху най-близката лоза и се заловиха да довършват ония, които той бе ранил смъртоносно. И знаете ли с какво оръжие? С хубави джобни ножчета, с каквито децата в нашия край лющят зелените орехи.

Междувременно брат Жан отново полетя, напред с тояга в ръка и като събаряше всичко живо пред себе си, стигна до пробива, който врагът бе успял да направи в стената. А послушниците помъкнаха към килиите си знамена и хоругви с намерение да ги нацепят за партенки.

Когато изповяданите се опитаха да се изскубнат през пробива, брат Жан ги повали на земята и им рече:

— Изповядани, покаяни и получили опрощение на греховете си — заминавайте за рая, пътят за там, прав като сърп, не е по-лош от пътя за Фе.

И тъй, благодарение на неговата смелост неприятелите, проникнали в манастирското лозе, бяха унищожени до крак. И не мислете, че се касаеше до шепа хора, а до армия от тринайсет хиляди шестстотин двайсет и двама човека, без да се броят жените и децата.

Даже отшелникът Можие, за когото се говори в „Деянията на четирите сина на Емона“^[8], тръгвайки с тоягата си на поход срещу сарацините, не е показал такава храброст, каквато нашият монах с дръжката на монашеския кръст в битката с враговете.