Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (87)

Глава XXVI
Как на Пантагрюел и приятелите му дотегна да ядат солено месо и как Карпалим тръгна на лов за дивеч

Докато всички си хапваха и пиеха, Карпалим каза:

— Дявол го взел, няма ли най-после да вкусим дивеч? Това солено месо ми обели езика и само ме пали на вода. Ще отида да ви донеса хубаво изпечено конско краче, от ония кончета, дето си ги изпекохме вчера.

И докато се канеше да тръгне, неочаквано зърна да изскача от гората голям сръндак, привлечен според мен от огъня на Панюрж.

Без да губи време, Карпалим се спусна след него като стрела и в миг го улови; тичайки, той улови с ръка, както си хвърчаха:

четири големи дропли, великолепни,

и седем малки, степни,

яребици сиви — двадесет и шест,

тридесет и две червени,

шестнадесет фазана,

девет бекаса,

чапли — деветнадесет

и тридесет и два диви гълъба,

а с краката си уби десетина зайчета и зайци,

достатъчно големи да не влязат във капана,

осемнадесет чифтосани „овчарчета“,

петнадесет глиганчета,

два борсука

и три лисици едри.

После с дръжката на големия си нож чукна сръндака по главата, метна го на рамото си, с ръка повлече зайци, птици и глигани и като се приближи към нас на такова разстояние, отдето можеше да го чуем, извика:

— Панюрж, приятелю! Оцет! Оцет!

Добрият Панюрж трепна в уплахата си за Карпалим и веднага нареди да намерят оцет, но скоро догади, че тук мирише на заек и наистина миг след това вече показваше на Пантагрюел Карпалим, който се задаваше със сръндака на рамо и със сума ти зайци, увиснали на пояса му.

Без много да се мае, Епистемон издяла в името на деветтях музи девет дървени шиша, Евстен одра и изкорми дивеча, а с две от седлата на злополучните рицари Панюрж стъкми нещо като огнище, после обявиха пленника за готвач и той им изпече дивеча на същия огън, на който вчера изгоряха рицарите.

И елате да видите после как се яде! А който не ще, дявол да го дере!

Накрая Пантагрюел каза:

— Както сме зачаткали с ченетата си, ако всеки от вас имаше с божата воля по два чифта звънци под брадата си, а аз — големите камбани на ренския, поатиерския, туренския и камберейския часовник, да видите какъв концерт щяхме да изнесем!

— Я по-добре — намеси се Панюрж — да поговорим за нашата си работа, за това как да се справим с неприятеля.

— Ти си прав забеляза Пантагрюел и се обърна към пленника: — Приятелю мой, кажи ни сега истината и пази се да не изречеш лъжовна дума, ако не искаш жив да те одера, зер хубаво да помниш — аз гълтам живи деца! Разкажи ни всичко каквото знаеш за разположението, броя и силата на вашата войска.

И ето как отговори пленникът на това:

— Господарю, вие искате да ви кажа истината, тогава слушайте: в нашата войска има триста страшни великани, всички в каменни ризници, е, наистина, не са чак толкова големи като вас, с изключение на един, който ги командува, на име Върколак, и когото обличат с доспехи от циклоповите наковални; сто шейсет и три хиляди пехотинци, все яки и силни мъже, облечени всички в таласъмски кожи; единайсет хиляди и четиристотин бронирани войници, три хиляди и шестстотин двойни оръдия и без чет топове; деветдесет и четири хиляди пехотинци и сто и петдесет хиляди кокони, хубави като богини…

— Ето нещо за мен — забеляза Панюрж.

— Между тях има амазонки, има и от Лион, Париж, Турен, Анжу, Поату, намират се и нормандки, и немкини — с една дума, представителки на всички народи и на всички езици.

— Добре — рече Пантагрюел, — а кралят при войската ли си е?

— При войската си е, господарю — отвърна пленникът, — сам, собственолично си е при нея, и ние си му казваме Анарх, крал на дипсодите, което ще рече „хора жадни“, защото по-жадни и по-ненаситни от нас никъде няма да видите, а палатката му вардят великани.

— Достатъчно — каза Пантагрюел. — Е, какво ще речете, чеда мои, готови ли сте да тръгнете с мен?

И ето как отговори на тези думи Панюрж:

— Бог да порази тогова, който ви остави! Аз вече намислих как да насека всички като прасета, така че никой да не се изплъзне целичък, но едно ме тревожи.

— Какво? — запита Пантагрюел.

— Чудя се — отвърна Панюрж — как да претупам в един следобед толкоз хубавици, без да ми се изплъзне ни една, преди да й се наситя.

— Ха, ха, ха! — разсмя се Пантагрюел. А Карпалим каза:

— Я го гледай ти, дяволът му неден! Аз пък ще се полюбя само с една!

— А какво да река аз — намеси се Евстен, — като я карам на сухо, откак сме напуснали Руан, а стрелка като стрелка ли е — скача на десет, на единайсет часа, че и повече и сега се е опънала и е твърда като сто дяволи!

— Е, добре — отсече Панюрж, — на теб ще дадем най-тлъстичките и най-угоеничките.

— Как — обади се Епистемон, — вие пирувате, вие се любите, а другите трева да пасат. За такъв глупак ли ме смятате? Тук ще действуваме по военния закон: Qui potest capere capiat!^[1]

— Остави тоз закон — възрази Панюрж, — ами я си вържи магарето и започни да се стягаш като всички.

И благодушният Пантагрюел се смееше с тях, а после им каза:

— Боя се, че си правите сметката без кръчмаря. И току-виж, желанието ви да се любите изчезнало, преди още да мръкне, и пики и копия се обърнат срещу вас.

— Баста! — викна Епистемон. — Аз ще ви ги предам готови за печене, за готвене или за фрикасе, а може и да ги смелете. Те не са чак толкова много, колкото войниците на Ксеркс — триста хиляди, ако вярваме на Херодот и Помпони Трог, и при все това Темистокъл с шепа хора ги разгроми. Така че, за бога, не се тревожете!

— Пусто да остане! — прокле Панюрж. — Сам аз със своя копчелък ще смотам всички мъже, а свети Пълнидупков, който се мъдри ето тук, ще остърже всички жени.

— Напред, чеда мои — рече Пантагрюел, — да вървим!