Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (179)

Глава XXIX
Как Пантагрюел мина покрай Потайния остров, дето царуваше Постникът

Корабите на нашия весел керван бяха поправени и потегнати, хранителните припаси — попълнени, макреоните — задоволени и удовлетворени от щедрия и великодушен Пантагрюел, а нашите хора — по-весели от обикновено и на следващия ден с голяма радост отплавахме, носени от тихия и приятен попътен вятър. На свечеряване Ксеноман ни показа в далечината Потайния остров, където царуваше Постникът, за когото Пантагрюел беше вече слушал; той бе готов да се срещне с него, но Ксеноман го разколеба, като се позова на големия завой, който трябваше да направим и което според него не си струваше, тъй като на целия остров, а и в двореца хората сега постели.

— Там ще видите — продължаваше той — само един голям лапач на грах, голям любител на охлюви, голям къртицояд, голям сенодъвкач, плешив полувеликан с двойна тонзура по фенерска мода, голям фенерджия, знаменосец на ихтиофагите^[1], повелител на горчицолапачите^[2], побойник на дечица, благославящ в „пепелната сряда“^[3], баща и благодетел на знахари, щедър на опрощения и индулгенции, ревностен католик, с една дума, човек почтен и крайно благочестив. Три четвърти от деня пролива сълзи и никога не ходи на сватби. Но вярно е и това, че в четиридесет царства няма да се намери такъв изкусен майстор на шишчета и препечена сланинка. Случи ми се преди около шест години пътем да се отбия на Потайния остров и си спомням, че си взех оттам дванайсетина дузини шишове и че после ги раздадох на кандските месари. Те останаха много доволни и имаше защо. На връщане ще ви покажа два такива шиша, закачени над портала. Постника се храни със солени ризници, малки шлемове, каски и големи шлемове с нагръдници, затова често препикава дуварите с тежка, гореща пикня. Дрехите му и по кройка, и по цвят са приятни за окото: те са сиви и хладни — отпред нищо и отзад нищо, а и ръкави няма.

— Ще ми доставите удоволствие — каза Пантагрюел, — ако опишете подробно неговата външност и телосложение, както току-що описахте дрехите, храната, нравите и обичаите му.

— Де, де, блудниче, не чакай молби — подхвърли брат Жан, — а то аз вече го намерих в молитвеника си — стои след подвижните празници^[4].

— На драго сърце — отвърна Ксеноман. — Ние ще научим нещо повечко за Постника, когато стигнем на Дивия остров, дето правят тлъсти Наденици, заклети негови врагове, срещу които той непрестанно воюва. И ако не беше благородният Мардигра^[308], добър техен съсед и покровител, досега великият Постник отдавна да ги е очистил от света.

— А тези Наденици — запита брат Жан — мъжки ли са или женски, ангели ли са или простосмъртни и ако са женски — жени ли са или девици?

— Женски са — отвърна Ксеноман — и простосмъртни, едни са девици, други — не.

— Да пукна, ако не съм на тяхна страна! — извика брат Жан. — Какво безобразие е да се воюва срещу жени! Да вървим! Да съсечем този нехранимайко.

— Да се бием срещу Постника ли? — смая се Панюрж. — Дявол го взел — аз не съм ни луд, ни пък толкова смел. Quid juris^[309], ако се озовем между Надениците и Постника, между чука и наковалнята? Дявол ги взел! Да офейкаме оттук! По-скоро, по-скоро! Сбогом, господин Постник! Препоръчвам ви Надениците, но не забравяйте и Кървавицата!