Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (119)

Глава XXIII
Как Панюрж се колебае да се върне или да не се върне при Котаранмърморан

— Да се върнем обратно — продължи Панюрж — и да му кажем да помисли за своето спасение. Да вървим, за бога, да вървим, боже мой! Добро дело ще сторим, та ако тялото му се затрие, душата му да не погине.

Ще го принудим да признае греха си, да поиска прошка от светите отци, както от присъствуващите, така и от отсъствуващите (и ние ще си отбележим това, та когато хвърли топа, да не го обявят за еретик и прокълнат, както сториха корделиерите с орлеанската съдийша^[1]), и да получат удовлетворение за обидата, като нареди по всички манастири из този край да дават повечко хлебец на отците, а за себе си да заръчат колкото може повече заупокойни молитви и панихиди; да нареди за годишнината от смъртта му монасите редовно да получават хранителната си дажба в петорен размер, а най-големият стакан, препълнен с най-хубаво винце, да тръгне без разлика на ранг и чин от ръка на ръка около трапезата им, та да пият всички — пъдари и клисари, послушници и игумени, стари и млади. Само така ще измоли опрощение от бога.

О, о, увлякох се аз и ги изприказвах едни, дето не са за приказване! Да пукна, ако отида при стареца! Боже пресвети! Сега стаята му е пълна с дяволи. Чувам ги как ръмжат и как се давят един друг кой пръв да пипне Котаранмърморановата душа и да я отнесе на господин Луцифер. По-далеч оттам! Не, не тръгвам! Да пукна, ако отида при стареца! Току-виж, че го ударят на кой кого и вместо Котаранмърморан отмъкнат бедния Панюрж, отървал се тъкмо от дългове! Колко пъти вече ме изтърваха, когато бях наплескан с шафран и задлъжнял до гуша. По-далеч оттам! Не, не тръгвам! Господи, умирам от страх! Да попаднеш сред изгладнели дяволи, дяволи побеснели, дяволи, отдадени на зловещата си шетня! По-далеч оттам! Обзалагам се, че тъкмо заради това на погребението му няма да отидат ни якобинци, ни корделиери, ни кармелити, ни капуцини, ни театинци^[2], ни минорити. И хората са прави. Още повече, че нищо не им е завещал. Да пукна, ако отида при стареца! Щом е осъден на мъки, ей пъклото, на добър му час! Защо му трябваше да позори добрите отци? Защо ги пропъди от стаята си тъкмо когато най-много се нуждаеше от тяхната подкрепа, от богоугодните им молитви, от благочестивите им наставления? Защо не направи някакво подаяние, нещо дребно, колкото да позалъжат глада си онези, които на този свят нямат нищо освен живота си?

Който иска, да върви при него! А аз да пукна, ако отида! Чувате ли, да пукна, ако отида! Да има да взема! По-далеч оттам!

Брат Жан, искаш ли дяволите да те откарат по най-правия път в ада? Тогава стори три неща: първо — дай ми кесията си, защото кръстът, изрязан върху монетите, разваля магиите на дяволите и може да те постигне онова, което някога на Ведския брод е постигнало кудрейския бирник Жан Доден, когато войниците разбили дървеното мостче. Веднъж този негодник срещнал на брега брат Адам Кускоал, францисканец от манастира „Мирбо“, и го помолил да го пренесе като умряла коза през реката, срещу което му обещал ново расо. Монахът бил здравеняк, подали си ръце в знак на съгласие и готово. Брат Адам запретнал расо чак до кръста, нарамил на гърба си като малък хубавичък свети Кристофор^[3] упоменатия Доден и нагазил във водата. Носил го веселичко, както Еней носел баща си Анхиз далеч от горящата Троя, и си пеел Ave maria stella^[4]. Когато стигнали до най-дълбокото, където водата заливала воденичното колело, монахът попитал бирника има ли случайно в себе си пари. Доден отвърнал, че кесията му пращи от монети и че ако работата е до расото, не бива да се безпокои.

„Как — сепнал се брат Кускоал, — та ти нали знаеш, че със специален параграф от нашия устав ни е строго запретено да носим със себе си пари? Грешник си ти, но и мене въвличаш в грях. Защо не остави кесията си на мелничаря? Сега няма как — ще получиш наказанието си, и то веднага. И ако някога в «Мирбо» те спомена в молитвите си, ще ти отделя от Miserere до vitulos^[5].“

При тези думи монахът смъкнал бирника от раменете си и го хвърлил във водата с главата надолу.

Запомни този пример, брат Жан, приятелю мой мили, и за да те носят дяволите приятно и удобно, дай ми кесията си — не ти трябва беля — опасността е голяма. Ако имаш пари, ако носиш от ония с кръстчетата, рогатите ще те хвърлят върху някоя скала, както орлите хвърлят костенурките, за да строшат корубата им, за което свидетелствува плешивата глава на поета Есхил, и ти ще се натъртиш хубаво, приятелю мой, и моето сърчице, то се знае ще се скъса от жалост. Или като Икар ще те хвърлят в някое далечно море, неизвестно къде, и това море занапред ще се казва Зъботрошачово море.

Второ — изплати си дълговете, защото рогатите умират за хора без дългове — от опит го зная. Тези нечестивци сега не престават да се навъртат край мен и да ми се докарват, което нямаха обичай да правят, когато ходех боядисан с жълто и затънал до гуша в дългове. Душата на длъжника е съвсем слабовата и разхлопана — тя не е храна за дявола.

Трето, ей тъй, както си, с расото и с тази дебела гугла, иди веднага при Котаранмърморан. И ако не те отмъкнат дяволите вдън земя, аз ще ти платя и виното, и мезето. Само, моля те, не разчитай на мен, речеш ли за кураж да потърсиш някого, да не си помислил за мен! Отсега те предупреждавам! По-далеч оттам! Не, не отивам! Да пукна, ако отида!

— А аз отивам и окото ми не мига — рече брат Жан, — и особено когато съм с меч в ръка.

— Вземи го — извика Панюрж, — вземи го и пипай с него изтънко като майстор-чародей. На времето, когато учех в Толедо, негово преподобие отец во Христе, не — в дяволите, Пикатрис^[6], декан на дявологическия факултет, ни казваше, че дяволите по природа се боят от блясъка на меча както от слънчевата светлина. И наистина: Херкулес, който слезе в ада с лъвска кожа и с боздуган, не изплаши дяволите толкова, колкото Еней с блестящите си доспехи и с меча, почистен и излъскан както се полага по съветите на сибилата в Куме. Може би по тази именно причина, когато на сеньор Жан-Жак де Тривулци^[7] в Шартр му дошло време да мре, човекът си поискал меча и така си умрял — с меч в ръка, който размахвал наляво и надясно, докато прогонил всички дяволи, промъкнали се в стаята до смъртния му одър. Когато питат масоретите и кабалистите защо дяволите никога не влизат в земния рай, те изтъкват само една причина, а именно, че на вратата стои херувим с блестящ меч в ръка. Защото в качеството си на истински толедски дяволог аз признавам, че дяволите не умират от удари с меч, но пак на основание на същата дявология поддържам, че тези удари могат да причинят в тяхното същество разриви, подобни на ония, които се образуват, когато разсичате с меч огнен стълб или гъст и тъмен облак от дим. И чувствувайки този разрив, те крещят като дяволи, защото това е дяволски болезнено.

Когато две армии се сблъскат, мислиш ли ти, стари блуднико, че човешките гласове, звънът на доспехите, дрънкането на конските металически чулове, ударите на боздуганите, свистенето на кръстосващите се пики, съсъкът на копията, стоновете на ранените, барабанният бой и тръбните звуци, цвиленето на конете, пушечните изстрели и оръдейният грохот създават невероятния и ужасен шум, който изпълва небесата? В него има наистина нещо от тази ужасяваща врява — длъжен съм да призная това. Но голямата бъркотия и страхотната суматоха произлизат от плача и воя на дяволите, които както се мушат тук и там и дебнат душите на ранените, така си и отнасят по някой и друг неочакван удар с меч, а после по дяволски вият от болки затуй, че разкъсали невидимите им тела: точно както ако метр Мазников удари с пръчка по пръстите слугата, когато си гризне от препечената сланинка на ръжена. Тогава и той скимти и вие като дявол. Така скимтял и виел и Марс, когато пред Троя бил ранен от Диомед. Омир дори казва, че крещял, и с такъв див и страшен глас, че и десет хиляди мъже не били в състояние да го надвикат.

Но какво излиза от всичко това? Ние тук тръбим за бляскави доспехи и лъскави мечове, а твоят меч ни блести, ни лъщи. Така де! Тъй като не е редовно използуван и дълго е преседял в бездействие, ръждясал е, ей богу, повече от ключалката на стар зимник. Затова от две неща стори едно: или го очисти като хората, или го остави, какъвто си е, но тогава гледай да не се мяркаш край Котаранмърморана. Колкото до мен, аз казах — не, не отивам! Да пукна, ако отида там!