Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (44)

Глава XLII
Как монахът насърчаваше своите спътници и как увисна на едно дърво

И така, нашите благородни воини тръгнаха към неизвестността, предварително решили, когато удари часът на великата и страшна битка, в какви случаи да дадат сражение и в какви да се задържат на отбранителни позиции. А монахът, за да ги насърчи, им говореше така:

— Чеда мои, не се плашете, не губете кураж! Аз ще ви водя по най-сигурния път. Бог и свети Бенедикт са с нас! Ако бях силен, както съм храбър, честна дума ви казвам, щях да ви ги оскубя като патици до един. Аз от нищо не се боя освен от топовете. Затуй пък помощник-клисарят на нашето абатство ми даде една молитва, която запазвала човека от всякакво огнестрелно оръжие, но на мен тя няма да помогне, защото аз ей тонинко не й вярвам. Виж, друго е тоягата ми — тя ще стори чудеса! Бог ми е свидетел, видя ли някой да се оглежда назад, да пукна, ако не го направя монах и не метна расото си на гърба му. Уверявам ви, то лекува и най-пъзливия. Чували ли сте за бързоногия хрът на господин де Мерл? Като ловджийско куче то не чинеше пара. Но господин де Мерл взе, че метна на врата му расо и оттогава насам, кълна се в тялото Христово, ни заек, ни лисица изпуща и не само това, ами надува като гайди всички кучки в околността, а дотогава беше скапаняк и de frigidis et maleficiatis^[1].

Като изричаше в яда си тези думи, монахът, следвайки пътя за Соле, мина под един орех и наличникът на шлема му се закачи за прекършения край на един дебел клон. Точно в този миг той пришпори коня и раздразненото добиче, което не понасяше шпори, подскочи като ужилено. В усилието си да откачи наличника, брат Жан изпусна поводите и се улови с ръце за клона, но в това време конят под него се изхлузи, монахът увисна на дървото и с всички сили започна да крещи, да пустосва и да вика за помощ.

Пръв го забеляза Евдемон.

— Господарю — рече той, като се обърна към Гаргантюа, — елате и вижте Авесалом^[2] обесен.

Гаргантюа пристъпи напред, огледа монаха от всички страни и каза на Евдемон:

— Грешите, като го сравнявате с Авесалом. Някога Авесалом увисна на косите си, а тази остригана глава е увиснала на ушите си.

— Помогнете, дявол ви взел! — продължаваше да вика монахът. — Сега ли намерихте да ме одумвате? Вие сте като нашите проповедници-законодатели, които казват, че ако нашият ближен е пред смъртна опасност, то ние, под страх от трикратно отлъчване, трябва най-напред да го убедим да се изповяда и покае и едва тогава да му помогнем. Ех, дано даде господ някой от тези проповедници да падне в реката и пред очите ми да почне да се дави, та тогава аз да му тегля една проповед de contemptu mundi et fuga seculi^[3] и да го измъкна от водата чак кога то изстине.

— Потрай, не мърдай, гълъбчето ми — каза Гимнаст, — аз ще ти помогна, мой славен миличък monachus:

Монаха в манастира

не струва две яйца,

но вън щом се намира,

е повече от тридесет.

— Виждал съм — продължи Гимнаст — повече от петстотин обесени, но никой не е висял на дърво тъй грациозно като тебе. Ако и аз изглеждах така, готов съм цял живот да вися обесен.

— Спрете най-сетне! — кресна монахът. — Помогнете в името на господа бога, щом в името на дявола не искате да помогнете! Кълна се в расото си, че горчиво ще се разкайвате tempore et loco prelibatus^[4]!

Тогава Гимнаст слезе от коня, покатери се на ореха, подхвана с едната ръка монаха под мишница, а с другата откачи наличника от клона, така че обесеният тупна на земята и сам скочи след него.

Щом се видя на крака, монахът тозчас смъкна от себе си и ризници, и брони и като ги захвърли на полето, грабна дръжката на кръста и яхна коня, който Евдемон бе успял да задържи.

Така нашите войни весело и бодро продължиха пътя си по посока към Соле.