Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (23)

Глава XXI
Обучението на Гаргантюа по програмата на софистките му наставници

Няколко дни след пристигането на Гаргантюа в Париж камбаните бяха поставени на мястото им и парижани, в знак на благодарност за тази великодушна постъпка, му предложиха да се грижат за неговата кобила, докогато пожелае, предложение, което той високо оцени, и те я откараха в Биерската гора. Предполагам, че днес вече няма да я намерите там.

Сега той намисли да се отдаде всецяло на учението под ръководството на Понократ, ала Понократ му заповяда засега да продължи да си работи постарому, за да разбере по какъв начин в продължение на толкова време някогашните му наставници го бяха направили толкова глупав, ограничен и непросветен.

Времето на Гаргантюа бе разпределено тъй, че обикновено се събуждаше между осем и девет часа, независимо от това дали се бе съмнало, или не — така му бяха предписали неговите учители-богослови, позовавайки се на думите на Давид: Vanum est vobis ante lucem surgere.^[1]

Тогава, за да предизвика прилив на животински токове, той риташе, подскачаше и се търкаляше в леглото, а после се обличаше според сезона, но най-често надяваше широка и дълга дреха от груб влакнест плат, подплатена с лисича кожа; накрая се сресваше с гребена на Алмен^[2], сиреч с четирите пръста и с палеца, тъй като учителите му казваха, че да се реши иначе, да се мие и въобще да полага грижи за чистотата си, ще рече напразно да си губи времето на този свят.

След всичко това той отиваше по нужда, пикаеше, плюеше, оригваше се, пърдеше, прозяваше се, храчеше, кашляше, хълцукаше, кихаше, секнеше се като същински архидякон и накрая закусваше, а на закуската, за да не се бои ни от хлад, ни от влага, му предлагаха тлъсти момици, сочни бифтеци, чудесна шунка, вкусна ярешка скара и дебели филии хляб, натопени в прочутата манастирска чорба.

Понократ му забелязваше, че не бива да се нахвърля на яденето още от леглото, без да е направил гимнастическите си упражнения. Но Гаргантюа възразяваше:

— Как? Та не се ли упражнявах достатъчно? Не се ли преметнах шест-седем пъти в леглото? Малко ли е това? Папа Александър по съвета на своя лекар евреин правеше същото и напук на завистниците доживя чак до смъртта си. Моите бивши учители казваха, че закуската подсилва паметта и ето защо сутрин те всякога пиеха първи. Така аз се чувствувам много добре, а и апетитът ми става все по-добър. Метр Тюбал ме учеше тъй, а той тук, в Париж, най-добре от всички се дипломира: работата, казваше той, не е в това да бягаш бързо, а по-рано да побегнеш; точно така — ако човек иска да се радва на добро здраве, не следва да пие, пие, пие безспир като патица — достатъчно е сутрин добре да си пийне. Unde versus^[3]:

Беда е сутрин да не си доспиваш,

но сутрин е полезно да си пивваш.

Закусил както се полага, Гаргантюа отиваше на църква, а след него в огромен панер донасяха дебел, мазен, загънат в кожи молитвеник, тежащ заедно с мазните петна, с металическите закопчалки и пергаментите ни повече, ни по малко единайсет квинтала и шест фунта. В църквата Гаргантюа изслушваше от двайсет и шест до трийсет литургии. Междувременно пристигаше и неговият домашен свещеник, начучулен като папуняк и добре изплакнал устата си с гроздов сок. Заедно с Гаргантюа той измънкваше всички ектении и тъй старателно кълвеше божиите думи, че ни едно зрънце не падаше на земята.

Когато Гаргантюа излизаше от църква, пред него докарваха на талига, впрегната с волове, броеници от Сен-Клод, всяко зърно на които бе голямо колкото човешка глава; и разхождайки се из манастирските дворове, галерии и градини, той прочиташе толкова молитви, колкото не биха могли да прочетат шестнайсет отшелника.

После, с очи в книгата, ала, както казва смешникът^[4], с ума в кухнята, започваше да учи, което не продължаваше и половин час.

Най-подир, напълнил пикалника догоре, той сядаше да обядва и тъй като по рождение си беше флегматичен, започваше с дузини бутове шунка, с пушени говежди езици, хайвер, наденици и други палещи на вино мезета.

Междувременно четирима от неговите хора в надпревара подхвърляха в устата му пълни лопати горчица, а той, за да облекчи бъбреците си, на един дъх изпиваше не мога ви кажа колко бяло винце.

И отново хапка и мръвка, хапка и мръвка — според сезона и според апетита, и преставаше да яде чак когато коремът му се надуеше като гайда.

Колкото до пиенето, то нямаше ни край, ни мяра, тъй като Гаргантюа считаше, че границите и запрещението за пияча се появяват в оня миг, когато подложките на пантофите му набъбнат с половин фут.