Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (235)

Глава XVII
Как прекарахме на Издутия остров и как там щяха да убият Панюрж

В същия час ние потеглихме към Издутия остров и пътем разказахме на Пантагрюел нашите патила. Той ги изслуша с голямо прискърбие, а после, за да се разсее, съчини за тях няколко елегии.

Щом пристигнахме на острова, ние си поотпочинахме малко и се запасихме с прясна водица и с дръвца. Хората ни се сториха такива едни охранени и червендалести — типични чревоугодници и пияници. Всички бяха дебели и надути като мехове и всички пращяха от тлъстина; и даже забелязахме (нещо, което никога не бях виждал в друга страна), че си цепват кожата, за да си покажат тлъстините, точно както контетата в нашия край срязват горницата на панталоните си, за да покажат тафтата. Те казваха, че правят това не от суета или от превзетост, а просто защото кожата им била отесняла. Благодарение на това те мигом ставали по-високи на ръст — така градинарите подрязват младите дръвчета, за да растат по-бързо. Недалеч от пристана имаше много кокетна и привлекателна кръчмица, дето се стичаха маса островитяни от всякаква възраст, пол и социално положение. Това ни накара да предположим, че тук се готви някакво празненство или банкет. Казаха ни обаче, че всички тези хора били поканени от стопанина на кръчмата на пръсване, затуй сега негови близки, роднини, приятели и познайници бързали за там. За нас този израз не беше ясен и ние си помислихме, че под пръсване тук подразбират някакво празненство, така както ние казваме годявка, венчавка, кръщавка, гощавка, но после ни обясниха, че на времето си стопанинът на кръчмата бил голям веселяк, голям чревоугодник, голям любител на лионски лакомства и като руйакския механджия не ставал от масата и че от десетки години насам преяждал и се тъпчел и че сега, според местния обичай, рекъл да сложи край на това преяждане, тъй като нито коремът, нито кожата, колкото и да ги цепвал, не можели повече да покриват и придържат червата му и те в края на краищата изскочили навън като от продънена бъчва.

— Е, какво — намеси се Панюрж, — ами вие, добри хора, не се ли сетихте да му пристегнете здраво корема с дебели каиши или пък с дървени обръчи, а ако е нужно, и с железни? Тогава червата нямаше да изскочат така лесно, нито коремът щеше да се пръсне тъй скоро.

Панюрж още не беше изрекъл тези думи, когато въздухът се разтърси от силен, оглушителен трясък, сякаш могъщ дъб се разцепи до корен; тогава съседите ни обясниха, че моментът на пръсването е настъпил и че този трясък е предсмъртната пръдня на кръчмаря.

Точно тогава се сетих за достопочтения шателиерски абат, този същия, който никога не задявал прислужничките си nisi in pontificalibus^[336]; близки и приятели го съветвали да хвърли расото на стари години, но абатът направо им рекъл, че за нищо на света не ще стори това и че последният звук, който негово високопреподобие издаде, ще бъде не какъв да е звук, а абатска пръдня.