Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (249)

Глава XXXI
Как в Атлазената страна срещнахме Казано-речено, което имаше училище за свидетели

Като навлязохме малко по-навътре в Атлазената страна, ние видяхме Средиземно море, което се оттегляше и разтваряше до най-големите си глъбини, точно както в Персийския залив Червеното море се разтвори, за да стори път на юдеите, когато напущаха Египет. Там видях Тритон да тръби с огромната си раковина, видях Главк, Протей, Нерей и още хиляди други богове и морски чудовища. Видяхме също така безкрайно множество различни видове риби — танцуващи, хвърчащи, летящи, сражаващи се, ядящи, дишащи, чифтосващи се, преследващи се, сблъскващи се, дебнещи се, помиряващи се, търгуващи, заклеващи се и веселящи се.

Някъде наблизо в един ъгъл видяхме и Аристотел с фенер в ръка; с външния си вид и с държанието си той напомняше отшелника, когото обикновено изобразяват редом със свети Христофор: постоянно се оглеждаше наоколо, наблюдаваше и всичко записваше. Зад него като помощник-наблюдатели стояха много други философи: Апиан, Хелиодор, Атиней, Порфирий, Панкрат Аркадски, Нумений, Посидоний, Овидий, Опиан, Олимпий, Селевк, Леонид, Агатокъл, Теофраст, Демострат, Муциан, Нимфодор, Елиан и още поне петстотин други такива безделници като Хризип или Аристарх Солски, който петдесет и осем години наблюдавал само живота на пчелите, без да прави нищо друго. Между тях забелязах и Пиер Жил^[1] — държеше в ръка цукало и замислено се взираше в урината на тези хубави рибки.

След като дълго разглежда Атлазената страна, Пантагрюел каза:

— Всичко, което видях тук, бе същинско угощение за очите, но то съвсем не насити стомаха ми, който се бунтува и властно заявява правата си.

— Тогава да ядем — рекох — и да опитаме тези анакампсероти^[2], дето висят над нас. Но те, дявол ги взел, на нищо не приличат!

И аз накъсах от единия край на килима няколко моробалански ореха, но не можах да ги сдъвча, нито да ги преглътна, а и вие, ако бяхте ги вкусили, сигурно щяхте да кажете и даже щяхте да се закълнете, че това е пресукана коприна без всякаква сладост. Човек можеше да си помисли, че Хелиогабал оттука именно е заимствал идеята за угощаване на ония, които е осъждал на продължителен глад, залъгвайки ги с обещания за богати, обилни, царствени пиршества, а в края на краищата им предлагал гозби от восък, мрамор, глина или пък изрисувани и извезани на тъкани.

И както си вървяхме из гореупоменатата страна и се оглеждахме наляво и надясно да намерим някаква храна, отведнъж дочухме силен и остър шум, сякаш наблизо перяха жени или пък тракаше базакълската мелница в Тулуза. Без много да се маем, ние се отправихме към мястото, отдето идваше шумът, и там видяхме дребен, гърбав старец, уродлив и много страшен. Наричаха го Казано-речено; устата му беше голяма до ушите, а в нея се спотайваха седем езика и всеки език бе нацепен на седем части; един бог знае как, но фактът си е факт, човекът си говореше с тези седем езика едновременно, и то за разни неща и на различни наречия; на главата и по цялото си тяло имаше толкова уши, колкото някога Аргус — очи; отгоре на всичко беше сляп и с парализирани крака.

Край него видях да се мъдрят много, ама много, ви казвам, мъже и жени, които внимателно го слушаха; някои от тях изглеждаха твърде прилично и особено един, който държеше в ръка карта на света и им я разясняваше чрез къси афоризми; полека-лека или по-точно казано — в течение само на няколко часа — хората, които го слушаха, ставаха просветени и учени и компетентно и елегантно разговаряха по най-необикновени въпроси: за да узнаете поне стотната част от тези въпроси, не би стигнал цял човешки живот; те говореха за пирамиди, за Нил, за Вавилон, за троглодити, за химантоподи, за блеми^[3], за пигмеи, за канибали, за Хиперборейските планини, за египани^[4] и за всички дяволи — и всичко по Казано-речено.

Там видях, ако се не лъжа, Херодот, Плиний, Солин, Бероз, Филострат, Мела, Страбон и кого ли не още от древните плюс якобинеца Алберт Велики, Петър Мъченика, папа Пий II, Волтера, Паоло Джовио Храбрия, Жак Картие, Харитон Арменеца, Марко Поло Венецианеца, Лодовико Романо, Педро Алварес и зная ли колко още нови историци, скрити зад ковьора, дето тихомълком пишеха хубави книги — и всичко по Казано-речено.

Зад кадифен ковьор, на който бяха изшити ментови листа, видях по Казано-речено сума ти студенти от Перш и Манс, един от друг по-примерни и още доста млади; и когато ги запитахме какво следват, казаха ни, че от най-млади години се учат да бъдат свидетели, че овладяват това изкуство до съвършенство и че завръщайки се после в родните си места, упражняват честно занаята си на свидетели, като свидетелстват по всички въпроси на света, разбира се, в полза на ония, които им заплащат повече — и всичко по Казано-речено. Мислете за тях каквото си щете, но те отчупиха всекиму по коматче от своите пити и ни дадоха да си сръбнем от бъклиците им. После приятелски ни предупредиха, че ако искаме да се настаним на служба при знатен велможа, трябва с всички средства да прикриваме истината.