Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (234)

Глава XVI
Как Пантагрюел пристигна на Острова на дългопръстите и крадливи апедевти^[1] и на какви ужаси и чудовища се натъкна там

Щом хвърлиха котва и корабът спря, спуснаха във водата и спасителната лодка. Добрият Пантагрюел поблагодари на бога за това, че ги бе избавил от такава голяма и страшна беда, а после седна с хората си в лодката, за да отиде на сушата, което се оказа не особено трудно, тъй като и морето беше спокойно, и вятърът — поутихнал, и не след дълго те доплуваха до скалите.

Когато стъпиха на суша, Епистемон, който се любуваше на местоположението на острова и на необичайните очертания на скалите, забеляза няколко островитяни. Първият, към когото той се обърна, носеше къса мантия с кралски цвят, жилетка от пъстра саржа, с наполовина атлазени и наполовина кожени ръкави, и шапка с кокарда, с една дума, прилично облечен човек; казваше се, както впоследствие научихме, Грабливко. Епистемон го запита имат ли названия тези долини и причудливи скали. Грабливко му отвърна, че скалистата местност, която била, така да се каже, колония на Прокуратурата, е известна открай време под името Регистри и че ако се движим по направление към скалите и прегазим неголям брод, ще се озовем на Острова на апедевтите^[2].

— О Екстраваганти небесни! — възкликна брат Жан. — А вие, мили хора, от какво преживявате тук? Какво пиете и от какво пиете? Аз не виждам у вас никакви съдове освен пергаментови свитъци, попивателни и пера.

— Ние само от това живеем — отвърна Грабливко. — Всички, които имат работа на острова, непременно трябва да минат през нашите ръце.

— Защо? — запита Панюрж. — Да не би да сте бръснари, че ги бръснете така?

— Да — отговори Грабливко, — бръснем кесиите им.

— Ей богу — рече Панюрж, — от мен и счупен петак няма да получите, но аз ви моля, добри ми господарю, да ни заведете при апедевтите, зер идем от страната на учените, дето, право да си кажа, нищо особено не научих.

Разговаряйки така, те прегазиха брода и стъпиха на Острова на апедевтите. Пантагрюел много се учуди на архитектурата на местните жилищни сгради и обиталища: хората тук живеят в огромни изстисквателни преси и стълбите, по които се изкачват в тях, са точно петдесет на брой. Но преди да влезете в главната преса (забележете, че има малки, големи, средни, потайни и всякакви други преси), вие трябва да прекосите дълъг перистил, тоест коридор, където пред очите ви се мяркат бесилки, големи щипци, шила и всевъзможни други уреди за мъчение, навяващи неволен страх.

Като видя Пантагрюел да пули очи пред тази картина, Грабливко каза:

— Да вървим нататък, господарю, това още нищо не е.

— Как — учуди се брат Жан, — това ли не е нищо?! Кълна се в горещия си копчелък, че Панюрж и аз сме гладни като вълци. Предпочитам да пия, отколкото да гледам тези ужаси.

— Да вървим — рече Грабливко.

И той ни въведе в малка преса, притулена някъде отзад, която на местен език се наричаше Питиас. Не питайте, мили хора, как метр Жан и Панюрж се угостиха тук, защото и миланските колбаси, и пуйките, и пилетата, и дроплите, и виното — с една дума, всичко бе тип-топ. Като разбра, че брат Жан е хвърлил око на някаква бутилчица, поставена настрана от другите бутилки на бюфета, един от сервитьорите каза на Пантагрюел:

— Господине, виждам, че ваш човек прави мили очи на ей онази там бутилчица. Моля ви, не я докосвайте — тя е за господа началниците.

— Как? — запита Панюрж. — Нима си имате началници? А аз мислех, че всички тук на равни начала изцеждате винения сок.

Не мина много и по малка, потайна стълбица Грабливко ни отведе в някаква стая, а оттук ни показа господа началниците, заседаващи в голямата преса, и ни напомни, че при тях никой не може да влезе без разрешение, но че ние ще ги видим от малкото прозорче, без те да ни забележат.

Когато надзърнахме от прозорчето, видяхме в голямата преса двайсет — двайсет и петима плещести, искам да кажа, широкоплещести здравеняци да заседават на зелената маса, заседават и все се попоглеждат, а ръцете им дълги като крака на жерави и ноктите цели два фута, не по-малко, и изкривени като ятагани или, ако щете, като канджи, тъй като не зная дали ви е известно, но на тях им е забранено да ги подрязват; и в този миг им поднесоха огромна чепка грозде от екстраординерната лоза, която често отвежда хора на бесилото. Едва попаднала в ръцете им, те я бутнаха под пресата и скоро по нея не остана зрънце, от което златистият сок да не бе изстискан така, че когато измъкнаха изпод пресата нещастната чепка, тя бе напълно суха и изцедена и в нея нямаше капчица сок. Между това Грабливко ни каза, че такива големи чепки рядко им попадат подръка, но че, така или иначе, пресата не бездейства.

— А имат ли много лози, любезни приятелю? — запита Панюрж.

— Много — отвърна Грабливко. — Виждате ли добре тази чепчица, която сега поставят под пресата? Тя е от десятниковата лоза^[3]. Нея изцедиха преди два дни, но сокът й докарваше на попско кюпче и господа началниците не го намериха за достатъчно вкусен.

— А защо я цедят повторно? — запита Панюрж.

— За да се уверят, че в нея не е останал недоизцеден сок, пък даже да се е превърнал на мъзга.

— Боже светотворче! — възкликна брат Жан. — И вие наричате тези хора невежи? Та те, дявол ги взел, и от стена ще ви изцедят сок!

— Ами че те така и правят — потвърди Грабливко. — Поставят под преса и замъци, и паркове, и гори и от всичко извличат пивко злато.

— Искате да кажете — листово — поправи го Епистемон.

— Не, пивко — повтори Грабливко. — Тук го пият с бутилки, и то без мяра. А лози има толкова много, че човек не може да ги изброи. Елате насам и погледнете това лозе — лози, лози и пак лози, които само чакат да бъдат поставени под преса. Ето ви лоза обща, ето ви частна, ето ви фортификационна, ето ви лоза на заемите, на даренията, на страничните доходи, на имуществените доходи, на дребните разходи, на пощите, на пожертвованията, та даже и на двореца.

— А коя е онази голямата, около която има толкова малки?

— Това е лозата на Спестовната каса — каза Грабливко. — По-добра от нея няма в страната. Изцедят ли тази лоза, шест месеца след това господа началниците до един намирисват на вино.

Когато господата се разотидоха, Пантагрюел помоли Грабливко да ни отведе в голямата преса, което той на драго сърце стори. И още с влизането си Епистемон, който владее всички езици, започна да обяснява на Пантагрюел наименованията на разните части на пресата — голяма, хубава и направена според думите на Грабливко от кръстното дърво, а над всяка нейна част беше написано на местен език наименованието й. Винтът на пресата се наричаше приход, казанът — разход, гайката — държава, цевта — недобор, барабанът — неиздължени записи, помпите — погашения, парните тръби — глоби, каците — салдо, ръкохватките — регистри, валяците — квитанции, гроздоберските кошове — утвърждаване на оценките, кошниците — заповеди за изплащане, ведрата — пълномощия, фунията — финансов акт.

— Кълна се в царицата на Надениците — рече Панюрж, — че египетските йероглифи са къде-къде по-ясни от този жаргон. Дявол го взел, що за език — иди, че го разбери. Но защо, друже мой, приятелю мой любезни, наричат тук тези хора невежи?

— Защото — отвърна Грабливко — те не са и в никакъв случай не бива да бъдат учени, а освен това съгласно собственото им разпореждане всичко трябва да се върши невежествено, и то само на едно-единствено основание: така казаха господа началниците, така желаят господа началниците, така наредиха господа началниците.

— Боже праведни — рече Пантагрюел, — щом толкова печелят от гроздето, кой знае какви печалби им носят заклетите!^[335]

— А вие мислите, че не? — каза Грабливко. — Че тук, у нас, и месец не минава, без да ги заклеват. То не е като във вашите страни — един път в годината, и толкоз.

Когато излязохме оттам и тръгнахме към още хиляди други малки преси, пътем зърнахме неголяма маса, около която бяха насядали четирима-петима от гореупоменатите невежи; те бяха дебели и сърдити като магарета, под опашката на които са прикачили хлопатари, и със своите малки преси изцеждаха гроздовата мъзга, останала след многократно цедене; на местен език тези господа се именуваха инспектори.

— Да бяха ми казвали, че има по света такива негодяи, нямаше да повярвам — отсече брат Жан.

След голямата преса ние разгледахме безчет други, малки преси, натъпкани с гроздоберачи, които беряха гроздовите зърна с особени приспособления, наречени счетоводни параграфи, а накрая влязохме в някакво ниско помещение, където видяхме голямо, двуглаво куче с корем като на вълк и с нокти като на ламбалски дявол^[336]; хранеха го с бадемово мляко и по нареждане на господа началниците го галеха с паче перо, защото на всекиго от тях то носеше доходи, равни на доходите от едно солидно имение; наричаха го на езика на неуките Глоба в двоен размер. До него стоеше майка му, която имаше същия косъм и същата муцуна, само че бе с четири глави — две мъжки и две женски — и се казваше Глоба в четворен размер, най-кръвожадното и най-опасното животно след баба си, която видяхме затворена в клетка и която наричаха Просрочена полица.

Брат Жан, който всякога имаше двайсет лакътя разни черва за случай, че му се отдаде да изгълта порция фрикасе от двойно смлени адвокати, започна сърдито да се пооглежда и напомни на Пантагрюел, че е време да помислят за обяд и да поканят Грабливко. Когато през задната врата излизахме от пресата, срещнахме старец във вериги, полуневежа-полуучен, накъсо казано, дявол знае що за хермафродит, който се беше скрил зад очилата си като костенурка под корубата си и се хранеше само с така наречената по тяхному Проверка. Пантагрюел запита Грабливко що за птица е този протонотарий и как се казва. Грабливко ни каза, че човекът открай време си живеел тук, но че за нещастие бил окован във вериги от господа началниците, които щели да го уморят от глад, и накрая ни съобщи и името му — Ревизор.

— Кълна се в свещените яйчица на папата — рече брат Жан, — че този играе по чужда свирка и аз не се чудя, че господа невежите тук треперят от него като от дявола. Панюрж, приятелю мой, погледни го само по-добре и ни кажи няма ли нещо от личицето на Хищника; такива като този, колкото и неуки да са, знаят не по-малко от другите. На тяхно място аз с камшик от змийска кожа бих го изпратил там, отдето е дошъл.

— Кълна се в ориенталските си очила, брат Жан, приятелю мой, ти си прав — каза Панюрж. — По мутрата на този коварен Ревизор се вижда, че е по-неук и по-зъл от всички тези бедни невежи; те без процеси изцеждат каквото им попадне подръка; смотолевят три думи и оберат лозето до зърно без всякакви там съдебни решения и извращения, което никак не се харесва на Пухкавите котараци.