Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (100)

Глава IV
Продължение на речта на Панюрж за възхвала на заемодавците и длъжниците

— И обратно: представете си друг свят, където всеки дава в заем, всеки заема, където всички са длъжници и всички — заемодавци. О, каква хармония ще се възцари в стройното движение на небесните светила! И ми се струва, че чувам тази хармония тъй ясно, както някога я бе чул Платон. Какво съгласие между стихиите! О, как ще се наслаждава природата от всичко, което е създала и наплодила! Церера ще бъде отрупана с житни класове, Бакхус — с вино, Флора — с цветя, Помона — с плодове. Ще видим Юнона царица на ефира, ведра, животворна, сияйна!

Моят взор е безсилен да обхване толкова красота — да видиш сред човеците мир, любов, приятелство, вярност, спокойствие, пиршества, празненства, радост, веселие, злато, сребро, дребни монети, огърлици, пръстени и всякаква стока да минава от ръка на ръка. Ни кавги, ни раздори, ни войни; ни лихвари, ни обирджии, ни скъперници, ни отказващи. Божичко мой, та не е ли това златният век, царството на Сатурн, олимпийските селения, където всички други добродетели отстъпват място на любовта към ближния, която цари над всичко, властвува, управлява, господствува, тържествува? Всички ще бъдат добри, хубави, справедливи. О свят честит! О обитатели на честит свят, вие, хора трижди и четирижди честити! Започвам да мисля, че и аз съм един от вас. Кълна се в кроткия Вребис, че ако в този честит свят, обитаван от щедри и нищо неотказващи люде, има и папа, заобиколен от върволица кардинали и други нему подобни от свещената колегия, за късо време ще се навъдят толкова чудотворци и тропари с повече обети, хоругви и свещи, отколкото в деветте епископства на Бретан, взети вкупом. Изключение се прави единствено за свети Ив.

Спомнете си само, моля ви се, как в желанието си да възвеличи отца Гийом Жусома и чрез най-високи похвали да го превъзнесе до третото небе достопочтеният Патлен каза просто:

За тях той беше знаменит,

че даваше с товар кредит.

О, златни думи!

А сега си представете, по същия образец, разбира се, нашия микрокосмос, id est^[1] малкия свят, с други думи — човека, всички органи на когото си способствуват, съдействуват, благоприятствуват, иначе казано, действуват естествено. Защото природата е създала човека не за друго, а за да дава в заем и да заема. Даже небесната хармония може би отстъпва пред съгласуваността на отделните части на човешкото тяло. Създателят на този микрокосмос е възнамерявал да съхрани в него живота и душата, която вселил там като гост. Животът пребивава в кръвта. Кръвта е хранилище на душата. Ето защо грижата в този микросвят е само една — постоянното доставяне на кръв. При тази обща задача всички органи са натоварени с определено задължение и тяхната йерархия е такава, че един друг непрекъснато си помагат, един на друг си заемат, един на друг си задлъжняват. Веществото и металът, тоест хлябът и виното, годни да се превърнат в кръв, се доставят от природата. Тези два вида наша насъщна храна съдържат всички останали. Ето защо на готски език се говори за companage^[2]. За да намерят, приготвят и стоплят храната, ръцете работят,

нозете ходят, носят товара на цялата машина,

очите направляват всичко,

апетитът напомня да се запълни с храна стомашната празнина.

и в същото време изцежда от далака капчици стипчива жлъчка,

езикът опитва храната,

стомахът я приема, смила и преработва в млечен сок,

вените в булото на червата изсмукват най-доброто и полезното, отделят екскрементите, които после изтласкващата сила изхвърля през съответното черво, а останалото отнася в черния дроб, и той тутакси го превръща в кръв.

Представете си сега радостта на помощните органи при вида на този златен поток, който се явява единствена тяхна храна! Даже радостта на алхимиците, които след толкова труд и такава загуба на време и сили най-после виждат металите да се видоизменят в пещите, не може да се сравни с нея. Тогава всеки орган се готви и се старае отново да пречисти и да прецеди това съкровище. С помощта на своите вени бъбреците извличат от него течност, която вие наричате урина, и по канали я отвеждат надолу. Долу тя се събира в пригоден за тази цел приемник, сиреч пикочния мехур, който в нужния момент я изхвърля. Далакът на свой ред извлича от кръвта нечистотии и утайка, наричана от вас черна жлъчка, а жлъчният мехур освобождава кръвта от излишната жълта жлъчка. Подир кръвта се прехвърля в друга една лаборатория — сърцето, където се пречиства основно. Със своите диастолично и систолични движения сърцето отново прецежда кръвта, която в дясната камера се избистря напълно и мигом след това потича към крайниците. Всеки крайник я притегля към себе си и се храни с нея, както си знае: крака, ръце, очи, с една дума, всички, и по този начин ония, които само до преди малко са били заемодавци, стават длъжници. А лявата камера така изтънко допрецежда кръвта, че сега тя напомня по-скоро някаква духовна субстанция, и в този вид я изпраща чрез артериите на всички членове, за да стопли и опресни другата, венозната кръв. С крилете и духалата си белите дробове денонощно я освежават. Признателно за това добродеяние, сърцето им отделя чрез белодробната артерия най-хубавото. В тази чудесна цедилка кръвта е пречистена, отцедена и прецедена така, че в нея се зараждат духовните сили, благодарение на които човек мечтае, мисли, преценява, запомня, решава, разсъждава и умозаключава.

Божичко, аз потъвам, пропадам, загубвам ума и дума, когато прониквам в неизмеримите бездни на този свят, тъй охотно предлагащ и вземащ. Уверявам ви, че да заемаш, е дело божие, а да дължиш — героизъм.

И това, разбира се, не е всичко. Този заемащ, дължащ и услужващ свят е така добър, че още завършил-незавършил питателната си функция, вече замисля как да заеме на ония, които още не са родени, та чрез този заем, ако може, да се обезсмърти, претвори и размножи в себеподобни същества (става дума за потомствата). Затуй всеки орган отделя и прикътва най-хубавото от своя дял храна и го изпраща надолу, а там природата е приготвила съдове и приемници, от които тази най-ценна храна тръгва по витиевати пътеки, навлиза в детеродните органи, придобива подходяща форма както у мъжа, така и у жената, и намира сгодно място, за да се съхрани и продължи човешкия род. И всичко това става чрез взаимни заеми и дългове — оттук произлиза и изразът: съпружески дълг. Отказващия природата наказва с остро смущение в целия организъм и разстройство на нервите и на ума, а даващия в заем дарява с радост, веселие и наслада.