Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (198)

Глава XLVIII
Как Пантагрюел се установи на Острова на папоманите

Напущайки злочестия Остров на папефигите, цял ден пътувахме спокойно и щастливо, докато най-после пред очите ни се показа благословеният Остров на папоманите. Хвърлихме котва и преди още да затегнем въжетата, към нас се отправиха с лодка четирима различно облечени мъже: единият от тях кален, мръсен, в монашеско расо, другият — в ловджийски дрехи, със стръв и ръкавица за соколи, третият — в одежди на съдебен ходатай и с голяма торба, натъпкана със справки, призовки, клаузи и отсрочки, а четвъртият облечен като орлеански лозар, с хубави, платнени гети, с кошница и с лозарски нож на пояса.

Щом се приближиха до нашия кораб, всички в един глас викнаха:

— Видяхте ли го, хей, пътешественици? Видяхте ли го?

— Кого? — запита Пантагрюел.

— Него — отвърнаха те.

— Кой е той? — намеси се на свой ред брат Жан. — Да пукна, ако не го простра на място. (Брат Жан предполагаше, че става дума за разбойник, убиец или клетвопрестъпник.)

— Как? — изненадаха се те. — Нима вие, странници, не познавате Единствения?

— Господа — подхвана Епистемон, — вашите думи са неясни за нас. Но обяснете ни, ако обичате, кого имате предвид и ние ще ви кажем истината, без да скрием нищо.

— Истинския — казаха те. — Не го ли видяхте?

— Съгласно учението на нашите богослови — отвърна Пантагрюел — истинският — това е бог. И именно с тези думи се разкри той на Мойсей. Разбира се, ние никога ме сме го виждали, защото е невъзможно да се види с телесни очи.

— Ние не говорим за всевишния в небесата. Говорим за земния бог. Никога ли не сте го виждали?

— Кълна се в честта си, че тези хора имат предвид папата — каза Карпалим.

— Да, да — потвърди Панюрж, — ами че, господа, аз вече видях трима, без да имам кой знае каква полза от това.

— Как така трима! — възразиха те. — В свещените Декреталии^[1] се пее, че живият папа може да бъде само един.

— Искам да кажа — обясни Панюрж, — че съм ги виждал последователно, един след друг, или иначе казано — по един наведнъж.

— О, дваж, о, триж блажени люде! — възкликнаха те. — Бъдете наши скъпи, прескъпи гости!

И като казаха тези думи, коленичиха пред нас и поискаха да ни целунат краката. Ние, разбира се, не им позволихме това, уверявайки ги, че ще бъде пряко силите им да засвидетелстват по-голяма почит на папата, ако той случайно се появи пред тях.

— Де, де — отвърнаха те, — все някак ще се отсрамим и пред него. Ще му целунем задника, ей тъй на голо, че и яйчицата му ще целунем. Защото и светият отец си има яйчица — нашите хубави Декреталии споменуват за тях, а то инак какъв папа ще е той. Хитроумната декреталска философия така установява връзката между причина и следствие: той е папа, следователно си има яйчица, а изгубят ли се яйчицата, току-виж, светът осъмнал без папа.

Междувременно Пантагрюел запита едного от юнгите на тяхната лодка какви са тези хора. Човекът му каза, че са представители на четирите съсловия, населяващи острова, и добави, че ще ни приемат добре и че добре ще се отнесат към нас, тъй като сме видели папата. Пантагрюел съобщи това на Панюрж, който скришом му пошепна на ухото: „Бог ми е свидетел, всичко се нарежда от хубаво по-хубаво! За оня, който знае да чака, всичко му идва навреме. До ден-днешен нямам някаква полза от това, че съм видял папата, но сега, дявол го взел, струва ми се, ще разберем нещо.“

Подир ние слязохме на суша и всичко живо на острова — мъже, жени, деца — се втурна да ни посреща. Представителите на четирите съсловия високо им възвестиха: „Те са го видели! Видели са го! Видели са го!“

При тези думи всички паднаха на колене пред нас, вдигнаха ръце към небето и извикаха: „О, блажени, о, преблажени люде!“ И тези викове продължиха повече от четвърт час. Между това дотича и директорът на местното училище с всички учители и ученици и по-големите от тях започнаха да бият малките, както бият децата по нашия край, когато бесят някой злосторник — бият ги не на шега и не за друго, а за да запомнят този ден. Това обаче не се понрави на Пантагрюел и той им каза:

— Господа, престанете да биете децата, иначе ще си отида.

Могъщият му глас извика всеобщо удивление и аз чух някакъв малък, дългорък гръбльо да казва на училищния директор:

— Свети Екстраваганти!^[2] Нима всички, които видят папата, стават такива великани като този, който ни заплашва? О, колко съжалявам, че до днес не съм видял папата! И аз щях да порасна и да стана висок като нашия гост.

Човешката глъч се усили дотолкова, че накрая пристигна самият Оменац^[3] (така те наричат епископа си), възседнал неоседлано муле със зелена попона, а с него и неговите васали (както тук им казват) и прислужници с кръстове, пряпорци, хоругви, покрови, факли и светени китки.

Той също пожела да ни целуне краката на всяка цена (както благочестивият Кристиян Валфиние стори с папа Климент) и каза, че у един от техните хипофети^[4], лапачи и гризачи на свещените Декреталии било написано, че както дългоочакваният от евреите Месия най-после бил дошъл, така и папата рано или късно щял да се появи и че ако в очакване на този щастлив ден на острова пристигне човек, който в Рим или другаде го е видял, да го приемат с почит и да го нагостят.

Ние обаче под благовиден предлог не му позволихме да ни лиже краката.