Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gargantua et Pantagruel, 1533–1564 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Дора Попова, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,7 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD (2013-2015 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2015-2016 г.)
Издание:
Франсоа Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел
Превела от френски: Дора Попова
Илюстрации: Гюстав Доре
Превод от френски: Дора Попова
Превод на стиховете: Георги Мицков
Редактор: Иван Гранитски
Коректор: Величка Божинова
Художник: Кънчо Кънев
Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2012
ISBN: 978-954-09-0619-5
Rabelais
Œuvres complètes
Editions du Seuil
Paris 1973
© Дора Попова, превод,
© Георги Мицков, превод на стиховете
© Издателство „Захарий Стоянов“, 2012
Това издание е отпечатано по Рабле. Гаргантюа и Пантагрюел. Т. I и II.
Превела от френски Дора Попова. Превод на стиховете Георги Мицков.
Издателство „Народна култура“, София, 1982.
Формат 16/70/100.
Печатни коли 46.5
Печат Лито Балкан АД
История
- — Добавяне
Глава VIII
Как след триста мъки ние най-после видяхме папата
Третият ден, така както двата предидущи, мина за нас във веселие и нескончаеми пиршества. Този именно ден Панюрж пожела да види папата, но Едитус каза, че папата не особено лесно се съгласява да го видят.
— Как? — възпротиви се Панюрж. — Да не би да носи Плутонов шлем на главата, Гигесов пръстен на ръцете или хамелеон на гърдите, та може да бъде невидим?
— Не — отвърна Едитус, — но той по природа е малко затворен и труден за лицезрение. Ала аз ще се постарая да направя така, че да го видите, ако това въобще е възможно.
След тези думи той излезе, а ние продължихме да си похапваме. Не минаха и петнайсетина минути, Едитус се върна и ни каза, че може да видим папата; и ни поведе крадешком и мълчешком право към клетката, дето беше клекнал не друг, а самият папа, заобиколен от двама малки кардинали и от шестима големи и тлъсти епископи. Панюрж внимателно се вгледа във външността, движенията и осанката му и накрая извика:
— Не е лесна и неговата! Начучулен като същински папуняк!
— За бога, говорете по-тихо — помоли го Едитус, — той има уши, както мъдро е забелязал Михаил Матисконски.
— Но си има и чучула — настоя Панюрж.
— Ако той ви чуе да богохулствате така, вие сте изгубени, добри ми хора. Виждате ли там, в клетката му, басейн? От този басейн върху вас ще се изсипят светкавици, мълнии, трясъци, вихри, бури и дяволи, които в миг ще ви запратят на сто фута под земята.
— По-добре е да си ядем и пием на нея — забеляза брат Жан.
Панюрж продължаваше да разглежда с неотслабващо внимание папата и обкръжаващите го, но ето че в клетката неочаквано съгледа кукумявка и извика:
— Боже неботворче, какво търсихме, а на какво налетяхме. Тук на път и под път ни дебнат дяволии, измами и мошеничества. Вижте тази кукумявка! Господи, свършено е с нас!
— За бога, по-тихо! — пошепна Едитус. — Това не е обикновена кукумявка, а самец, сиреч достопочтеният отец ковчежник.
— Моля — каза Пантагрюел, — накарайте папата да ни изпее нещо, та да се порадваме на гласа му.
— Той пее само в определени часове и яде само в определени часове — отвърна Едитус.
— Аз пък, обратно — обади се Панюрж, — ям и пия по всяко време и в потвърждение на това предлагам да пием!
— Така ми харесвате — каза Едитус, — сега говорите разумно. Ако разсъждавате по този начин, никога няма да станете еретик. И тъй, да пием!
Когато тръгнахме да пием, пътем забелязахме стар, зеленоглав епископ, който хъркаше на сянка, заобиколен от три весели птици — трима онокроталии[1], тоест викарии. Близо до него седеше красива абатка, която пееше така сладко, че ние неволно пожелахме всички наши органи да се превърнат на уши, за да не изпуснем ни звук от нейната песен и нищо друго да не отвлича вниманието ни, а само да я слушаме в захлас.
— Тази хубава абатица — обади се Панюрж — ще се скъса да пее, а дебелият епископ хърка ли, хърка и не ще да знае. Сега ще запее и той, дявол го взел!
И Панюрж удари камбанката, която висеше над клетката. Но колкото по-силно той удряше камбанката, толкова по-сладко си хъркаше епископът.
— А, стар глупако — разсърди се Панюрж, — и все пак ще те накарам да запееш!
И той грабна голям камък и се накани да го запрати право в короната му, но Едитус го възпря.
— Добри човече — захвана той високо, — бий, удряй, убивай и умъртвявай всички крале и господари на света, от засада, с отрова или иначе — твоя воля, изгони, ако щеш, и ангелите от небесата — всички тези грехове папата ще ти ги прости. Но не посягай на свещените птици, ако ти са мили животът, благосъстоянието и спокойствието, както твоите, така и на приятелите ти, живи и мъртви, че и на потомството им. Погледни този басейн!
— Щом е тъй, по-добре е да си ядем и пием — заключи Панюрж.
— Право дума господин Антитус — добави брат Жан. — Когато човек гледа тези дяволски птици, без да ще, изрича богопротивни думи, а когато си хапва и пие, слави бога. И тъй, да пием! О! Да пием!
На третия ден, след като пихме както се полага (в което вие не се и съмнявате), Едитус се прости с нас. Ние му подарихме хубаво першко ножче и на този подарък той се зарадва повече, отколкото Артаксеркс на чашата студена вода, която му поднесъл някакъв селянин. Едитус вежливо ни поблагодари, изпрати на корабите ни най-различни пресни хранителни запаси, пожела ни щастлив път, благополучно завръщане, успех във всички наши начинания и ни накара да обещаем и се закълнем в Юпитер, че на връщане ще се отбием при него. Накрая ни каза:
— Приятели мои, вие ще видите, че на този свят нечестивците са къде-къде повече от почтените хора, помнете ми думите!