Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (67)

Глава VI
Как Пантагрюел срещна един лимузинец, говорещ неправилно френски език

Веднъж, не мога ви кажа точно кога, Пантагрюел се разхождаше следобед с приятелите си някъде към градската врата, дето започва пътят за Париж. Там той срещна много миловиден студент, който идваше насреща му по този именно път, и като се поздрави с него, запита:

— Приятелю мой, откъде идваш в този час?

Студентът му отговори:

— От алма матер, знаменитата и всеизвестна академия на града, нарицаем Лютеция.

— Какво ще рече това? — обърна се Пантагрюел към едного от приятелите си.

— Иска да каже, че идва от Париж — обясни приятелят му.

— И тъй, ти идваш от Париж — продължи Пантагрюел. — А как вие, господа студентите, прекарвате вре мето си в иженарицаемия Париж?

На това студентът отвърна така:

— Ние от сутрин до вечер трансфретираме Секвана, деамбулираме урбаническите кръстопътища, глаголим многолатиноречие и като същински женопоклонници ловим благоволението на всесъдещия, всеобразоприемния и всеродящия женски пол. Сегиз-тогиз правим визитации на бардаците и във венерин екстаз вкарваме нашите веретри в пенитисимните рецеси на пудентите на тези амикабили симни меретрикулии, а после хвърляме котва в богоугодните кръчми „Елова шишарка“, „Замък“, „Мадлейн“, „Чехълът“ и лапаме вкусни лопатоклюнести птици, изпечени кум магданоз, и ако пък стане така, че джобовете ностри изтънеят и се окажат екзостни от всякакви звонкови монети, прощаваме се с нашите либристи и с най-хубавите наши орнаментации и престо-престисимо призоваваме бащините пенати и лари.

Тук Пантагрюел го прекъсна, като извика:

— Що за дяволски език е този? Ей богу, ти сигурно си еретик!

— Сеньор, аз не съм еретик — възрази студентът, — тъй като, щом блесне първият лъч на Аврора, наша милост охотнисимо се прехвърля в един от ония тъй красиво архитектурирани манастири и като се поръся с льострална аква и обеся на врата си стихар, а после му тегля и едно „Патре ностре“, очиствам и избавлявам анима своя от нощните скверни. Аз обожавам олимпиколите, букиведиглаголно се прекланям пред върховния вседържител. Правя каквото мога за моите проксими и на любовта им отвръщам с любов. Спазвам Мойсеевите декалози и според силите си не отстъпвам от тях. Мамон не спуска ей тоничко в моята кесия, затуй аз, право да си кажа, без желание упомоществявам тези голтаци, които скимтят под прозорците, молендо даяние.

— Пусто да остане! — разсърди се Пантагрюел. — Какво дърдори този умопобъркан? Струва ми се, нарочно си е измислил някакъв дяволски език, с който иска да ни омагьоса.

На това един от придружаващите го отвърна така:

— Сеньор, ясно е, той поднася парижани, макар че всъщност дере кожата на латинския, а му се ще да подражава и на Пиндар и сигурно си въобразява, че говори на изящен френски език именно защото не говори като хората.

— Вярно ли е това? — запита Пантагрюел студента. А студентът му отвърна така:

— Сеньор мисер, на моя дух съвсем не е свойствено да дераре, както се изразява това гнусисимо сквернословище, епидермалната кожица на нашия галски вернакюл, а вице-версе, аз оперирам в същата дирекция и така и иначе се мъча да го обогатяре с латинистични витиевати рулади.

— Честна дума ти казвам — прекъсна го Пантагрюел, — ще те науча да говориш по човешки, но я най-напред ми кажи, откъде си?

На този въпрос студентът отвърна така:

— Изначалната генеалогия на моите отци и праотци генеалогира от Лимузинските региони, дето се успокояват телесата на неспокойния свети Марциал.

— Разбирам — каза Пантагрюел, — ти си ми най-обикновен лимузинец, а искаш да минеш за парижанин. Я ела — сам да ти поопъна аз ушите!

И като го стисна за гърлото, продължи:

— Мъчиш ти латинския, но кълна се в Йоан Кръстителя, че днес аз или ще те вразумя, или жив ще те одера.

Тук горкият лимузинец проплака:

— О, болярино, милост! О, свети Марциал, помогни ми! О, о, оставете ме, за бога, не ме стискайте така!

— Сега говориш като хората — рече Пантагрюел.

С тези думи той го пусна, защото в същия миг бедният лимузинец напълни гащите си, дъното на които за беда беше скъсано.

— Свети Алипантен — възмути се Пантагрюел, — смърди като пор! Дяволите да го вземат този вонящ репоед!

И Пантагрюел го остави. Ала лимузинецът за цял живот запази такъв потресаващ спомен от това произшествие, че все му се струваше Пантагрюел като да го стиска за гърлото, а след няколко години се спомина от Роландова смърт^[1] по божие отмъщение, както и за да потвърди правотата на един философ и Авъл Гелий, които ни съветват да си говорим на говоримия език и да избягваме, по израза на Октавиан Август, неясните думи така грижливо, както капитаните на кораби избягват подводните скали.