Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (111)

Глава XV
Как Панюрж се измъква и какво гласи манастиро-кулинарската кабала по повод говеждата пастърма

— Господ да пази тогова, който всичко вижда, а нищо не чува — каза Панюрж. — Ето на, аз прекрасно ви виждам, а не ви чувам и не разбирам какво говорите. Празният стомах няма уши. Боже мой, като вълк ще завия от глад! Колко сили загубих с тази работа! Сега вече и метр Муш не може да ме накара да сънувам сънища, та после и да ги гадая. Да не вечеряш, дявол го взел! Пфуй! Брат Жан, тръгвай с мен да похапнем! Когато си закуся хубавичко и стомахът ми е натъпкан и със сено, и с овес, мога и без обяд да мина — все някак изкарвам. Но да не вечерям! Ей богу, това е грешка, бунт срещу природните закони!

Природата е сътворила деня, за да развиваме силите си, да се трудим и наглеждаме своите си работи. А за да облекчи труда, дала ни е и свещица — ясната и ведра слънчева светлина. Вечер тя постепенно ни я отнема и тихо ни говори:

„Чеда мои, добри хора сте вие! Стига сте се трудили. Нощ припада. Време е да си отдъхнете, да подкрепите силите си с хубав хляб, с хубаво винце, с хубави гозби, а после и да се поразвлечете малко, че да си легнете и да поспите, та на утрото, весели и бодри, отново да се заловите за работа.“

Така постъпват и соколджиите. Те не пущат птиците веднага след ядене — държат ги вързани за пръта, докато им се смели храната.

Това отлично е разбирал оня добър папа, който пръв е въвел постите. Той е заповядал да се гладува до три часа следобед — през останалото време яж както си знаеш. Преди това рядко някой обядва. Аз не говоря за монаси и калугери. Те нямат друга работа — всеки божи ден е празник за тях, затуй са се вкопчили като канджи в манастирското правило: de missa ad mensam^[1] и сядат на масата, без да дочакат игумена. Така, като плюскат и пият, те могат да го чакат колкото искате, но иначе и дума да не става. А, виж, за вечеря щом е, всички вечерят, с изключение на някои поспаланковци, и затуй ненапразно латинците казват — coena, тоест обща работа.

Ти добре знаеш това, брат Жан. Хайде да тръгваме, дявол го взел, да тръгваме! Стомахът ми вие като гладен пес. Да го натъпчем с комати, та дано го укротим, както сибила стори с Цербер^[2]. Ти обичаш филии, натопени в манастирска чорба, аз ги предпочитам в заешка и с няколко подсолени орача от девета ектения.

— Разбирам — отвърна брат Жан. — Тази метафора е от манастирския котел. „Орач“ ще рече говедо, което оре или е орало, а от „девета ектения“ значи хубаво опечено.

В мое време добрите отци, поддръжници на старите кабалистични закони, не писаните, а предаваните от уста на уста, щом се събудеха, преди да отидат на утринната молитва, подхващаха дълга и своеобразна шетня: за да не отнесат със себе си на богослужението нещо нечисто, те се изхождаха в нужниците, пикаеха в пикалниците, плюеха в плювалниците, кашляха мелодично в кашлярниците и се прозяваха в прозявниците. След това благочестиво шествуваха из светия параклис (така наричаха те на свой жаргон манастирската кухня) и смирено напомняха веднага да се постави на огъня солената говежда пастърмица за закуска на братята во Христе. А честичко се случваше и сами да накладят огъня под пиростията.

Сегиз-тогиз, когато утринната служба биваше от девет ектении, ставаха и по-раничко, защото след такова продължително псалмолаене апетитът и жаждата сигурно се разпалват повече, отколкото след тричасова утринна службица. А според кабалистичните закони, колкото по-рано се събуждат монасите, толкова по-рано се слага месцето на огъня, а колкото по-рано се слага на огъня, толкова по-добре се изпича, колкото по-добре се изпича, толкова по-мекичко става, колкото по-мекичко става, толкова по-малко се изхабяват зъбките, колкото по-вкусно е на езика, толкова по-леко е на стомаха и по-добре изхранва пресветите отци. Ето коя е единствената цел и най-важната подбуда на основателите на манастира, защото трябва да се знае, че монасите не ядат, за да живеят, а живеят, за да ядат: в това е целият смисъл на живота им. Панюрж, да тръгваме!

— Сега — рече Панюрж — те разбрах, блуднико кабалистически. За монасите уж важи кабалата, а излиза, че съвсем не важи! А на тебе да ти е славата слава, че така изтънко ни изложи тая особена глава за манастиро-кулинарската кабала. Да вървим, Карпалим! Брат Жан, добри ми приятелю, да вървим! Довиждане, господа! И сънища сънувахме, и доволно ги гадахме, а сега да си посръбнем. Да вървим!

Панюрж още не беше изрекъл последните думи, когато Епистемон високо додаде:

— Обикновена и проста работа е да разберем, предвидим, разпознаем и отгатнем чуждата беда. Но човек рядко отгатва, разпознава, предвижда и разбира собствената си беда. И как мъдро е изтъкнал това Езоп в своите Басни, когато е казал, че всички се раждаме с дисаги на рамо: в предната дисага поставяме чуждите грешки и чуждите нещастия, за да ни бъдат всякога под око, а в задната нахвърляме нашите грешки и нашите нещастия, та да ги видят и разберат само ония, към които небето е най-благосклонно.