Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (78)

Глава XVII
Как Панюрж се сдобиваше с индулгенции, как бракосъчетаваше старци и какви процеси водеше в Париж

Веднъж срещнах Панюрж малко кисел и мълчалив и допущайки, че го е налегнало безпаричие, рекох:

— Панюрж, струва ми се, че сте болен — виждам това по лицето ви, и се досещам от какво — вашата болест се казва изтощение на кесията. Но не се безпокойте — ето ви шест и половина су, попаднали у мен бог знае как и от къде, и предполагам, че няма да ви бъдат излишни.

На това Панюрж отговори така:

— За какъв дявол ми са вашите пари? Стига да поискам, аз мога да имам толкова, че да се чудя къде да ги дяна, защото притежавам философския камък, който привлича парите от чуждите кесии тъй, както магнитът — желязото. А сега ще дойдете ли да си купите индулгенции? — запита накрая той.

— Ей богу — отвърнах, — аз не държа кой знае колко да ми опрощават греховете ни на този, ни на онзи свят, но да тръгнем с бога напред и да опитаме щастието си, ала само за едно дение, ни повече, ни по-малко!

— Добре — рече Панюрж, — тогава заемете ми едно дение.

— Не, не — възпротивих се аз, — давам ви го даром и от сърце.

— Grates vobis, Dominos!^[1] — каза той.

И ние тръгнахме, започвайки с църквата „Свети Жерве“, дето купих само една индулгенция, тъй като, що се касае до индулгенции, аз се задоволявам с малко, после прочетох няколко кратки молитви от света Бригита, а Панюрж наляво и надясно купуваше индулгенции и се разплащаше.

Оттук отидохме в Съборната църква „Света Богородица“, в „Свети Йоан“, в „Света Антония“, а после и във всички други църкви, дето се продаваха индулгенции. Аз не купих нито една повече, а той целуваше мощите във всички свещени ракли и навсякъде плащаше. На връщане ме заведе да се почерпим в кабарето „Шато“ и там ми показа десетина-дванайсет кесии, пълни с пари. Гледах и не вярвах на очите си, па се прекръстих и казах:

— Как успяхте в такова късо време да съберете толкова много пари?

Отговори ми, че ги награбил от блюдата с индулгенциите.

— Когато плащах първото дение — продължи той, — аз го подхвърлих така ловко, че на касиера се стори като да съм дал голяма пара. После с едната ръка взех десетина дение, какви ти десетина, кръгли дванайсет лиари или дори двойно повече, а с другата — цели три или четири дузини, и така във всички църкви, които посетихме с вас.

— Да — казах аз, — но вие се осъждате на вечни мъки като змията изкусителка. Вие сте крадец и богохулник.

— Така си мислите вие — отвърна той, — ала аз не мисля така. Когато продавачите на индулгенции ми предлагат да целувам мощите и ми казват: „Centuplum acci pies“^[2], те се съгласяват за едно дение да получа сто, защото думата accipies тук трябва да се разбира така, както я тълкуват евреите, които вместо повелително наклонение употребяват бъдеще време. Потвърждение на това ще намерите в закона: „Diliges Dominum“ и „Dilige“^[3]. Ето защо, когато предлагащият индулгенции обявява: „Centup lum accipies“, с това той иска да каже: „Centuplum accipe“^[4] и така именно тълкуват тези думи равините Киму, Абен, Езра и разните му там масорети и сведущият ibi^[5] Бартол. Освен това самият папа Сикст ми отпусна рента от хиляда и петстотин франка от църковните доходи, загдето го бях излекувал от лоша пъпка, която го измъчваше толкова, че се страхуваше да не остане хром за цял живот. Така че аз с труда си изплащам тази рента от църковните доходи. Охо, приятелю мой — продължаваше той, — ако само знаеш какви пари натрупах аз по време на кръстоносния поход, ще ахнеш от почуда. Той ми донесе повече от шест хиляди флорини.

— А къде, дявол го взел, отидоха тия пари — извиках аз, — защото сега си нямаш и пукнат грош.

— Къде ли? Там, откъдето бяха дошли — отвърна той, — само смениха господаря си. Ами че най-малко три хиляди от тях изразходвах, за да омъжа не млади госпожици — те и без моя помощ си намират премного женихи, а немощни, грохнали старици, останали без зъб в устата, защото аз разсъждавах така: „Тези добри жени не са си губили времето на младини, готови са били да угодят на първия срещнат мъж, докато той им се насити и пресити, та нека, дявол го взел, поритат веднъж-дваж още, преди да умрат!“ И нали бях богат, на една дадох сто флорина, на друга — сто и двайсет, на трета — триста, според това доколко бяха безсрамни, отвратителни и гнусни: защото колкото по-ужасни и по-противни изглеждаха тези старици, толкова повече пари трябваше да им дам, иначе и самият дявол не би се изкусил да ги докосне. И така, един ден отидох при някакъв едър и дебел хамалин и сам сключих брака; но преди да му представя старицата, извадих парите и му казах: „Байно, ето, всичко това ще бъде твое, ако се съгласиш днес хубавичко да пориташ.“ Оттогава старчоците се размърдаха и заритаха като дърти магарета. Поих ги с най-хубави вина и ги гощавах с гозби с много и силни подправки, за да посъбудя и загрея и стариците. В края на краищата те се потрудиха не по-зле от другите, но на най-съсухрените и най-грозните казах да метнат по един чувал на главата. Пък и не само това — загубих сума ти пари и по съдебни процеси.

— Какви процеси? — изненадах се аз. — Та ти си нямаш ни кон, ни магаре.

— Приятелю мой — захвана той, — по внушение на дявола госпожиците в този град бяха измислили някаква висока яка, която така добре закриваше гърдите им, че човек отникъде не можеше да пробута ръка: отзад копченца, отпред всичко затворено и, разбира се, горките любовници, останали с пръст в устата, негодуваха и въздишаха.

Един прекрасен вторник аз депозирах в съда оплакване срещу тези госпожици, като изтъкнах, че това е в ущърб на моите интереси, и заявих, че ако съдът не вземе съответни мерки, на същото основание ще заръчам да ушият копчелъка на панталоните ми отзад. В края на краищата госпожиците се обединиха, изложиха аргументите си и натовариха защитата да се заеме с делото; но аз ги преследвах упорито и най-после съдът заяви, че разрешава да се носят такива яки само ако бъдат малко цепнати отпред. Но всичко това ми коства много средства.

Имах и друг един, още по-неприятен и по-мръсен процес срещу метр Фифи^[6] и неговите поддръжници: аз предявих искане те да не четат скришом през нощта „Лулата на Бъчвата“ и туй-онуй от „Сентенциите“^[7] — нека, рекох, да си ги четат посред бял ден в Сорбоната, пред очите на всички други богослови; тогава бях осъден да заплатя разноските по делото и не за друго, а защото не съм изпълнил някаква формалност по отношение на разсилния.

Друг път подадох тъжба в съда срещу мулетата на председатели, съветници и тям подобни и настоявах съветниците да им ушият хубави малки лигавчета, а то иначе техните лиги замърсяват двора на съда, дето съдийските прислужници не могат да играят на ашици или на три пики колкото си искат, без да си изцапат коленете. Делото спечелих, но затова пък здравата се изръсих.

Сметнете сега и това, което давам за черпня всеки ден на същите тези съдийски прислужници.

— А защо трябва да ги черпите? — запитах аз.

— Приятелю мой — рече той, — ти нямаш никакви развлечения на този свят. А аз ги имам повече от самия крал и ако решиш да се съюзиш с мен, двама ще сторим чудеса.

— Не, не — възпротивих се аз, — кълна се в светията на обесниците, че теб един ден ще те обесят.

— А теб един ден ще те погребат. И кое, за бога, е по-достойно — въздухът или земята? Ех ти, глупчо! Докато съдийските прислужници ядат и пият, аз наглеждам мулетата им и срязвам на някои от тях ремъците на стремената така, че да се държат, дето се казва, на косъм. Когато дебелият съветник или пък друг някой като него рече да яхне мулето си, пада и се въргаля като прасе на земята, а хората наоколо гледат сеир и се смеят, и не малко, а за повече от сто франка. Смея се и аз и се смея най-много от всички, защото зная, че като се завърне у дома си, съветникът ще зашиба прислужника си като недоузряла пшеница. Затова не съжалявам, че давам нещо за почерпка на съдийските прислужници.

Та с една дума, Панюрж си имаше (както вече казахме по-горе) шейсет и три начина да се сдобива с пари; но той имаше и други двеста и четиринайсет начина да ги пилее, без да се считат разходите около ненаситната яма под носа му.