Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (140)

Глава XLIV
Пантагрюел разказва необикновена история, свидетелствуваща за несигурността на човешкото правосъдие

— Веднъж на Гней Долабела, проконсул в Азия, се случило да решава някакво дело — каза Пантагрюел. — Ето какъв бил случаят:

Една жена в Смирна имала от първия си мъж дете, на име Абеве. След смъртта на първия си мъж жената се омъжила повторно и добила син на име Геде. И станало така (защото вие знаете колко рядко втори бащи, свекъри, свекърви и мащехи обичат приведени деца), че вторият й мъж и синът му Геде тайно, предателски подмамили в капан Абеве и го убили. Когато разкрила вероломството и злодеянието им, жената решила да не остави безнаказано това престъпление и убила и двамата, като по този начин отмъстила за смъртта на първородния си син. Веднага след туй я заловили и я откарали при Гней Долабела, Тя с ръка на сърце му признала всичко и постоянно повтаряла, че имала право и основание да убие и двамата. Ето, такава била цялата история.

Долабела я намерил за толкова противоречива, че просто не знаел коя страна да вземе. Престъплението на жената било голямо — тя бе убила своя втори съпруг и сина си. Но поводът за убийството му се струвал естествен, като произтичащ от неотемлимите права на народа) защото съпругът и синът убили първородния й син и го убили предателски, без да бъдат предизвикани, нито обидени от него, а само от користолюбие и стремеж да си присвоят цялото наследство), и Долабела прехвърлил делото в атинския Ареопаг, за да узнае как той ще погледне на него и как ще го реши.

Ареопагът наредил спорещите страни да се явят в съда след сто години и тогава да отговорят на някои въпроси, които не били внесени в протокола. С други думи, Ареопагът се намерил в пълно недоумение и делото му се сторило толкова сложно, заплетено и неясно, че не знаел що да каже и още по-малко какво решение да вземе.

А между нас казано, ако прибегнете към заровете, Аеропагът във всички случаи нямаше да сбърка: осъдеше ли жената, тя щеше да си понесе наказанието заслужено, тъй като сама за себе си бе отмъстила, което е задължение и право на съда; ако оправдаеше жената, Аеропагът и в този случай щеше да има законно основание — горчивата скръб на тази жена.

Но как е хвърлял зарове в продължение на толкова години — това за мен е необяснимо.

— Не бих могъл да кажа нещо определено по този въпрос, признавам това — отвърна Епистемон. — Мога само да предполагам, че Бридуа се ползува с благоволението на небесните светила и че се намира под особеното покровителство на висшите движещи сили заради неговото чистосърдечие и безхитростност, заради това, че не се осланя на своите знания и способности, убедил се веднъж завинаги в противоречивостта и неяснотата на законите, едиктите, уставите и указите, че е прозрял коварството на пъкления клеветник (и наистина, с помощта на своите помощници — продажни адвокати, съветници, прокурори и прочие свраки от същото гнездо — демонът често се превръща в ангел божи, превръща черното в бяло, внушава и на двете спорещи страни, че всяка от тях за себе си е права, защото, както знаете, и най-несъстоятелната кауза намира своя защитник, иначе на този свят нямаше да има дела); предполагам, че Бридуа смирено се предоставя на бога, най-праведния съдия, че призовава на помощ божествената благост, съзнал всичката случайност и несигурност на окончателните присъди, че се уповава на светия дух и чрез жребия търси да отгатне неговата воля и благоволение, които ние, людете, наричаме съдебни решения; предполагам, че тези именно движещи сили са бъркали и подхвърляли заровете така, че като падат, да заемат благоприятно за справедливия тъжител положение, а ние знаем мнението на талмудистите, че в хвърлянето на жребий няма нищо лошо и че когато хората са обзети от тревога и съмнения, волята божия се разкрива именно в жребия.

Аз не бих казал, не съм склонен да вярвам и следователно не считам, че да решиш едно дело с хвърляне на жребий, при чудовищната несправедливост и явна продажност на ония, които са натоварени да тълкуват законите в Мирленгския парламент, е по-страшно, отколкото да го предадеш на хора, заслепени от пристрастия и с ръце, до лактите изцапани с кръв. И особено като си помисли човек, че цялото тяхно съдопроизводство е произлязло от някой си Трибониан^[1], човек безчестен, вероломен, груб и толкова злонамерен, толкова покварен, толкова алчен и несправедлив, че просто продавал законите, указите, наредбите, правилниците и предписанията за пари на най-платежоспособните.

Затова ги е насякъл на ония малки късчета и бледи параграфчета, които ползуваме днес, като всичко останало, придаващо цялост на законите, е унищожил от страх, че ако тези закони, книгите на древните юристи с обяснения на дванадесетте таблици и едиктите на преторите бъдат съхранени, всичката негова низост ще излезе наяве.

Ето защо за тъжителите в повечето случаи би било по-добре (тоест по-малко зле) да попаднат в капана, отколкото да позволят да погребат правата им под куп съдебни тълкувания и решения — ненапразно Катон е съветвал да осеят с капани съдебния двор.