Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (149)

До преславния княз и негово високопреподобие монсеньор Оде, кардинал Шатийонски

Вам е добре известно, княже преславни, колко знатни люде и до днес още постоянно ме умоляват, увещават и убеждават да продължа хрониките за Пантагрюел, като се позовават на това, че хора, изпаднали в униние, болни или загрижени и потиснати, четейки моята книга, прогонват тъгата, прекарват весело времето си, откриват в нея източник на радост и нова утеха. На това обикновено отговарям, че като я съчинявах за своя разтуха, аз не търсех ни похвали, ни слава. Онова, за което единствено мечтаех и към което се стремях, бе чрез моите писания да помогна малко на непознати на мен страдащи и болни, тъй както с радост оказвам помощ на нуждаещите се със своето медицинско изкуство и лекарски услуги.

Понякога аз подробно им разказвам как Хипократ в много книги и по-специално в книга шеста, озаглавена „За епидемиите“, рисува облика на лекаря — своя последовател, и как Соран Ефески^[1], Орибазий^[2], Гален, Али Абас^[3] и други автори виждат във въображението си неговите движения, поглед, осанка, външност, похват, държание, благонравие, изражението на лицето, дрехите, брадата, косата, ръцете, устата, включително и ноктите, описани в тънкости, като че на лекаря предстои да играе в прочута комедия роля на влюбен или кандидат за женитба или да влиза в двубой с могъщ противник. И наистина, Хипократ основателно сравнява лекарската практика с битка и с фарс, изпълняван от три лица: болния, лекаря и болестта.

Когато четох тази книга, аз си спомних какво бе казала Юлия на своя баща Октавиан Август. Веднъж тя се появила пред него в пищни одежди, дръзки и безсрамни, с които извикала възмущението му, макар той да не й казал нито дума. На другия ден тя захвърлила пищните одежди и се облякла скромно, както в онова време подобавало на целомъдрените римлянки. Така облечена, тя отново се представила на баща си. Не дал израз на неудоволствието си предишния ден, когато тя му се показала в неблагопристойни одежди, сега бащата не могъл да скрие доволството си, като я видял така преобразена, и й казал: „О, колко по-прилична и по-похвална е тази дреха за дъщерята на Августа!“ Опомняйки се бързо, тя отвърнала: „Днес се облякох, за да задоволя баща си, вчера — за да се понравя на съпруга си.“

Така и лекарят, приветливо усмихнат и пременен и особено когато е надянал някогашната разкошна мантия с четири ръкава, наричана според Йоан Александрийски, глава шеста на „Епидемиите“, philonium, би могъл да отговори на ония, които намират облеклото му за странно: „Облякъл съм се така не от суета и тщеславие, а за да се понравя на болния, когото навестявам, тъй като бих желал във всяко отношение да му бъда приятен, с нищо да не го отегчавам и с нищо да не му досаждам.“

Нещо повече. В един пасаж от горепосочената книга на дълбокоуважавания Хипократ четем: „Ние не спорим и не се стремим да разберем дали тъжната, мрачна, неприветлива, катоновска^[4], неприятна, недоволна, сурова и всякога намусена физиономия на лекаря натъжава болния и дали лекар с весело, ведро, приветливо, открито и приятно лице радва болния. Всичко туй е доказано и безспорно. Въпросът е в това — зависят ли тъгата и радостта от възприятията на болния, който следи изражението на лицето на своя лекар и по него иска да узнае изхода от болестта: защото радостното изражение предвещава щастлив и желан изход, докато мрачното предвещава мрачен и трагичен изход; или зависят от това какви токове се предават от лекаря на болния: чисти или нечисти, въздушни или земни, весели или меланхолични.“ Към това второ мнение се придържат Платон и Авероес.

Гореупоменатите автори обръщат особено внимание на лекаря върху разговорите, събеседванията, изказванията и думите, които той разменя с болните, подирили неговата помощ. Всички тези разговори трябва да бъдат към една цел направлявани и към една цел устремявани: да радват болния, без да гневят бога, и ни най-малко да не го натъжават. Херофил например остро осъжда лекаря Калианакс за това, че когато някакъв пациент го запитал: „Ще умра ли?“, безочливо му отвърнал:

Патрокъл също от смъртта бе победен,

а бе от тебе по-велик и съвършен.^[5]

На друг болен, пожелал да се осведоми за хода на болестта си и подобно на благородния Патлен запитал:

Цветът на моята урина, докторе,

дали не ми вещае смърт? —

той безразсъдно отвърнал: „Бих казал не, ако бе роден от Латона, майка на две хубави деца — Феб и Диана.“ Също така и Гален (в lib. IV, Comment. in VI, Epidemi.^[285] решително порицава Квинт, своя наставник в медицината, за това, че на някакъв болен римлянин, човек почтен, позволил си да му каже: „Вие, докторе, добре сте си хапнали и пийнали — дъхът ви мирише на вино“, грубо отвърнал: „А твоят мирише на треска. Коя миризма е по-приятна — на треската или на виното?“

Но клеветите, които някои канибали, мизантропи и агеласти^[286] разпространяваха срещу мен, бяха толкова оскърбителни и нагли, че аз изгубих търпение и реших да не напиша повече нито дума. Едно от най-малко тежките обвинения, които те отправиха към мен, се свеждаше до това, че книгите ми били изпълнени с всякаква ерес (впрочем те не можаха да посочат ни един пример в потвърждение на тази лъжа). Виж, шеги безобидни и за бога, и за царя в тях наистина има — те са единствен сюжет и единствена тема на тези книги. Но тук няма извращения на мисълта, освен ако, противно на здравия смисъл и общоприетия език, не ми припишат неща, за които не бих помислил даже под страх хиляди пъти да умра: това е все едно, когато някой под хляб разбира камък, под риба — змия, под яйце — скорпион. Понякога съм ви се оплаквал и ви заявявам откровено, че когато сам бих счел себе си за не истински християнин, а за такъв, какъвто те ме представят в своите среди, и когато в своя живот, писания, думи и даже в мислите си открия макар и искрица ерес, те не ще попаднат така безсрамно в мрежите на духа на клеветите, сиреч на Διάβολος-а^[287], който с тяхна помощ ме тласка към такова престъпление, и тогава сам аз по примера на Феникс ще събера съчки и ще запаля огън, за да изгоря в него.

В отговор на това вие ми казахте, че покойният крал Франсоа, царство му небесно, бил известен за тези клевети и че изслушвайки с внимание моите книги (казвам моите, защото от злоба ми приписаха някои чужди и нечестиви), които ясно и отчетливо му прочел най-сведущият и най-добросъвестният четец в цялото кралство, не намерил в тях нищо осъдително и остро възнегодувал срещу някакъв злоезичник, който съзирал в мен чудовищен еретик само на това основание, че по недоглеждане и от небрежност книгоиздателите поставили едно Н вместо М.

Тогава неговият син, тъй добрият, тъй добродетелният и тъй благословеният наш крал Анри (господ да ни го поживи), ви посъветва и ви предостави изключителното право да бъдете дълги години мой защитник срещу клеветниците. Тази добра вест ваше преподобие ми я съобщи отново в Париж, а после и когато посетихте монсеньор кардинал Дю Беле, който, за да се съвземе след дълго и мъчително боледуване, се беше оттеглил в Сен-Мор — място или по-вярно и по-точно казано, райско кътче за изцеление, отдих, спокойствие, наслади и всички благопристойни удоволствия на селския живот.

Ето защо сега, монсеньор, надмогвайки всякакъв свян, аз давам простор на перото си, като се лаская от надеждата, че чрез вашата благосклонност вие ще бъдете за мен втори Херкулес Галски, просветен, благоразумен и красноречив, втори Alexicaeos^[288] — добродетелен, могъщ и властен; аз наистина мога да кажа за вас онова, което мъдрият цар Соломон е казал в Ecclesiastici, 45, за великия пророк и вожд израелски Мойсей: човек богобоязлив и боголюбив, приятен на всички люде, обичан от бога и от хората, човек, чиято памет е благата. Бог го сподоби със сила, равна на тази на храбреците, и го възвеличи за страх на враговете. За него той извърши дела предивни и страховити; прослави се пред очите на царе; чрез него възвести на народа волята си и чрез него му показа светлината си. Той го просветли и избра между верните и добрите. И поиска чрез него да бъде чут гласът му и да бъде възвестен на тънещите в неведение законът на спасителното знание.

Освен това, ако срещна хора, одобряващи моите весели разкази, обещавам ви, че ще ги закълна да възхваляват не друг, а само вас, на вас единствено да благодарят и да молят бога да запази и възвиси вашето величие, а на мен да признае като достойнство само безпрекословното послушание и смиреното подчинение на вашите мъдри разпореждания. Защото чрез своите благородни поощрения вие наистина ми дадохте и сила, и вдъхновение, а без вас аз бих изпаднал в униние и би секнал изворът на моите живителни токове. Благодатта божия да бъде всякога над вас!