Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (46)

Глава XLIV
Как монахът се избави от своята охрана и как бе разбит авангардът на Пикрошол

Като гледаше как враговете препускат нататък, монахът си помисли, че ще налетят на Гаргантюа и неговите хора, и сърцето му се сви от мъка, тъй като не бе в състояние да им помогне. Тогава той започна да наблюдава своите двама пазачи, които жадно поглеждаха към долината, дето се губеха следите на събратята им, и като разбра, че на драго сърце биха хукнали след тях, за да грабнат и те своя дял от плячката, си рече:

„Тези хора не разбират бъкел от военщина, щом досега не ме накараха да се закълна, че няма да избягам, и не посегнаха на сабята ми.“

И докато си казваше това, изтегли същата тази сабя и удряйки стрелеца, стоящ надясно от него, преряза вратните вени и каротидните артерии ведно с мъжеца и сливиците, а с втори удар между втория и третия прешлен разсече гръбначния му мозък и стрелецът мигом се строполи на земята.

Тук монахът обърна коня наляво и връхлетя на другия, а той, като видя, че другарят му е мъртъв и че монахът размахва сабя над главата му, с всички сили закрещя:

— А-а, господин игумене, предавам се! Господин игумене, приятелю мой, господин игумене!

А монахът със същия глас подхващаше:

— Господин монахът, приятелю мой, господин монахът ей сегинка ще ти сгрее задника!

— О-о — ревна отново стрелецът, — господин игумене, миличък мой, господин игумене, дано бог ви помогне да станете абат!

— Кълна се в расото си — отвърна монахът, — че ще те направя кардинал. Откуп от духовниците ще вземаш, така ли? Ей сега с тази ръка ще ти поднеса червената кардиналска шапка.

А стрелецът продължаваше:

— Господин игумене, господин игумене, господин бъдещ абате, господин кардинале, господин всичко каквото пожелаете! Ах! Ох! Ах! Не, господин игумене, миличък мой господин игумене: предавам ви се!

— А аз те предавам на всички дяволи! — кресна монахът.

И с един удар му разсече главата, разби черепа над самата слепоочна кост, изкърти двете теменни кости със стреловидния мост и голяма част от челната кост, а заедно с това разкъса двете мозъчни ципи и двете задни кухини на черепа. Така, придържайки се само чрез тънката черепна надкостница, главата увисна на раменете подобно на докторска шапчица, черна отвън и червена отвътре, и стрелецът се просна неподвижен на земята.

Като свърши с охраната си, монахът пришпори коня и се спусна по следите на неприятелите, догонили на големия път Гаргантюа и хората му. Видимо оредели след страшната сеч, на която Гаргантюа с дебелото си дърво, а така също Гимнаст, Понократ, Евдемон и други ги бяха подложили, неприятелите хукнаха ужасени кой накъдето види, сякаш самата смърт в своя образ и подобие се беше изпречила пред тях.

И както магаре, захапано под опашката от Юнонова щръклица или от муха, търчи наляво-надясно и във всички останали посоки, хвърляйки на земята товара и хапейки и оглавник, и поводи, без за миг да спре и без вие да разбирате какво го кара да лудее така, тъй като няма видима причина, така и тези хора, загубили ума и дума, тичаха презглава, без да знаят защо, преследвани единствено от паническия страх, вселил се дълбоко в душите им.

Тогава монахът, догадил, че всички техни помисли са насочени към това как да спасят кожата си, скочи от коня, качи се на големия камък край пътя, па си плю на ръцете и без да жали сили, заудря бегълците с големия си меч. И повали и уби на място толкова хора, че в края на краищата мечът се строши на две. Тогава монахът си рече, че е време да сложи край на тази сеч и на това кръвопролитие, та останалите живи да помнят и да разправят. И грабна секирата на едного от убитите, възкачи се отново на камъка и като видя как враговете бягат и как се препъват в мъртвите тела, застави всички да хвърлят пики, саби, копия и пушки; тези, които водеха със себе си вързаните поклонници, той смъкна от седлата, а конете им предаде на упоменатите поклонници и им заповяда да застанат недалеч от него, на края на гората, редом с Фанфарон, когото взе в плен.