Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (4)

Глава II
Целебни безсмислици, написани върху древен паметник

Герой е той, щом кимврите надви,

спасявайки се от роса летял,

заради него всичките нощви

народът с прясно масло ги залял.

Една старица, цялата във кал,

извика само: „Я го уловете,

брадата кой така му е насрал,

веднага стълба тук му донесете?“

 

Ако му лижеш като роб сандала,

извършеният грях ще ти простят;

но ето че хитреца като хала

дойде оттам, де рибата ловят,

и рече важен глухо през носът:

„Там в лавката май нещо тъмно става,

очите ви по-строго нека бдят,

че злото мигновено връхлетява.“

 

Като решиха да четат главата,

откриха в нея телешки рога.

„Ах — рече той, — усещам мраз в ръката,

чак в мозъка ми лъха студ сега.“

И пред оджака с тръпнеща снага

той се стопли със миризми и пара,

доволен от коварната шега,

че сложиха на лудите самара.

 

Бе реч за Сенпатриковата яма

и други вредни дупки по света.

Но някой ден пък може да ги няма

и кашлицата да умре в пръстта.

Да зеят тъй във свойта самота,

не е ли грозно, даже и безбожно?

Ако се слеят със повърхността,

да влезем в тях, ще бъде невъзможно.

 

От Либия Херакъл сам пристигна,

оскуба гарвана с вид разярен.

Но Минос злобно изведнъж се вдигна:

„Приемат други, а забравят мен.

А искат да престана всеки ден

със разни миди аз да ги снабдявам,

дори да стана в камък претворен,

размяна с прежда аз не ще им давам.“

 

Как вярно куцият ги имитира,

със пропуск на скорците долетял.

Роднина на Циклопа със секира

ги изпоклал. И хич не ме е жал!

Тъй нявга стар развратник оскотял

освиркали във мелницата сбрани,

я за тревога дайте бърз сигнал,

че днес таквиз са повече от лани.

 

След туй орелът Юпитер решава

залог удобен да направи с тях,

но като чу ужасната им врява,

за царството му го обхваща страх.

„Ще свия огъня небесен, ах,

от оня лес, де херинги продават,

и ще се смея със лазурен смях,

тъй както древните ни уверяват.“

 

Стъкмили договор по всяка алинея,

против Атея и напълно друг.

Дошла старицата Пантезилея,

търговка станала на зеленчук,

но всички закрещели: „Марш оттук,

как смееш в тоя миг да се явяваш,

къде е знамето на Рим, напук

пред нас което щеше да развяваш?“

 

В ръка със бухала, сама Юнона

следеше птиците със хищен взор,

но тайничко й смачкаха фасона

и тя прие ужасния позор.

Нов договор стъкмиха, няма спор,

да вземе две яйца от Прозерпина,

но пак изпадне ли в подобен зор,

ще я завържат за една глогина.

 

Сега пък чуй какво по-късно става.

Човекът, който смаза Картаген,

дойде да си потърси свойто право,

в което бе напълно уверен,

да вземе своя пай, определен

според закона хитро и умело,

и да не бъде никой ощетен,

участвал също в славното ни дело!

 

Вретена, мечове, съдини празни

годината пред нас ще отчетат,

по гърбовете на крале омразни

и дрехите им въшки ще пълзят.

О, милост! За развратница без път

защо да си загубваме земята?

От маската й всички се гнусят

и от змията се пазете, братя.

 

Годината щом й привършат дните,

ще свършат също земните беди,

ще свършат грубостите и злините

и честността навред ще победи,

ще има радости като преди,

небесните души ще пеят горе,

страдалците по градските стъгди

ще полетят като жребци в простора.

 

Ще мине и това размирно време,

в вериги Марс когато оковат.

Нов мъж в ръцете си света ще вземе,

чаровен, весел, мъдър и сърцат.

Живейте весели на тоя свят!

Човек е подчинен на висши сфери

и миналото не оплаквай, брат,

към него никой път не ще намери.

 

Накрая онзи, който бе от восък,

към Жакмара ще бъде прикован

и господарят със гласеца плосък

не ще е вече господар призван,

остане ли без сабя тоз арслан,

ненужни ще са хитрост, препоръки,

завържат ли най-после с як колан

огромната торба със земни мъки.^[1]