Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (244)

Глава XXVI
Как слязохме на остров Ходос^[1], където пътищата ходят

След два дни плаване пред погледа ни се изпречи остров Ходос, гдето видяхме нещо наистина забележително. Пътищата тук са одушевени, ако не ни заблуждава Аристотел, който казва, че отличителната особеност на одушевените същества е способността им да се задвижват от само себе си. Защото там пътищата ходят като живи същества и едни от тях са блуждаещи подобно на планетите, други — ходещи, трети — кръстосващи се, а има и пресичащи се. И аз чух пътници да запитват местните жители: „Къде отива този път? Ами онзи?“, на което те им отговаряха: „За еди-коя си енория, за еди-кой си град, към еди-коя си река.“ И тръгвайки по верния път, пътниците без мъка и без особени усилия се озоваваха на желаното от тях място — все едно да си седнеш в лодка в Лион и да стигнеш по Рона в Авиньон или в Арл. Но, както знаете, нищо на този свят не е съвършено и никъде няма пълно щастие, та и тук подочухме, че някакви хора патрулирали пътищата и трамбували мостовете и че горките пътища се страхували от тях и бягали като от разбойници. Тези хора дебнели ходещите пътища, както се дебнат с примки вълци или с мрежи бекаси. Аз даже с очите си видях едного от тях, когото правосъдието беше задържало, защото без всякакво основание и, дето се казва, напук на здравия разум беше турил ръка на пътя към школото, а той е най-дългият; друг един пък се хвалеше, че хванал пътя към войната, тоест най-късия, и че тъкмо този избор щял да му помогне да достигне пръв своята цел.

По този повод Карпалим каза на Епистемон, когато един ден го видя, стиснал в ръка пишурката си, да препикава стобора, че вече не се учудва защо той всякога пристига пръв на сутрешните срещи при добрия Пантагрюел, тъй като хваща най-късия и най-правия…

На този остров аз се натъкнах на големия път за Бурж и го видях да ходи като прелат, а също така и да бяга, когато се задаваха каруцари, защото се боеше, че ще го тъпчат с копитата на конете си и ще го прегазят с каруците си, както Тулия прегазила с колесница собствения си баща, Сервий Тулий, шестия цар на римляните.

Видях и стария път от Перон за Сен-Кантен и намерих, че изглежда твърде добре за възрастта си.

Видях някъде между скалите и хубавия стар фератски път да възлиза в планината, яхнал огромна мечка. Като гледах този път отдалеч, неволно си спомних, че именно така изобразяват свети Йероним, ако, разбира се, заменим лъва с мечка; този път е не по-малко стар от него, имаше си и дълга, бяла, сплъстена брада и тя, то се знае, не бе друго, а ледник; по него се виждаха множество зле издялани борови трупи и сякаш беше приклекнал, ни прав, ни легнал, и се биеше в гърдите с големи остри камъни. С този си вид той извикваше у нас смесено чувство на страх и жалост. Докато го гледахме така, местният бакалавър ни дръпна настрана и като ни показа някакъв гладък път, съвсем бял и тук-там застлан със слама, каза:

— От днес нататък не подценявайте мнението на Талес Милетски, който казва, че водата е начало на всичко, нито думите на Омир, на свой ред потвърдил, че всичко води началото си от океана. И пътят, който виждате пред себе си, е излязъл от водата и ще се върне във водата: само преди два месеца тука плаваха с лодки, а сега минават каруци.

— Голяма работа! — рече Пантагрюел. — Намерихте с какво да ни учудите! Из нашия край стават къде-къде повече такива превращения, в годината може би по петстотин, че и повече.

Между това, като отправи поглед към тези ходещи пътища, той каза, че според него Филолай и Аристарх създали своите философски системи не някъде другаде, а именно на този остров, а Селевк^[2] именно тук дошъл до извода, че не небето, а Земята се върти около оста си, колкото и да ни се струва вярно обратното; така например, когато плаваме по Лоара, готови сме да повярваме, че крайбрежните дървета се движат, докато всъщност те са неподвижни, а се движим ние, които лодката в своя бяг отнася със себе си.

Когато се завръщахме на кораба, видяхме, че недалеч от брега разпъват на колело трима пазачи по пътищата, сами попаднали в клопката, и че пекат на малък огън голям скитник, който толкова много бил някакъв път, че накрая му строшил и ребро; впоследствие ни обясниха, че се касае за пътя, водещ към нилските бентове и язове в Египет.