Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (254)

Глава XXXVI
Как слязохме по тетрадическите стълби и колко много се ИЗПЛАШИ Панюрж

И тъй, ние слязохме едно мраморно стъпало под земята и се озовахме на някаква площадка; сетне свихме наляво и слязохме още две стъпала; там имаше още една площадка; после още три стъпала в обратна посока и отново площадка, още четири стъпала и пак площадка. Накрая Панюрж запита:

— Стигнахме ли най-после?

— Колко стъпала преброихте досега? — запита на свой ред нашият лъчезарен фенер.

— Едно, после две, после три и накрая четири — отвърна Пантагрюел.

— А колко прави това? — запита отново фенерът.

— Десет — отвърна Пантагрюел.

— Сега умножете полученото на питагорейската тетрада — каза фенерът.

— Това прави — отвърна Пантагрюел — десет, двайсет, трийсет, четирийсет.

— Значи, всичко колко? — запита фенерът.

— Сто — отвърна Пантагрюел.

— Прибавете към тях — продължи фенерът — две на трета степен, тоест осем; когато изчислите това съдбоносно число, ще намерим вратата на храма. И, моля, забележете, че това всъщност е психогонията^[1] на Платон, толкова много превъзнасяна от академиците и тъй трудноразбираема: половината се състои от единици, двете следващи прости числа, техните квадратни и кубически.

Разбира се, докато слизахме по тия подземни стъпала, ние разчитахме първо на краката си, защото без тях щяхме да се изтъркулим като бъчвички в мазе, и, второ, на нашия пресветъл фенер, тъй като през всичкото време на това спущане под земята ние не разполагахме с друга светлина, сякаш бяхме попаднали в пещерата Свети Патрик в Ирландия^[2] или в дупката на Трофоний в Беотия. Когато слязохме надолу с около седемдесет и осем стъпала, Панюрж се обърна към лъчезарния фенер и извика:

— Чудотворен наш водачо, със свито от ужас сърце ви моля да се върнем назад. Кълна се в смъртта господня, умирам от страх! Готов съм никога да не се оженя и с мен семето ми да изсъхне. Вие така и така се изморихте и се намъчихте много с нас; господ ще ви го отчете на Последния съд, само час по-скоро да излезем от тази троглодитска пещера. Да се върнем, за бога! Боя се че сме нагазили чак в Тенар, отгдето направо се слиза в ада — и даже вече като че ли чувам Цербер да лае. Ето, чуйте, той е, а може пък и ушите ми да пищят. Вие да не мислите, че изпивам бог знае каква любов към този пес, така де: защото и зъб да те боли е лошо, но не дай боже куче да те захапе за крака. Ако пък това е Трофониевата дупка, лемури и таласъми живи ще ни изядат, както някога, поради липса на нещо по-добро, изяли едного от алебардчиците на Деметрий. Тук ли си, брат Жан? Моля те, гладнико мой, бъди до мен, умирам от страх! А мечът подръка ли ти е? Аз все още нямам ни оръжие, ни доспехи! Да се връщаме!

— Тук съм, тук съм, не се страхувай — каза брат Жан, — и така те държа за яката, че и осемнайсет дявола не могат да те изтръгнат от ръцете ми, нищо, че не съм въоръжен. Когато сърцето е юнашко и мишците — яки, ще се оправим и без оръжие; пък току-виж че и оръжие ни паднало от небето, както някога в полето Кро до Марианския ров, в Прованс, завалели камъни (те все още са там) в помощ на Херкулес, а то иначе — с празни ръце — как щял да се бие със синовете на Нептун. Но къде, по дяволите, още ще вървим? В лимбите^[3] на децата ли потъваме (а те, ей богу, така ще ни оплескат) или в дяволската преизподня? Дявол го взел, аз сега ще ги науча, нали си имам лозова шума в чепиците. Ех, какъв бой ще им тегля! Но какво е това? И къде са дяволите? Аз само от рогата им се боя. Ала двете рогца, които ще поникнат на челото на оженения Панюрж, ще ме запазят напълно. Аз вече го виждам в пророческо озарение, виждам този втори Актеон, този рогач, рогач рогов, рогозадов.

— Внимавай, frater — захвана в отговор Панюрж, — внимавай, че докато чакаш да заженят монасите, току-виж, си се оженил за маларията. Помогни ми да изляза оттук здрав и читав, пък аз ще целуна невестата ти, та да те направя рогач над рогачите: между нас да си остане, ама и тази треска не е стока. Спомням си, че Мърморанкотаран искаше да те сватоса с нея, но ти го нарече еретик и работата не стана.

Тук нашият блестящ фенер прекъсна разговора, казвайки, че на това място не бива да се говори и че, напротив, трябва да се внимава и всички езици да млъкнат; освен това най-категорично заяви, че докато в чепиците ни има лозова шума, и дума не може да става за връщане, без да чуем словото на Божествената бутилка.

— Щом е тъй, да вървим — рече Панюрж — и никаква милост, ами направо на дяволите да връхлетим! Веднъж се мре! Аз пазех живота си за други битки. Но няма как, дайте път, да вървим, да вървим! Не си знаеш силата, мой човек! Нищо, че сърцето трепери — то е от студа и от спарения въздух в тази дупка. Не е от страх, не, нито е от треска! Да вървим, да гърмим, да трещим, да смърдим — ненапразно ме наричат Гийом Безстрашния!