Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (220)

Глава II
Как ситицините^[1], обитатели на Звънливия остров, впоследствие се превърнали в птици

Когато нашият пост свърши, отшелникът ни даде писмо, адресирано до някой си метр Едитус^[2], жител на Звънливия остров. Панюрж обаче го преименува в Антитус^[3] Това бе дребен старец, плешив, румен, червендалест; благодарение на отшелника, който го бе уведомил, че сме изпостили постите, той ни прие с отворени обятия. Нагости ни богато, запозна ни с всички особености на острова и добави, че някога островът бил населен от ситицини, които впоследствие по законите на природата (всичко на този свят подлежи на изменения) се превърнали в птици.

Едва тук аз напълно разбрах онова, което Атей Капитон, Полукс, Марцел, А. Гелий, Атиней, Свида, Амоний^[4] и други са писали за ситицини и сицинисти^[5], и сега вече не ни се струваше невероятно превращението в птици на Никтимен, Прокне, Итис, Алцион, Антигона, Терей и други. Така също ние почти престанахме да се съмняваме, че децата на Матабрюна се превърнали в лебеди, а хора от тракийския град Пален — в птици, когато се потопили девет пъти подред в Тритонското езеро.

После старецът ни говори само за клетки и птици. Клетките били големи, богати, разкошни и чудесно изработени. Птиците били големи, красиви и съответно приятни, живо напомнящи моите съотечественици; пиели и ядели като хора, ходели по нужда като хора, спели и се съвкупявали като хора, с една дума, още от първия поглед можело да се помисли, че това са хора; и все пак, както ни обясни метр Едитус, те съвсем не били хора и според него не принадлежали нито към миряните, нито към бялото духовенство. Описанието на перата им също ни накара да се позамислим: у едни те били съвсем бели, у други — съвсем черни, у трети — съвсем сиви, у четвърти — наполовина бели, наполовина черни, у пети — съвсем червени, у шести — бяло-сини, така че било приятно да ги гледаш. Мъжките старецът назоваваше: клирици, иноци, свещеници, абати, епископи, кардинали и папа, който бе единствен по рода си. Женските назоваваше: клирички, иночки, свещенички, абатки, епископки, кардиналки и папеси. Но, продължи по-нататък старецът, както между пчелите се срещат търтеи, които нищо не вършат и всичко изяждат и развалят, така от триста години насам на всяка пета луна неизвестно откъде при тези весели птици долитали лъженабожници, които опозорили и замърсили целия остров и които били толкова отвратителни и безобразни, че всички бягали от тях като от чума. И как да не бягат от такива чудовища с извити вратове, с мъхнати лапи, с нокти и корем като у харпии и със задник на стимфалид^[6]. Да се изтрепят, е невъзможно: едно убиеш — други двайсет и четири долетят.

Слушайки го, аз бях готов да дам мило за драго, само и само да се зададе отнякъде някой втори Херкулес. На брат Жан не можеше да се разчита — той с такова удивление оглеждаше всичко наоколо, че накрая съвсем онемя.