Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (88)

Глава XXVII
Как Пантагрюел издигна трофеен стълб за увековечаване на техния подвиг, а Панюрж — друг, за слава на зайците, как от ветровете на Пантагрюел се народиха малки мъже, а като пуфкаше — малки жени и как Панюрж строши дебела тояга, поставена върху два стакана

— Преди да тръгнем на път — заяви Пантагрюел, — аз бих искал в памет на току-що извършения от вас подвиг да издигна тук хубав трофеен стълб.

При тези думи всички с радост и песни издигнаха висок стълб, на който окачиха: седло, юлар с пера, стремена, шпори, ризници, стоманени доспехи, секира, меч, желязна ръкавица, боздуган, наколенници, огърлица — с една дума, всичко необходимо за триумфална арка или трофеен стълб.

А после, за да се запомни завинаги този подвиг, Пантагрюел написа следната победна песен:

Тук четирима войни се сражаваха

и всеки бе в ума си уверен,

те като Сципиона побеждаваха

не с меча, а с духа си устремен.

И взеха много врагове във плен —

шестстотин и петнадесет пирати.

Светът от сила не е застрашен,

от умните той винаги си пати.

Това е повсеместно

и всекиму известно,

победата е дар

и идва много лесно,

тъй мъдро и чудесно

от бога господар.

Тя има вечно свой избраник драг

и само него с лаври увенчава.

Боецът, който е със бога благ,

в живота с вярата си побеждава.

Докато Пантагрюел съчиняваше това стихотворение, Панюрж закачи на висок кол първо рогата, кожата и десния преден крак на пръч, после ушите на три заека, гърба на питомен заек, челюстите на друг — див, — крилцата на малка дропла, крачетата на четири гълъба, шише с оцет, рога, в който си държаха солта, и накрая дървен ръжен, шиш, стар продупчен котел, оканица, глинена солница и бовезки стакан.

И подражавайки на горните стихове, написа следното:

Тук четири пиячи се разпяваха

и всеки бе така развеселен,

с бъчонки и бутилки се сражаваха,

че даже Бакхус беше възхитен.

Със заешко бе всеки нагостен

и със стомаха май че прекалиха

със много сол, оцет, пипер и хрен,

но с дума за това не възразиха.

Това е интересно

и важно и уместно

човек да разбере,

че на стомаха с пресно

месо не му е лесно,

помнете туй добре.

Без винце обеда не ни е драг,

но има ли го, мъката минава

и заека с подправки ни е благ —

гощавката неповторима става.

Накрая Пантагрюел каза:

— Да тръгваме, чеда мои; чини ми се, че прекалихме с това ядене и пиене, а добър боец рядко бива оня, който в тези неща няма мяра. Няма по-хубава сянка от сянката на знаме, по-хубава пара от парата на запотен кон и по-хубав звън от звъна на доспехи.

При тези думи Епистемон се усмихна и каза:

— Няма по-хубава сянка от сянката на кухня, по-хубава пара от парата на млин и по-хубав звън от звъна на стакан.

На това Панюрж на свой ред отвърна така:

— Няма по-хубава сянка от сянката на балдахин, по-хубава пара от парата на женска ненка и по-хубав звън от звъна на мъжки доспехи.

Като каза така, Панюрж стана, пръцна, подскочи, подсвирна, а после весело и гръмко извика:

— Да живее Пантагрюел!

За да не остане назад, и Пантагрюел стори същото, но от звука, който издаде, земята се затресе на девет мили и ведно с вонящия въздух от него наизскочиха повече от петдесет хиляди мънички човечета — джуджета и уроди, а като пуфна — пъкнаха други петдесет хиляди малки, хилави женички, каквито може да видите навсякъде: на дължина те са колкото кравешка опашка, а на ширина — не по-големи от лимузинска ряпа.

— Виж ти, виж — учуди се Панюрж, — толкова плодовити ли са вашите ветрове? Ей богу, ето ни хубави пръд… и хубави пуф… Я да ги оженим, пък току-виж, че народили конски мухи…

А Пантагрюел точно така и направи: нарече ги пигмеи и ги изпрати да живеят на близкия остров, дето оттогава насам силно са се размножили; жеравите водят с тях постоянна война, ала те се отбраняват мъжки, защото тези човешки отрепки (в Шотландия ги наричат „черни мангъри“) са крайно избухливи, физиологическата причина на което трябва да се търси в обстоятелството, че сърцето у тях се намира до самото задно черво.

Междувременно Панюрж взе два еднакви по големина стакана, напълни ги догоре с вода, постави всеки от тях на отделна скамейка на разстояние пет фута една от друга, взе пет и половина фута дълга тояга и я положи върху двата стакана така, че краищата й докосваха само ръбовете им.

После грабна здрав кол и каза на Пантагрюел и на останалите:

— Вижте сега, господа, как леко ще спечелим победа над нашите врагове: и както ще ви строша дървото, без да счупя чашите, без да ги пукна и което е по-важно, без да разлея капчица вода от тях, така ще строшим главите на дипсодите, без да падне косъм от нашите и без каквито и да било загуби за нас. Но за да не смятате, че тук има магия, ето — рече той, като се обърна към Епистемон, — вземете този кол и ударете с всички сили тоягата по средата.

Епистемон замахна с кола и тоягата се прекърши на две равни половини, при което от чашите не се изля ни капчица вода.

Накрая Панюрж каза:

— Зная и друго… Но сега да вървим и от нищо се не бойте!