Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (79)

Глава XVIII
Как един велик английски учен пожела да разисква с Пантагрюел въпроси на науката и как бе победен от Панюрж

Точно по това време един учен мъж, на име Таумаст^[1], до когото бе долетяла мълвата за безпримерната ученост на Пантагрюеля, пристигна от Англия, за да се срещне с него, да го опознае и провери доколко тази негова ученост отговаря на славата му. И наистина още с пристигането си в Париж той се отправи към Пантагрюел, който живееше в метоха „Сен-Дени“ и в този момент се разхождаше из градината с Панюрж и философствуваше по способа на перипатетиците.

Като го видя такъв голям и едър, Таумаст затрепера от уплаха, но после се опомни, поздрави го както се полага и учтиво рече:

— Платон, царят на философите, е казал, че ако мъдростта и науката добият телесни, зрими очертания, те биха предизвикали възхита у всички, тъй като достатъчно е мълвата за това да стигне до ушите на ученолюбивите и любознателни люде, които се наричат философи, за да загубят те и сън, и покой — така неодолимо ги влече и тегли почитта им към човека, в когото науката е издигнала своя храм и чрез чиято уста тя говори. Нагледен пример за това са, първо: Савската царица, дошла от далечния Ориент и Персийския залив, за да види Соломоновия дом и чуе неговата мъдрост;

второ: Анахарсис, пребродил земите от Скития до Атина, за да види с очите си Солон;

трето: Питагор, посетил мемфиските оракули;

четвърто: Платон, навестил египетските магове и Архит Тарентски;

пето: Аполоний Тиански, стигнал Кавказките планини, прекосил Скития, земята на масагетите, Индия, преплавал великата река Фисон чак до брахманите, за да види Хиарха, а по-късно пребродил Вавилония, Халдея, Медея, Асирия, Парта, Сирия, Финикия, Арабия, Палестина, Александрия и продължил чак до Етиопия, за да види гимнософистите.

Така също мнозина учени от най-отдалечените кътчета на Франция и Испания се стекли в Рим, за да видят и чуят Тит Ливий.

Аз не смея да се поставя в числото и в разреда на тия толкова съвършени люде; но искам да ме считат за любознателен и поклонник не само на науката, а и на хората на науката.

И наистина, когато чух светът да говори за твоите неоценими познания, аз напуснах родина, близки, дом и без да се плаша от разстоянията, от уморителните морски пътешествия и изненадите в непознати на мен страни, дойдох тук само за да те видя и побеседвам с теб по някои въпроси на философията, геомантията и кабалата, които будят в мен съмнения и не ме удовлетворяват; ако ти ми ги разясниш, от днес нататък ще бъда твой роб, аз и цялото мое потомство, тъй като с нищо друго не мога да ти се отплатя достойно. Ще ти представя тези въпроси писмено и утре ще уведомя всички учени в града, за да разискваме публично, в тяхно присъствие. Но аз предлагам да водим диспут по следния начин. Не желая чрез pro и contra, както правят глупавите софисти тук, във вашия град, а и другаде; не желая също така диспут по примера на академиците чрез изказвания, нито чрез числа, както правеше Питагор и както възнамеряваше да прави Пико делла Мирандола^[2] в Рим; аз предпочитам безсловесен диспут, диспут посредством знаци, защото въпросите са толкова трудни, че човешката реч ще се окаже безсилна да ги обясни така, както бих искал.

И тъй, нека твое велелепие благоволи да се яви на този диспут. Той ще се състои в голямата зала на Наварския колеж в седем часа сутринта.

Когато Таумаст свърши речта си, Пантагрюел почтително му отвърна така:

— Сеньор, аз не отказвам никому даровете, които господ ми е дал, защото всяко благо изхожда от него; и тъй като нему е угодно то да се умножава сред люде, достойни и способни да възприемат небесната манна на благородните знания и сред които ти, както вече виждам, заемаш челно място, аз ти заявявам, че по всяко време ще ме намериш готов да отговоря според скромните си сили на някои от твоите въпроси, макар и да съм убеден, че не ти, а аз трябва да се поучавам от теб; но щом желаеш, ще побеседваме заедно върху неясните за теб въпроси и ще се потрудим да намерим решението им в дъното на оня неизчерпаем извор, дето, според Хераклит, е скрита истината. Аз одобрявам напълно предложението ти за безсловесен диспут, посредством знаци, защото и така ще се разберем и ще избегнем ръкопляскането, към което прибягват безделниците софисти, когато им се нрави аргументацията.

И така, утре аз не ще пропусна да се явя в уречения час на посоченото от теб място, но нека отсега се споразумеем, че не ще допущаме оскърбления и кавги между нас и че не ще търсим ни почести, ни похвали, а само истината.

На тези думи Таумаст отговори така:

— Сеньор, нека бог и занапред те обсипва с милостите си, загдето твоето величие благоволи да се принизи до моето нищожество. И тъй, довиждане до утре.

— Довиждане — каза Пантагрюел.

Любезни мои читатели! Вие не можете да си представите какви високи и възвишени мисли вълнуваха цялата нощ и Таумаст, и Пантагрюел. И наистина, Таумаст сподели с Клюни, портиера на хотела, дето беше отседнал, че никога в живота си не бе изпитвал такава неутолима жажда. „Струва ми се — каза той, — че Пантагрюел ме стиска за гърлото. Наредете, моля ви се, да донесат винце, а и хладна водица, та да си поизплакна небцето.“

Пантагрюел бе крайно възбуден и цяла нощ престоя над:

Книгата на Беда De numeris et signis^[3]

Книгата на Плотин De inenarrabilibus^[4]

Книгата на Прокъл De magia^[5]

Книгата на Артемидор Peri oniroctaticon^[6]

Книгата на Анаксагор Peri semion^[7]

Книгата на Инарий Peri aphata^[8]

Книгата на Филистимон

Книгата на Хипонакт Peri anecphoneton^[9]

и над множество други книги, докато най-после Панюрж му каза:

— Сеньор, пратете всичко това по дяволите и си легнете да поспите, защото сте в такова умствено възбуждение, че се страхувам да не ви събори треска. Но преди това сръбнете си двайсет и пет, че и трийсет глътчици винце, не повече, а после се оттеглете и хубаво си поспете, тъй като утре на диспут с господин англичанина вместо вие ще изляза аз и ако не го доведа ad metan non loqui^[10], заплюйте ме.

— Панюрж, приятелю мой — рече Пантагрюел, — но той е човек учен и преучен, как ще излезеш наглава с него?

— Много лесно — отвърна Панюрж. — Оставете всичко на мен и ни дума повече по това. Има ли по-учен от дявола?

— Наистина няма — каза Пантагрюел, — освен ония, които е осенила божията благодат.

— И така да е — възрази Панюрж, — но аз неведнъж съм спорил с тях и на всички съм вземал акъла и съм ги карал да си седнат на задника. Та и утре, бъдете сигурен, ще направя така, че този надут англичанин сам пред всички ще си сложи примката на шията.

После Панюрж цяла нощ пи и се весели със слугите и проигра на primus et secundus и на „палки“ всички закопчалки на панталоните си.

Сутринта той отведе господаря си на уреченото място, а там, повярвайте ми, бяха се насъбрали всички парижани, и стари, и млади, и всеки си казваше така:

„Този дявол Пантагрюел, който победи всички хитреци и срина със земята невежите софисти, сега ще си намери майстора, зер англичанинът е дявол от Вовер. Ще видим кой кого.“

И тъй, всички бяха по местата си, Таумаст вече ги очакваше, а когато Пантагрюел и Панюрж влязоха в залата, студенти и делегати, по стар глупав навик, захванаха шумно да ръкопляскат. Но Пантагрюел изрева така, че гласът му разтърси въздуха като изстрел на двойно оръдие:

— Тихо, дявол ви взел, тихо! Кълна се, проклетници недни, че ще ви отрежа главите, ако ми дотягате!

При тези думи те онемяха като тръстики и нямаше да посмеят да се изкашлят даже ако бяха нагълтали петнайсет ливри перушина, а страхът от този глас така им пресуши устата, че от жажда изплезиха половин фут езици, сякаш Пантагрюел им беше изсипал в гърлото сол.

Тогава Панюрж запита англичанина:

— Сеньор, за да спориш по посочените от теб въпроси ли, си дошъл тук, или за да се поучиш и познаеш истината?

На което Таумаст отговори така:

— Дойдох тук, сеньор, изпълнен единствено от безкористното желание да се поуча и позная това, в което цял живот съм се съмнявал и което ни книга, ни човек съумяха да ми изяснят. А що се отнася до диспутите и полемиките, аз не държа на тях, те принизяват човека и нека ги предоставим на негодниците софисти, сорбони, сорбонисти, сорбончета, сорбоникули, сорбонци, борсонци, сорбонници, разбойници, които в своите диспути търсят не истината, а противоречията и несъгласията.

— И така — рече Панюрж, — ако аз, скромният ученик на своя господар, господин Пантагрюеля, те задоволя и удовлетворя във всичко и с всичко, ще бъде недостойно да безпокоим после него самия. Ето защо по-добре е той да оглавява диспута, да преценява нашите изказвания и окончателно да разсее съмненията ти, ако намериш, че не съм задоволил твоята любознателност.

— Наистина — съгласи се Таумаст, — много добре си го намислил! И тъй, започвай!

Забележете между впрочем, че Панюрж бе закачил на края на дългия си копчелък красив пискюл от червена, бяла, зелена и синя коприна, а в самия копчелък бе пъхнал голям портокал.