Франсоа Рабле
Гаргантюа и Пантагрюел (14)

Глава XII
Кончетата на Гаргантюа

По-късно, за да направят от него добър ездач за цял живот, измайсториха му хубав, голям дървен кон и той го караше да тича, да скача, рязко да завива, да рита, да танцува, бавно да пристъпва, да бяга в тръс, в завален тръс, в галоп, в раван, в неправилен ход и даже да върви по камилски и по магарешки. И както монасите сменят според празниците стихарите си, и той го караше да сменя козината си и тя ставаше ту дореста, ту червеникава, ту сива, изпъстрена с тъмни точици, ту миша, ту еленова, ту кравешка, ту чиреста, ту шарена, ту пъстървена, ту светложълта, ту бяла.

Сам Гаргантюа със своите собствени ръце си издяла от дебела греда ловджийско конче, от ръкохватката на преса си направи друго — за всеки ден, а от голямо дъбово дърво си измайстори муле с чул, за да го язди в стаята. Той имаше още десетина впрегатни коне за смяна и седем пощальонски. И всички ги слагаше да спят близо до себе си.

Веднъж, в самия ден, когато херцог дьо Блюдолизцев и граф дьо Подмазачов бяха дошли да навестят баща му, пристигна с многобройна свита и сеньор дьо Скръндзов. Къщата, разбира се, се оказа малко тясна за такова множество гости, а колкото до конюшните — за тях да не говорим! Тогава главният управител и конярят на гореупоменатия сеньор дьо Скръндзов, в желанието си да узнаят дали в къщата има други, незаети конюшни, се обърнаха към малкия Гаргантюа и скришом го попитаха къде се намират конюшните за строеви коне, тъй като бяха уверени, че момченцето ще им разкаже всичко.

И наистина, Гаргантюа ги поведе по главната стълба на замъка, а после през втората зала и някаква просторна галерия влязоха в голяма кула; когато започнаха да се изкачват по друга стълба, конярят каза на управителя:

— Това дете ни заблуждава: конюшните не могат да бъдат горе.

— Не си прав — рече управителят, — аз зная, че в Лион, „Бамет“^[1], Шинон и на други места има къщи, дето конюшните се намират на последния етаж; може би изходът е някъде отзад. Но за по-сигурно ще го попитам още веднъж.

И той попита Гаргантюа:

— Миличък мой, къде ни водиш?

— В конюшнята на моите строеви коне — отвърна детето. — Тя е съвсем наблизо, още няколко стъпала, и сме там.

След това той ги прекара през друга голяма зала, после сви към стаята си и като отвори вратата й, високо каза:

— Ето конюшнята. Това е моето испанско жребче, този тук е английският ми кон, до него е гасконският бегач, а оня там е моят вихрогон.

И като им подаде дебела ръкохватка, продължи:

— Давам ви този фризки бегач. Донесоха ми го от Франкфурт, но сега той е ваш. Кончето е добро, издръжливо. С един мъжки ястреб, с половин дузина испански кучета и две хрътки, ето ви царе на яребиците и зайците за цяла зима.

— Свети Иване — рекоха си двамата, — хубаво ни избудалка този дявол! За зелен хайвер ни изпраща и окото му не мига.

— Лъжете се — отвърна Гаргантюа. — Преди три дни изпратих едного, но днес нямам такова намерение.

Кажете сега, как трябваше да постъпят нашите двама кавалери: да потънат вдън земя, за да скрият срама си, или да се посмеят от сърце, та да им олекне?

Когато те в голямото си смущение започнаха да слизат по стълбата, Гаргантюа каза:

— Тук имам за вас и други магии.

— Какви? — изненадаха се двамата.

— Пет фъшкии — отвърна Гаргантюа, — да си на правите от тях катанци за устата.

— Е-е — рече главният управител, — ако и днес не се пържихме в маслото на този хитрец, никога вече няма да се пържим. Хубаво ни разигра ти нас, момчето ми. Виждам — ще станеш папа…

— И аз мисля така — забеляза Гаргантюа. — Но когато аз стана папа, вие ще станете папуняк и този мил папагал ще стане чудесен папищаш.

— Виж ти, виж! — смая се конярят.

— А я кажете сега — продължи Гаргантюа, — колко шева има ризата на майка ми?

— Шестнайсет — извика конярят.

— Не казваш право — рече Гаргантюа. — Има задни и предни шевове. Не си ги броил добре.

— Как така? — запита конярят.

— Така! — отвърна Гаргантюа. — Лиса знае много, но който я улови, знае повече.

— Дявол да го вземе! — рече управителят. — Все съм виждал хитреци, ама като този не съм! Господ да ви пази, господин дърдорко, зер езикът ви е дълъг и не знае мяра.

След тези думи и двамата затопуркаха надолу по стълбата, ала в бързината си изтърваха дебелия прът, който им бе подарил Гаргантюа.

— Дявол го взел! — присмя се Гаргантюа. — Та вие сте били лоши ездачи! Хич ти да изтървеш коня, когато ти е най-нужен! Кажете, моля, ако решите да тръгнете за Каюзак^[2], какво предпочитате: да яздите гъсок или да подкарате прасе с връвчица?

— Предпочитам да пия — отвърна от немай-къде конярят.

После и двамата побързаха да влязат в една от долните зали, дето завариха всички свои приятели, разказаха им цялата история и само дето не ги умориха от смях.