Виктор Суворов
Последната република (98)

6

След публикуването на „Ледоразбивачът“ здравата ме драха и в Русия, и в Германия, и в Америка, и в Израел, и в Британия. Но по същество никой нищо не можа да оспори. Затова критиците предприеха обходен маньовър. Затова критиците понякога търсеха в „Ледоразбивачът“ неща, каквито не съществуват в него. И ме пердашеха за онова, което не съм казвал, не съм писал, не съм мислил. Например такава конструкция: Суворов казва, че Сталин е бил престъпник, да не би той да защитава Хитлер? Да не би да отрича съществуването на нацистките концлагери и изтребването на милиони хора?

Такива декларации направи например израелският историк Габриел Городецки.

Не влязох в полемика с Городецки: най-глупавото нещо е да спориш по схемата: „глупак — глупак си ти!“ Знаех, че ще се намерят обективни критици, които ще подсетят Городецки и подобните нему, че не можеш да биеш автора за материал, за който той дори не споменава.

И се намериха защитници на версията ми и в Русия, и в Полша, и в Израел, и в Германия, и в Америка.

Израелският историк Зеев Бар-Села разпердушини Городецки в списание „Окна“, а в подкрепа на версията ми публикува фотокопие… на руско-немския разговорник. Излезе, че те са се запазили не само в нашата академия, не само у старите германски войници, а и в частни колекции на съветски граждани, а след това са прекосили границите на социалистическото отечество… Зарадвах се: ето още едно потвърждение… И можех да оставя публикацията настрана. Само че другояче съм възпитан: да обръщам внимание и на най-дребните ченгелчета. Книгата е същата, текстът е същият. Обаче… Обаче на най-последната страница има разлика. В най-последните буквички, в същите тези най-дребни ченгелчета: „Дадено за печат на 29.5.41. I-ва печатница на Военното издателство на НКО на СССР «С. К. Тимошенко», Москва, ул. «Скворцов-Степанов» №3.“

След академията на няколко пъти бяха ми попадали в ръцете такива разговорници, след публикуването на „Ледоразбивачът“ в Германия ми ги изпращаха бивши германски офицери и войници. Но винаги — от ленинградското издание. За съществуването на московско издание не знаех. А ето че имало и такова. И е дадено за печат една седмица по-рано от ленинградското.

И тъй, започнали са да печатат разговорника в Москва на 29 май 1941 година. Но се оказало, че трябват много екземпляри. Страхотно много. И спешно. Затова след една седмица, на 5 юни 1941 година, в работата се впрегнала ленинградската печатница, а може би и още някои.

А датата подканва към размисъл.

Всички историци комунисти без изключение признават, че Сталин се е канел да съкруши Европа. Но, казват те… през 1942 година. Ще им възразим: в такъв случай разговорничето е щяло да си стои в огнеупорната каса на генерал Биязи до 1942 година. А някъде към един месец преди нахлуването щяла да бъде дадена зелена светлина, то щяло да бъде отпечатано в съответния тираж, натоварено на вагони и изпратено към западните граници на съветските армии за нахлуване. Да се разпраща на войските такова книжле цяла година преди нахлуването е лекомислие. Тъкмо затова другарят Сталин през 1937–1938 година трепел другарите началници, та да научи останалите на ред. Не би посмял генерал-майор Биязи да разкрива цяла година преди нахлуването Сталиновия план пред милиони изпълнители. И прекият началник на генерал Биязи, началникът на ГРУ генерал-лейтенант Ф. И. Голиков, не би допуснал такова книжле преждевременно да се отпечатва в масов тираж и да се разпраща на войските. Не бил от такова тесто Филип Иванович Голиков. Не току-тъй през войната той станал Сталинов заместник. Другарят Сталин не вземал за свои заместници глупаци.

Виж, ако нахлуването се е готвело за 6 юли 1941 година, тогава книжлето е било пуснато в производство тъкмо когато трябва. Един месец преди тази дата. Точно премерено.

Но през същия този „буреносен юни“ същите тези разговорници се изгаряли с цели вагони като ненужни в момента. Заедно с картите на Бавария и Лотарингия.

* * *

В „Ледоразбивачът“ изложих доказателства, че съветският Генерален щаб е планирал агресивна война. Лубянските историци не започнаха да спорят с мен: да, казват, имало с настъпателни планове. Но, добавиха те, всеки генерален щаб за всеки случай има и настъпателни, и отбранителни планове.

Не, другари, „за всеки случай“ в съветските щабове имало само настъпателни планове. А планове за отбрана или контраудари „за всеки случай“ изобщо не били правени.

Просто не съществували карти, на които тези планове можели да бъдат изрисувани.