Виктор Суворов
Последната република (97)

5

Между другото, край границите изгаряли не само картите.

Край границите ярко пламтели вагони, натъпкани с малки сиви книжлета, озаглавени „Кратък руско-немски разговорник“.

Съставител на разговорника бил генерал-майор Н. Н. Биязи. Редактор — А. В. Любарски. Това книжле се издавало в тиражи, на които може да завиди всеки бестселър. Но също толкова бързо книжлето било унищожено. Останали са съвсем малко от тези книжлета. Едно от тях зърнах за пръв път във Военно-дипломатическата академия на Съветската армия. То, едно такова неугледно, кротуваше на библиотечната лавица и никой не посягаше към него. Книжлето беше на много ниско равнище: ние учехме езиците сериозно, но в библиотеката се пазеха всички речници, всички учебници и всички разговорници на всички езици на света, издавани когато и да било в Русия и Съветския съюз.

Скромното книжле изобщо не можеше да свърши работа на бъдещите шпиони дипломати, защото беше предназначено за милионните войнишки маси, за хора, които никога не са изучавали чужди езици и са чували чужда реч само във филмите за кривокраките фашисти: „Вие не казва истина!“

Разговорникът е с размерите на цигарена кутия. За всеки боец освободител — под кончова на ботуша. През 1941 година докарали милиони чифтове кожени ботуши за освобождението, та към всеки чифт ботуши — нещо като приложение.

Разговорникът ме привлече със съдържанието си: нито дума за отбрана. Само за настъпление. Заглавията на разделите са: „Завземане на железопътна гара от разред или разузнавателна група“, „Ориентиране на наш парашутист“ и т.н. С помощта на разговорника може лесно и свободно да се общува с местни жители: как се нарича селото? къде има вода за пиене? къде има гориво? ще мине ли оттук камион? Можеш да влезеш в местната поща и да кажеш на телеграфиста на съвсем разбираем за него език: „Прекрати предаването или ще те застрелям!“ А можеш да поискаш да отпият глътка и да изядат залък, преди да го захапе освободителят, та агарянците да не отровят нашия воин.

През 1941 година германските войници имали съвсем същите разговорници под кончовите си: „Мамка, млеко“, „Мамка, яйки“. Та и за нашите войници били приготвили предостатъчно. Разгръщаш книжлето, намираш нужната фраза и можеш да полюбопитстваш кой членува в отрядите на SA. Незаменимо книжле. Вярно, ако воюваме край Старая Руса или край Вязма, такова книжле не ни трябва. За какъв дявол ще се изясняваме на немски език с новгородския или смоленския селянин? За какво му е на червеноармеец в центъра на Русия да пита на немски език за името на селото?

А фразите в книжлето са такива: „Как се казва селото?“, „Как се казва градът?“, „Годна ли е за пиене?“, „Отпий първо ти!“, „Къде има гориво?“, „Колко е добитъкът?“ и т.н., и т.н.

Въображението ми е доста буйно. Представих си: започнала е „великата отечествена“, нашите войничета бранят родината, воюват на родна земя. Влизат в непознат град, намират в разговорника нужната фраза и казват на първия срещнат човечец:

— Nennen Sie die Stadt!

А онзи им отговаря:

— Смоленск!

А нашите му викат:

— Sie lügen, мръснико!

Или се отбиват в някое село край Орша, гребват изворна водица и казват на някоя млада булка: „Trinken Sie zuerst mal selbst!“

Рускинята изобщо няма да ги разбере. Виж, ако заговориш някоя германска млада булка…

А въпросите са предимно към населението: къде са се скрили полицаите?

Ясно е, че нашите войници са били инструктирани да издирват измежду пленниците полицаите, войниците и офицерите от СС, активистите на СА. Ама проблемът е в това, че отрядите на СА действали само на територията на Германия. Край Брест, Смоленск или Орша нямало начин да бъдат открити. И вече съвсем неразбираем въпрос: къде са се скрили членовете на партията? Членове на коя партия са се канели да излавят нашите войничета през 1941 година?

Това разговорниче било използваемо само на територията на Германия, само там можело да бъде приложено това книжле. То се знае, че в Пияно-Залянск няма да питаш на немски език как се стига до кметството и къде се е скрил кметът.

В книгата си „Денят «М»“ споменах за руско-румънските разговорници, които в началото на юни 1941 година получили войниците от 9-и специален пехотен корпус на генерал-лейтенант П. И. Батов. А за основната маса от войските бил приготвен „Руско-немски разговорник“. В руско-румънския разговорник най-важното е: как да се стигне до нефтените кладенци. Но и в руско-немския главният въпрос не е забравен — сред възможните отговори на пленените германски войници и офицери четем и този: „Нефтените кладенци са там.“ В Германия, доколкото си спомням от годините в училището, нефтени находища няма. Такъв отговор може да даде само германски офицер или войник, пленен в Румъния.

Разговорникът бил даден за печат на 5 юни 1941 година. Отпечатан е в 2-ра печатница на Воениздат на НКО на СССР „К. Ворошилов“, Ленинград, ул. „Херцен“ №1.

Нашата армия и цялата ни държава работели с точността на часовников механизъм: книгата била дадена за печат на 5 юни, а още на 23 юни тези книжлета били открити от челните германски части в Лиепая, на 25 юни — в Рава Русская, на 28 юни — край Минск. Откривали ги с вагони. Изгорели, полуизгорели, цели. Тези книжлета можели да бъдат разпространени сред войските (ако Хитлер не бил нападнал) също толкова бързо както вестник „Красная звезда“. И по същите канали.

И уж всичко ми беше ясно. Само че… Защо ли са ги отпечатвали в Ленинград? При нашата централизация… Пък и да ги разпространяваш от далечния северозападен край на нашата родина не е особено удобно… Крие ли се нещо зад това?