Виктор Суворов
Последната република (93)

1

Възразяват ми: „Ако е съществувал такъв план, никаква секретност не би помогнала. Германците пленявали високопоставени командири на Червената армия, голям брой щабове от най-високо равнище… Дори от анализа на заловените запечатани пликове с инструкции, ако те са съставяли единен замисъл за нахлуване, този план лесно би могъл да бъде възстановен“ (Владимир Юровицкий. „Российское время“. 1993, кн. 1, с. 10).

Отговарям. Единен замисъл за съветско нахлуване съществувал и в общи линии бил разкрит от германското разузнаване. Заранта на 22 юни 1941 година германският посланик фон дер Шуленбург достатъчно точно обрисувал на другаря Молотов този план. Връчил му и нота. За спомен. Този разкрит от германското разузнаване съветски замисъл за нахлуване всъщност станал причината и поводът за германското нахлуване като изпреварваща акция на самоотбрана от неизбежното и скорошно съветско нападение.

Декларацията на германското правителство за необоснованото концентриране на съветски войски по границите на Германия и Румъния незабавно била подкрепена с факти. И самият Владимир Юровицки признава: „Германците пленявали високопоставени командири от Червената армия, голям брой щабове от най-високо равнище…“

Пленявали ги, защото не се били готвили за отбрана. Но какво в такъв случай правели „щабовете от най-високо равнище“ по германската и румънската граница?

Още през първите дни от войната германските войски сложили ръка на значително количество съветски планове и многократно ги демонстрирали на цял свят. Препоръчвам на Владимир Юровицки да прегледа още веднъж германските военни списания от онова време. Например „Сигнал“. Съветските командири по време на разпитите също давали интересни показания. За това съществуват купища информация. Практически неизчерпаеми. И съвсем не е нужно да се спираме на онези генерали, които се опитвали да воюват срещу комунизма в състава на Руската освободителна армия и на други формирования. Онези, които предпочели смъртта и лагера, казвали същото. Препоръчвам ви да прочетете протоколите на разпитите на командващите 5-а армия генерал-майор М. И. Потапов, 6-а армия генерал-лейтенант Н. И. Музиченко, 12-а армия генерал-майор П. Г. Понеделин, 19-а армия генерал-майор С. В. Вишневски. За същото говорели пленените командири на корпуси, дивизии, бригади, полкове и батальони, техните заместници и началник-щабове.

Разговора си за топографията започнахме оттам, че на командира на артилерийска батарея му е трудно без карта по време на бой. За да подкрепим това твърдение с пример, не би било зле да чуем мнението на артилерист, и именно — на батареен командир. В германски плен се озовали наведнъж много хиляди такива. Ето един от тях. Той командвал 5-а батарея на 14-и гаубичен артилерийски полк от 14-а танкова дивизия на 7-и механизиран корпус. Съдбата на този офицер е посвоему показателна. Той не бил избрал военното поприще. Искал да е подчертано мирен човек: инженер-механик от железопътния транспорт. И станал такъв. Но имал властен баща, който настоял младият инженер да стане офицер, да постъпи в Артилерийската академия, и не да постъпи как да е, а така, че да я завърши през май 1941 година. И младежът, изпълнявайки волята на баща си, станал офицер и завършил Артилерийската академия. На 5 май в Кремъл се състоял тържествен прием в чест на випускниците на военните академии. На този прием бащата държал реч, която повече от петдесет години се пазеше като абсолютна държавна тайна, а синът — старши лейтенант Яков Йосифович Джугашвили — седял в залата и слушал. Какво е казал бащата, какви тостове е вдигал, вече знаем.

След завършването на академията синът попаднал в Московския военен окръг, в 7-и механизиран корпус на генерал-майор В. И. Виноградов (14-а и 18-а танкова и 1-ва Московска пролетарска мотопехотна дивизия). Маршалът на Съветския съюз А. И. Ерьоменко в самото начало на войната срещнал този корпус в Белорусия, за което свидетелства: „Корпусът е комплектуван“ („На западном направлении“, с. 29).

Смайващо е, но 7-и мехкорпус от Московския военен окръг се озовал в Западна Белорусия още на 25 юни. Всеки, който поне веднъж е виждал товаренето на един танков батальон на железопътна композиция и стоварването му, ще ме подкрепи: невъзможно е мехкорпус, в който има 1031 танка, 358 оръдия и минохвъргачки, 266 бронирани коли, 352 трактора, 5165 леки коли и камиони и 36 080 войници, сержанти и генерали, да бъде прехвърлен за три дена от Московския в Западния специален окръг. Невъзможно е дори в нормална обстановка.

А обстановката след съобщението на ТАСС от 13 юни 1941 година била, меко казано, ненормална: не само 7-и корпус се прехвърлял тайно към границата, а и десетки други корпуси. От същия този Московски окръг в същия този Западен специален — 21-ви механизиран корпус на генерал-майор Д. Д. Лелюшенко, от когото генерал от 22-ра армия (пак там тайно прехвърлена от Урал) си изпросва карта. Излиза, че 7-и мехкорпус е започнал да се товари преди 22 юни. Преди германското нападение. Защо? Това ще ни го обяснят историците.

След като се озовал в Белорусия, 7-и мехкорпус бил разгромен заедно с 5-и мехкорпус (тайно прехвърлен от Задбайкалието), заедно с 21-ви и с всички останали. Те били доста там. Заедно с 22-ра армия. Заедно с 3-та, 4-та, 10-а и 13-а армия. А командирът на 5-а гаубична артилерийска батарея на 14-и гаубичен артилерийски полк от 14-а танкова дивизия на 7-и мехкорпус старши лейтенант Яков Йосифович Джугашвили бил пленен и при разпита заявил: „Картите провалиха Червената армия, тъй като войната, противно на очакванията, се разигра източно от държавната граница.“ Показанията на Сталиновия син са публикувани от германския историк И. Хофман в руското списание „Отечественная история“ (1993, кн. 4, с. 26).

Мисълта ми е, че материал за намеренията и замислите на съветското командване има. В изобилие. При желание всеки може да намери в германските архиви купища разобличителен материал, документи, свидетелстващи за подготовката на Червената армия да „освободи“ Европа през лятото на 1941 година.

Тук му е мястото да кажа, че най-интересното се пази съвсем не в Германия, а край Москва, в град Подолск. Но по някаква странна причина нито другарят Сталин, нито другарят Хрушчов, нито Брежнев, нито Андропов, нито Горбачов и Елцин не горяха от желание да пуснат историци при германските архиви. На пръв поглед, щом сме завзели Берлин, щом архивите на висшето германско командване са наш военен трофей, редно е той да бъде публикуван! Естествено, всичко няма как да се публикува, но за петдесет години, издавайки по сто тома годишно, бихме могли да продемонстрираме на света туй-онуй. Да, ама не. Нищичко не публикуват. И желаещите не се допущат до тези фондове. Никак не е лесно да се влезе там. Лично на мен не ми се удаде. А големите началства, които имат достъп, проявяват необяснимо равнодушие.

Но ето кое е интересното. След войната германските генерали пишеха мемоари и изследвания за войната. Те разчитаха предимно на паметта си и на онези жалки останки от архивите, които Сталин не успял да обсеби и изнесе. А нашите генерали и маршали имаха всички възможности да се възползват от германските архиви: те дори не е трябвало да ходят до Подолск — вдигаш слушалката и ти донасят папките. Да, ама не. Нашите маршали, армейски генерали и генерал-полковници, които са съветници на президента, на министъра на отбраната, на началника на Генералния щаб и техните заместници, охотно цитираха мемоарите на германските генерали, а архивите игнорираха. Защо? Какво крием? Да не би публикуването на трофейните германски военни документи да представлява заплаха за нашата историческа наука, за нашата версия за войната, за устоите на режима?

Аз не цитирам германските архиви, защото най-интересното ми е недостъпно. А онова, което се е запазило след войната в Германия, не цитирам, защото същият онзи Владимир Юровицки от списание „Российское время“ пръв ще ме обвини, че повтарям „измислиците на Гьобелсовата пропаганда“. Тъкмо затова ще се осланям на нашите официални издания, на Жуков, Конев и Рокосовски. Само ще отбележа, че мемоарите на нашите маршали и генерали учудващо потвърждават всичко онова, което е прието да се нарича „измислици на германската пропаганда“.

И тъй, план за нахлуване съществувал. И само най-строгата секретност в опазването на трофейните германски и нашите архиви позволяваше няколко десетилетия той да бъде запазен в тайна.

Но Владимир Юровицки е прав: в края на краищата никаква секретност няма да помогне. Прекалено явна била подготовката за нахлуването. Тя се вижда с просто око. Добре ще е да се поровя в подолските папчици десет-петнайсет години. Какво обаче да правя? Налага ми се да боравя с явни материали. Но ще дойде ден, ще се добера и до подолските хранилища.

Свято вярвам в това.