Виктор Суворов
Последната република (108)

4

На 12 юни 1964 година нашата 6-а рота от Калининското суворовско военно училище пристигна на войскови стаж в 35-а гвардейска Лозовска, червенознаменна, носителка на ордените „Суворов“ и „Богдан Хмелницки“ мотопехотна дивизия — Московски военен окръг, учебен център Путилово.

Знаехме какво ни чака, затова нищо не ни учудваше. Чакаше ни доста сурова армейска действителност и бойна подготовка на равнището на световните стандарти и малко над тях. Бяхме по на 17 години, зад гърба си имахме вече по шест години военно училище, този стаж далеч не ни беше първият. Така че нямаше на какво да се учудваме.

Впрочем…

По време на стажа се наблягаше на практиката. Така ни скапваха, че късно през нощта, когато занятията приключеха, мнозина се строполяваха в палатките върху тънките дюшечета (едно дюшече за двама, прилепнали един до друг) и заспиваха, без да успеят да се съблекат, та дори и да се събуят. Това също си имаше предимство: след два часа ще те вдигнат по тревога, а ти вече си обут…

А с теория там почти не се занимавахме. Съвсем по малко: всеки, който се озовава за пръв път в който и да било съветски полк, бригада или дивизия, е длъжен да получи макар и обща представа за бойния път… „Другари суворовци, нашата доблестна 35-а гвардейска мотопехотна била сформирана през 1942 година на базата на 8-и въздушнодесантен корпус…“

Трудно мога да кажа как не съм паднал в нокаут, когато чух това. Всеки от нас знаеше, че Червената армия е влязла във войната с пет въздушнодесантни корпуса, че номерата им са били от първи до пети и че в отбранителната война те все едно не били нужни — използвали ги не по прякото им предназначение, а като обикновена пехота… Но откъде се е взел 8-и въздушнодесантен корпус?

А тренировките, ученията и стрелбите си вървяха по реда. И само неделен ден следобед ни се отваряха няколко свободни часа и на всички, които не бяха наряд, се разрешаваше през това време „да почиват лежешком“. Ротата се строполяваше в общ порив и „почиваше лежешком“ в някакъв тежък, единен за всички непробуден сън. Ротата не заспиваше, а едновременно се изключваше от този суетен свят, то се знае, след като бе излъчила дневални, наряд за кухнята и т.н. и изпратила „доброволци“ за индивидуалните събеседвания при замполитите.

През обикновените дни нямахме нито една свободна минута, но политическата работа все пак трябваше да върви. Политическа работа са колективните занятия веднъж седмично през съботите, но трябва да се работи и индивидуално, а откъде време за това? Та замполитите на батальона и полка, политработниците на дивизионно равнище изчакваха въпросните часове, когато ни се разрешаваше да „почиваме лежешком“. И през тези часове се нахвърляха върху ни. Дежурехме, когато ни дойде редът, а „доброволци“ за индивидуалните беседи със замполитите избирахме помежду си по жребие.

Но в нашия втори взвод жребие не хвърляхме, тъй като сред нас имаше един не съвсем нормален другар, който отдавна демонстрираше признаци на леки отклонения. За всеобщо облекчение на втори взвод той доброволно ходеше на такива индивидуални събеседвания със замполитите и по този начин спасяваше останалите. За възможността спокойно да „почива лежешком“ взводът се отплащаше на своя спасител с безобидни закачки.

Въпросният любител, то се знае, бях аз.

А можеше ли да е другояче, след като бях чул за 8-и (!) въздушнодесантен корпус?!