Виктор Суворов
Последната република (26)

6

Нека свалим от лавицата тринайсетте тома на Сталиновите съчинения и ги препрочетем още веднъж. Всеки, който ги е чел, ще потвърди: всичко написано след „великата октомврийска социалистическа революция“ представлява полемика по въпроса кое е пълна, а кое — окончателна победа на социализма.

Сталиновата логика е лесна за разбиране, редно е да му признаем, че той говорел ясно, а това съвсем не е чак толкова просто, колкото изглежда. Мисълта на Сталин е: отначало ще построим социализма в една страна, после — и това е неизбежно — в целия свят. Пълната победа на социализма в една страна е възможна, но тя не е окончателна. Окончателна е само победата в световен мащаб.

То се знае, Сталин в практиката си никога не стигал до чисто марксистко зверство, не отменил семейството, не изпратил всички жени за обществено ползване, не национализирал децата, в трудовите армии на ГУЛАГ били прибрани доста малък брой хора — най-много десет процента от населението, докато Маркс препоръчвал — всички и завинаги. Сталиновият вариант на социализма бил свръхмек вариант на марксизма — тъй да се каже, социализъм с човешко лице. Маркс формулирал програмата си ясно — ликвидиране на частната собственост. Сталин не се отклонил от тази препоръка. Сталин ликвидирал частната собственост. А концлагерите са неизбежно следствие от ликвидирането на частната собственост.

Ликвидирайте я където и да било и с учудване ще констатирате, че без концлагери не може да се мине.

Но след като построил пълен социализъм в една страна, Сталин бил наясно, че всеки контакт на неговите поданици със загнилата чужбина ражда врагове на режима. Бъдещето показа, че собствената дъщеря на Сталин при първата възможност да забегне се възползва от тази възможност. Тя беше готова да живее където и да е, само не в родината на световния пролетариат.

И нека не се питаме: отказвал ли се е Сталин от идеята за Световната революция или не. Нека се запитаме: а можел ли е Сталин да се откаже от тази идея, след като е знаел, че продължителното съвместно съществуване с разположени в съседство нормални страни е немислимо?

Дори ако е искал да се откаже от Световната революция, Сталин не можел да го стори, защото то било равносилно на поражение и самоубийство. И Сталин не се отказал. Той открито и настойчиво повтарял: „Окончателната победа на социализма в смисъл на пълна гаранция срещу реставрация на буржоазни отношения е възможна само в международен мащаб“ („Правда“, 14 февруари 1938 г.).

Моят критик Габриел Городецки: „Суворов се стреми да докаже, че външната политика на Съветския съюз изцяло се е определяла от идеологията и е следвала марксистките догми, които винаги са имали за цел световната революция. Суворов не взема под внимание националните интереси…“

За какви национални интереси става дума? Само докато траяла колективизацията, в Съветския съюз били изтребени повече хора, отколкото през Първата световна война във всички страни, взели участие в нея. Колективизацията е втора световна война срещу моя народ. И когато казват, че на 1 септември 1939 година Хитлер започнал… аз отговарям: на 19 август 1939 Сталин започнал Втората световна война срещу народите на Европа. Ако се замислим обаче както трябва, ще стигнем до извода, че Втората световна война е била започната от комунистите през 1930 година срещу селяците на Русия, Украйна и Белорусия. През 1939 година тази война се разпростряла и върху съседните страни.

Опитайте се да обясните от гледна точка на националните интереси една война срещу същата тази нация, изтребването на милиони най-трудолюбиви и дейни представители на нацията, на нейния гръбнак, изтребването на онези, които хранят нацията. А освен това заможният селянин винаги е добър войник. Повтарям: винаги. Изтребването на заможните селяни представлявало изтребване на добрите войници. И когато по недоразумение наричат съветско-германската война едва ли не „велика“ и дори „отечествена“, ще възразим: колективизацията е била комунистическа антиотечествена война, война срещу своя народ, война за изтребване, война за унищожаване на защитниците на отечеството. Войната в Европа е само продължение, но вече срещу всичките ни съседи, близки и далечни.

Сталиновите действия са обясними и разбираеми само от гледна точка на Световната революция: на свободното селячество Световна революция не му трябва, именно свободното селячество би се възпротивило срещу съветизирането на Етиопия и Антарктида, защото за Коминтерна и за неговите авантюри ще трябва да плаща селякът и да лее кръв пак селякът.

Тъкмо поради това другарят Сталин пречупил гръбнака на руския селяк, а едновременно с това и на целия народ, за да не му пречат да приема нови републики в нерушимия съюз. Много логично си е: първо в една страна, после — в световен мащаб.

Интересно обяснява господин Городецки: скимне му на Сталин — ръководи се от марксистката идеология, скимне му — от националните интереси…

Но другарят Сталин не разполагал с такава свобода. Социалната справедливост изисквала национализация, национализацията означавала бюрократизация, това влечало след себе си масово изселване и „границата под ключ“, „границата под ключ“ означавала самоизолация, откъсване от цялата световна цивилизация и неизбежно изоставане. Започнали сме да се пържим в собствената си лой, да губим контакт с други народи, с най-добрите постижения на световната наука, техника и култура, налагало ни се всичко да изобретяваме сами. В нормалния свят направеното в една страна научно откритие бързо ставало общо достояние, всички страни взаимно се обогатявали, а ние трябвало сами да изобретяваме всички велосипеди… Изоставането пораждало недоволство на народа от съществуващите ред и правителство…

И всички тръгващи по този път били просто принудени да вървят по Сталиновите стъпки към необходимостта на войната за унищожаване на онези, които са свободни и поради това богати и щастливи. Или комунистически Китай ще разпали ядрена война и половината човечество ще загине (така разсъждавал оптимистът Мао), или китайският комунизъм ще рухне. Те не разпалиха ядрена война и китайският комунизъм се руши. Или Фидел Кастро ще изпраща кубински войски да воюват в Африка, да установяват там управление на бюрокрацията (обяснете ми: къде виждате тук националния интерес на Куба?), или режимът на Кастро ще рухне. А че ще рухне, му е в кърпа вързано.

Така че едно от двете; или националните интереси, свободата на всеки и благосъстоянието на всички, или да се върви докрай — до последната република. Разликата е само в едно — след пауза ли да се тръгне или незабавно.

Сталин вървял към Световната революция с пауза. Но знаел: тя не бива да бъде прекалено дълга — Западът ще ни разложи с фокстротите и тангата си (и наистина взе, че ни разложи!). Това е като раков тумор в тялото: или организмът ще убие раковите клетки и ще оцелее, или раковият тумор ще убие организма. Комунистите се мислеха за здрав организъм, а за всички нормални държави твърдяха, че били раков тумор, който трябва да бъде надвит… Няма да споря кой от тях беше здраво тяло и кой — тумор, но да съществуват в съседство те не можеха. Прав е бил другарят Ленин: или едното, или другото.

Затуй Сталиновата пауза приключила към началото на 1939 година. За да разберем това, трябва да прелистим съветските вестници от онези дни. Съветският съюз живеел в очакване на големи събития. На XVIII конгрес на комунистическата партия се усетил полъхът на неизбежната и скорошна освободителна война. Генерал-майор А. А. Лобачов бил участник в това войнстващо сборище. Той си спомня на 10 март 1939 година: „Две десетилетия са се минали, откакто аз, почти хлапак, стоях тук на пост и изпровождах с възторжен поглед делегатите на конгреса на Коминтерна. Сега на същия пост стоеше друг юноша и аз го поздравих, защото той може би ще е делегат на бъдещия световен конгрес на победилия комунизъм“ („Трудными дорогами“. М., 1960, с. 97).

Същата година Сталиновият любимец Константин Симонов в пиесата си „Момъкът от нашия град“ описва сражението на съветските войски край Халхин Гол срещу 6-а японска армия: „Ти сега си мислиш за последния хълм, а аз — за последния фашист. Мисля си за него отдавна, още от Мадрид… в последния фашистки град тоя последен фашист ще вдигне ръце пред танк, на който ще се вее червено, именно червено знаме.“

Това е писано в момент, когато с Германия не сме имали обща граница и тя не е можела да ни нападне още по-малко — внезапно. Писано е, когато Рибентроп излетял за Москва да подпише пакта, когато Сталин прегръщал Рибентроп и му се кълнял във вечна дружба. Писано е, когато планът „Барбароса“ още не съществувал. Писано е тогава, когато за „последен фашистки град“ е можел да бъде смятан не само Кьолн или Мюнхен, не само Неапол или Палермо, не само Барселона или Лисабон, а и Адис Абеба, Луанда, Триполи. Целта ни е не отбраната на нашата страна, а „последният фашистки град“.

И ако Константин Симонов изразявал само свои мисли, несъзвучни с генералната линия, нямало е да ходи окичен от главата до петите със Сталински награди. А е ходел. Знаел е другарят Сталин точно какви книги изисква моментът.

А мечтата за „последния фашистки град“ е съзвучна с мечтата на Чингис хан — към последното море! Разликата е само в това, че на нас ни било противопоказано да протакаме тази работа, че не сме можели да се спрем дори ако ни се е искало.

Тъкмо затова другарят Сталин заповядал да направят Лениновата глава голяма…