Виктор Суворов
Последната република (80)

1

До двайсетия век мястото на батарейния командир в боя било на огневите позиции на батареята му. А къде другаде да бъде? Спомняте ли си у Лев Толстой батареята на капитан Тушин?

А в началото на двайсетия век артилерията на напредналите във военно отношение държави била овладяла стрелбата отвъд хоризонта по цели, които от огневите позиции не могат да бъдат видени. Това се нарича стрелба от закрити огневи позиции. Този начин станал основен: той давал възможност да бъдат скривани артилерийските батареи зад гънките на местността, зад постройки, зад дървета, в естествени и изкуствени скривалища или просто зад линията на хоризонта. Сигурността на батареите нараснала, по-трудно станало тяхното откриване и унищожаване.

Но скритата батарея е сляпа: мерачите не виждат целите. Затова при стрелба от закрити позиции мястото на командира на батареята е не в неговата батарея, а там, откъдето ще може да вижда противника. Започнали да изнасят командния пункт на батареята напред и встрани на много километри от огневите позиции. От командния пункт командирът на батареята вижда целта и предава указания накъде и как да се стреля.

Всеки от нас през детството си е играл на морски шах — чертал е мрежа с координати и е нанасял удари: А-1, Б-2 и т.н. Горе-долу така се прави и в артилерията: едната карта е у командира на батареята, който вижда противника, другата — у старшия офицер в батареята (това е командирът на първи огневи взвод), който не вижда противника. Командирът отдалеч дава команда, старшият офицер в батареята дублира командата, батареята изпълнява заповедта. Дистанционно управление, тъй да се каже. Така е по принцип. А на практика бъдещите артилерийски офицери трябва три-четири години да учат математика, топография, балистика, метеорология и други науки, за да овладеят елементарните основи на стрелбата от закрити огневи позиции. Такава стрелба изисква умение, навици, точни прибори, сложни изчисления, стабилна непрекъсната връзка и пълноценно топографско подсигуряване.

Целият този дълъг предговор има за цел да покаже, че без топографски карти бойното приложение на артилерията е невъзможно, както е невъзможно да се играе на морски шах без мрежа с координати. Във всяка батарея трябват поне два комплекта топографски карти: за командира на батареята, който вижда противника, и за старшия офицер в батареята, който не вижда противника. Съществуват методи за стрелба от закрити огневи позиции без топографски карти, но ефикасността на бойното приложение на артилерията рязко спада. По принцип и автомобил без мотор може да се използва по прякото му предназначение — впрегни два коня и само размахвай камшика и подвиквай на конете. Артилерията без карти е като автомобил без мотор. По прякото й предназначение може да се използва, но…

Та затова във всяка батарея е желателно да има два комплекта топографски карти. Най-малко. А в най-добрия случай карти трябва да имат и командирът на взвода за управление, командирът на втори огневи взвод, челните артилерийски наблюдатели, изчислителите, артилерийските разузнавачи, старшината на батареята и командирът на транспортното отделение. А ако командирът на отделението за артилерийско снабдяване няма карта, може и снаряди да не докарат. На кого са му изтрябвали тогава всичките ви изчисления?

Артилерията е сборен оркестър. Случват се солови изпълнения на батареите, но по-често батареите свирят на дуети, триа̀, квартети… За да се управлява огънят на две-три батареи, карта трябва да има командирът на дивизиона, както и заместникът му, и началник-щабът, а те имат на свое разпореждане собствена батарея за управление с взвод артилерийски разузнавачи. И на всички им трябват карти, както на диригента и музикантите — ноти. А стрелбата на дивизионите се ръководи от командира на артилерийския полк. И той самият не може да воюва без карти, както не могат подчинените му артилерийски разузнавачи, коректировчиците на огъня, изчислителите…

Като имаме всичко това предвид, нека се върнем на 13 юни 1941 година. Под прикритието на съобщението на ТАСС милионни маси съветски войски се устремили към западните граници. Хиляди войскови железопътни композиции от Далечния изток чак до Брест задръстили железопътната мрежа на страната, парализирайки цялото останало движение. Нощем дивизиите, корпусите и армиите тайно се стоварват в крайграничните гори. Съветските командири засега не знаят какво им предстои да извършат. Всеки вижда само своята рота, батарея, батальон, дивизион, полк, бригада, дивизия, корпус, армия, но не си представя цялата дълбочина и размаха на Сталиновия замисъл. И тъкмо тогава съветските командири ги връхлита страшна новина: Хитлер е нанесъл изпреварващ удар, внезапно започвайки превантивна война.

Стандартна картина от 22 юни: в белоруските гори се стоварва тайно прехвърлената от Урал 22-ра армия. Както и всички други съветски армии, тя се е готвила за нахлуване. Но на 22-ра армия й поставят неочаквана и съвсем изненадваща задача: да подготви отбрана и контраудари на своя територия. Генерал-лейтенант Н. И. Бирюков по онова време бил генерал-майор и командвал 186-а пехотна дивизия от 62-ри пехотен корпус на 22-ра армия. Ето неговия разказ: „Единствения екземпляр на карта, който можах да си изпрося от началник-щаба на 21-ви механизиран корпус, ми го взе командирът на нашия корпус генерал-майор И. П. Карманов“ (ВИЖ. 1962, кн. 4, с. 82).

186-а дивизия на генерал Бирюков е комплектувана почти напълно. В дивизията има 13 000 войници, сержанти и офицери, 144 оръдия, 154 минохвъргачки, 558 картечници, 13 бронирани коли, 16 плаващи танка, 99 трактора, 558 автомобила, 3000 коня и… нито един комплект карти. Една карта Бирюков си изпросил от съседите, но вишестоящият командир му я отнел. Отношенията между съветските генерали са като в сталински лагер за криминални престъпници. Между другото, отнелият картата Карманов току-що е пуснат от затвора и цялата уралска 22-ра армия е обилно комплектувана със „спецконтингент“ — със затворници от уралските концлагери. Генерал Бирюков в случая проявил непростимо лекомислие: щом имаш само една карта, не я показвай на никого, иначе ще ти я свият, ще ти я цунат. Но нека не завиждаме и на вишестоящия командир, който отнел картата: той командва 62-ри пехотен корпус, а това са три дивизии (153-та, 174-та и 186-а), два самостоятелни артилерийски полка, зенитноартилерийски дивизион, свързочен батальон и сапьорен батальон, авиационен отряд. Един пехотен корпус — това са 50 000 войници и офицери. Общо в корпуса има 17 полка, от които 8 са артилерийски. В корпуса има 966 оръдия и минохвъргачки.

Вече знаем с колко комплекта карти трябва да разполага една батарея. Но в пехотния корпус има не една батарея, а 173 артилерийски и минохвъргачни батареи (включително батареята за управление). Всеки пехотен корпус за коригиране на огъня си има собствена авиация. Само че накъде да излетят самолетите без карти и как да коригират огъня на батареите? А и не само на артилеристите им трябват карти. Карти са нужни и на пехотинците, и на сапьорите, и на тиловаците. Ако на артилеристите дадеш карти, а на пехотинците не дадеш, как ще организираш взаимодействието им? А щабовете на батальоните, полковете и дивизиите изобщо не могат да работят без карти. 186-а пехотна дивизия и 62-ри пехотен корпус са само примери. В 21-ви механизиран корпус картината е същата. Командир на корпуса бил генерал-майор Д. Д. Лелюшенко — човек с широка душа. Взаимопомощта в боя е главният принцип на войсковото приятелство. През войната генерал Лелюшенко бил един от най-ревностните привърженици на този принцип. Той завършил войната като генерал-полковник, командващ 4-та гвардейска танкова армия. На всички постове, във всички ситуации Лелюшенко подкрепял своите съседи с огън, със смела атака, със стремителен маньовър. И ако в началото на войната генерал Бирюков се видял принуден да проси от генерал Лелюшенко карти и получил един лист, това показва, че картите в 21-ви мехкорпус на Дмитрий Данилович Лелюшенко не са били в изобилие. Но става дума не за дивизиите, не за корпусите и дори не за армиите: Вторият стратегически ешелон, състоящ се от седем армии и много самостоятелни корпуси, се оказал без карти. В Първи стратегически ешелон (петнайсет армии за нахлуване и десетки самостоятелни корпуси и дивизии) карти също няма. Зад тях се извършва разгръщането на третия, а после и на четвъртия ешелон, но управляването им е невъзможно: там също няма карти.

Ето един пример за положението в Първи стратегически ешелон на съветските войски. Свидетел е генерал-майор Д. И. Осадчи. По онова време той бил старши лейтенант, командир на танкова рота в 3-ти танков полк от 2-ра танкова дивизия на 3-ти механизиран полк на 11-а армия на Северозападния фронт. Това е в Литва. Преди войната дивизията била вдигната по бойна тревога и изкарана в крайграничните гори. Танковете КВ-2 били снабдени с бетонобойни снаряди. Логично: отпред е Източна Прусия, на територията й има стотици мощни железобетонни отбранителни съоръжения. За разрушаването им се изискват именно бетонобойни снаряди. Но войната започнала не както била планирана: на танкистите не им се наложило да пробиват железобетонни укрепени линии, бетонобойните снаряди не им трябвали, наложило им се да отбраняват своята страна, да воюват на своя територия. И тогава възникнал проблем: командирите нямат топографски карти. Статията на генерал Осадчи е съвсем кратка, но генералът на няколко пъти споменава за липсата на карти (ВИЖ. 1988, кн. 6, с. 52–54).

От документите от онова време личи, че не само в 2-ра танкова дивизия не е имало карти, а и във всички други танкови дивизии. На 5 август 1941 година помощник-командващият бронетанковите войски на Червената армия генерал-майор от танковите войски В. Т. Волски изпратил до заместник-наркома на отбраната доклад за използването на танковите войски през първите дни на войната. Сред изводите четем: „Командният състав нямаше карти, което водеше до това, че не само отделни танкове, а и цели подразделения блуждаеха“ (ЦАМО, фонд 38, опис 11360, папка 2, с. 13).

А ето един свидетел от висок ранг — Ф. И. Голиков. Преди войната — началник на ГРУ, в края на войната — заместник-нарком на отбраната (тоест заместник на Сталин), след войната — маршал на Съветския съюз. През ноември 1941 година Голиков бил генерал-лейтенант, командвал 10-а армия. Кадровата Червена армия вече била изтребена. Пред самата Москва противника спират останките от Трети стратегически ешелон на Червената армия, а Сталин тайно е сформирал десет армии от необучени запасняци и подготвя контранастъпление. Но проблемът си остава: „Имахме само два екземпляра от картата. Единият беше у мен, другият — у началник-щаба на армията“ (ВИЖ. 1966, кн. 5, с. 74).

10-а армия на Голиков през ноември 1941 година имала над 100 000 войници. Два листа от картата на сто хиляди войници… Пропорцията е като в 62-ри пехотен корпус от 22-ра армия: един лист на петдесет хиляди бойци и командири. Зле бил другарят Сталин с картите.

От думите на маршала произтича, че в оперативния отдел на щаба на 10-а армия (отделът се занимава с планиране на бойните действия) карти няма. Нито една. В разузнавателния отдел на щаба на 10-а армия карти няма. Командващият артилерията на армията карти няма. Началникът на тила няма. А това не е щаб на дивизия, нито на корпус. Това е щаб на армия. Ха воювай, ако началникът на оперативния отдел рисува плана на операцията не на карта, а на хартийка. Това е все едно хирург да прави операция не с хирургически инструменти, а с вилица и нож за хранене.

Но нека допуснем, че планът криво-ляво е изобразен на хартийка. Как да бъде съобщен той на по-долустоящите командири? На пръсти ли да им се обясни ситуацията? По-долустоящите генерали и техните щабове изобщо нямат карти. А как да стреля артилерията? В 10-а армия, както и във всяка друга, артилерийските и минохвъргачните батареи са стотици. Как ще се управлява техният огън? Никак. Невъзможно е. Как ще бъдат снабдявани дивизиите, ако е невъзможно да се покаже на тиловаците на карта разположението на дивизиите? Как ще се организира взаимодействието с авиацията? Как ще се организира разузнаването? Получени са сведения от партизани за положението на противника, какво да се правят тези сведения? На хартийка ли да се запишат?

Свидетелствата за страхотния недостиг на карти в моя архив са над триста. Свидетелите са офицери, генерали, маршали. Мисля, че тези четири примера са достатъчни. А ако не са, мога да продължа. Ако щете, мога да напиша цяла книга за това, че карти НЕ Е ИМАЛО.