Виктор Суворов
Последната република (51)

1

Възниква един въпрос. И то напълно законен.

Съюзниците наистина помогнали на Сталин. Но Съветският съюз бил жертва на нападение и затова му помагали. Ами ако Съветският съюз нападнел Германия, как ли са щели да се отнесат към това Британия и САЩ?

Нека се позамислим.

Да започнем от най-важното. Британия влязла във войната на 3 септември 1939 година. В отговор германският подводен флот блокирал Британия. През 1939 година хитлеристките подводници потопили 222 британски търговски кораба. Това е официална статистика (Roskill S. The War at Sea, 1939 — 1945. L.: H. M. Stationer Office, 1954. P. 615).

Средно германците потопявали по два британски търговски кораба всеки ден извън неделните и празничните дни. Британия се намира на острови. По онова време Британия сама не можела да се изхранва. Пък и не растат в Британия нито банани, нито ананаси. А британският народ дълго не може да изкара без банани. Това не ви е Русия. Кора от дървета тук не са свикнали да ръфат, нито са научени да сърбат жабешка чорба. Без бразилско кафе един британски джентълмен няма да изтрае дълго. Знам какво ви казвам.

През идната, 1940 година Британия загубила 1 056 търговски кораба (същият извор). Това прави по три кораба дневно. Британският търговски флот намалявал катастрофално, а германският подводен флот през същото време растял устремно.

„През първите шест месеца на 1941 година загубихме 760 търговски кораба, като потопихме едва 12 подводници.“ Това също е официална статистика. Това го е написал капитан М. Кесуел, военноморски аташе към посолството на Великобритания в СССР („Красная звезда“ от 29 август 1991 г.). 760 търговски кораба за шест месеца правят по четири на ден. През 1939 година — по два на ден, през 40-а — по три, през 41-ва — по четири. И веднага следва официалният извод на военноморския аташе: „Великобритания през 1941 година беше на ръба на поражението.“

Още веднъж наблягам, че това е казано от военен дипломат. Негово публично изказване може да бъде сметнато за лично мнение само в един случай: ако държавата незабавно е опровергала думите му, обявила ги е за лично мнение, а дипломата е отзовала в родината, сменяйки го с друг. Такова нещо не е станало. Следователно официалното становище е: ПРЕЗ 1941 ГОДИНА БРИТАНИЯ Е БИЛА НА РЪБА НА ПОРАЖЕНИЕТО.

Британия не можела да чака до 1942 година.

И ако си говорим сериозно, наистина запасите от продоволствие се топели, а британският търговски флот бил практически изтребен от германските подводници. Британия не можела да го възстанови, за целта трябвало всеки ден да спуска на вода по четири нови кораба. Но дори и това не е най-важното. Най-важното е друго: британската промишленост работела предимно с вносни суровини. Някои суровини били в излишък, но повечето били в недостиг. Недостигът дори на един компонент може да има катастрофални последици. Представете си, че си строим къща и разполагаме с всички материали освен един, например нямаме гвоздеи или стъкло. Стопанският организъм на една мощна индустриална страна иска много хиляди компоненти едновременно и незабавно и недостигът само на един може да означава спирането на цял отрасъл от промишлеността. Недостига на стратегически суровини криво-ляво компенсирали. Нека се разходим по улиците на британските градове. Край всяка монументална сграда ще забележим следи от войната. През XIX век Британската империя процъфтявала и величествените сгради се красели от не по-малко величествени метални огради. Повечето метални огради в Британия били отрязани през 1940–1941 година и изпратени за претопяване. След войната целият този разкош никога не бил възстановен. Да огледаме цокъла на главната сграда на Бристолския университет: мощна каменна основа на оградите и старателно отрязани метални пръти, които преди години се възнасяли нагоре. Нека обиколим улиците на Манчестър, Нюпорт, Ливърпул, Единбург, Глостър, Шефилд и Йорк: около храмовете и парковете, училищата и гробищата, гарите и градините се виждат масивни каменни основи на огради и повсеместно, практически навсякъде — прерязан метал. Изключение правят парковете в Лондон около Бъкингамския дворец и Парламента.

За бананите и кафето го казах на шега. Виж, без суровини британската промишленост се задъхвала… В оксфордските колежи отвинтвали прекрасно изработени бронзови светилници и дръжки на брави, защото нямало метал за снарядни запалки.

На Британия й помагала Америка. Но американската помощ стигала до Британия частично, доста голям дял от нея потъвал на океанското дъно. Желаещите да изпращат търговски кораби към британските брегове ставали все по-малко. Гладът и кризата в Британия нараствали. А президентът на САЩ Рузвелт не можел да обяви война на Хитлер просто защото в Америка имало много мощни сили, които били против това. Те издигали лозунга: нека тия европейци се изколят взаимно, Америка винаги е извличала полза от чуждите войни…

Британия имала само два изхода:

1. Да подпише сепаративен мир с Германия. По-просто казано, да падне на колене пред Хитлер.

2. Да въвлече Съветския съюз във войната срещу Хитлер.

На британците никак не им се искало да се предадат, а надежда, че хитлеристите ще предприемат поход на изток, нямало. Всички разбирали, че Германия не може да воюва на два фронта едновременно — и срещу Британия, и срещу Съветския съюз. Войната на два фронта е гибел за Германия, това го знаел всеки, знаел го и Хитлер и открито го казвал. Никой не можел да се надява, че Хитлер ще нападне Сталин. Последната възможност била Сталин да нападне Хитлер. Към това именно се стремяла Британия да подтикне Сталин. И всички политици, дипломати, генерали и адмирали, офицери и журналисти, фермери и докери, моряци от потопени кораби и техните гладни деца с надежда гледали към изток. С последна надежда. И Сталиновата глупост била необяснима за британците: този човек седи и чака, а Британия бере душа, Британия няма да издържи дълго, Британия няма да изкара до 1942 година, Британия ще бъде принудена да се предаде. И тогава през 1942 година глупавият Сталин ще остане сам срещу Хитлер. Нима той не може да разбере това? Той трябва да нападне Германия сега, през 1941 година, преди Британия да се е предала!

Препоръчвам на моите читатели, които някой ден може да се озоват на мъгливите острови, която и да е британска библиотека. Например библиотеката на Музея на империалистическата война. Ах, какъв музей! Там се пазят дори истинските маршалски пагони на другаря Сталин, които Чърчил си поискал за спомен. Но Нас ни интересуват вестниците. Вестниците, естествено, няма да ви дадат, но микрофилми — колкото искате.

Сядайте и четете. Включете синия екран (тук всичко е безплатно) и въртете ролките с микроленти, четете какво е писала британската преса през ония дни. А тя пишела само за недалновидния Сталин, който дотам е заразен от пацифизъм, че не вижда опасността да се изправи сам срещу Хитлер. И призиви към Сталин: Нападни! Нападни! Нападни!

Досущ като в старинен роман — изпадналият в беда добър човек моли благородния рицар за помощ: о, ела, ела, моля ти се!

И ако разгърнем писмата на Чърчил до Сталин — същата тема: нас Хитлер ще ни смаже, а ти ще останеш сам… Ваше превъзходителство другарю Сталин, притечи ни се на помощ, в това е собственото ти спасение!

Питат как би реагирала Британия на внезапен Сталинов удар по Германия.

Отговарям: с радостен вопъл на облекчение! Само така.

Би реагирала с милиони поздравления от британски деца до добрия чичко Джо и доблестната Червена армия освободителка. Нейният триумфален ход щял да бъде отбелязван с червени знаменца във всяко британско училище на всяка карта и всеки глобус. Съобщението за внезапния удар на съветските ВВС по германските летища щяло да бъде посрещнато с истински, неподправен възторг във всяка британска вестникарска редакция, във всеки цех, във всяко пристанище, във всяка болница. Във всяка британска пивница хората с последните си пенсове и шилинги щели да пият бира за здравето на другаря Сталин и доблестните му генерали. Във всички британски църкви щели да бият камбаните: помощта иде! И британските жени с радостни сълзи на очи щели да окачват снимки на чичко Джо на прозорците на къщите си.