Виктор Суворов
Последната република (50)

4

Провървяло ни със съюзниците. Другарят Зиновиев по време на похода на Тухачевски отвъд Висла обещал, че до 50-годишнината на „парижката комуна“, тоест до 18 март 1921 година, Франция ще стане съветска република.

Ето как реагирали на това французите.

Разказва един от най-бележитите съветски летци-изпитатели Игор Шелест. През 1925 година във Франция пристигнал някой си Минов. Официален ранг — красвоенльот. Червен военен летец. През 1920 година красвоенльот Минов воювал в Полша, за да бъдат включени Германия и Франция в братския съюз. Полша отблъснала „червените коне“ и било решено, че трябва да се яхнат червени танкове и червени самолети. Красвоенльот Минов има бойна задача да набави авиационни двигатели: повечко, по-висококачествени и по-евтинки. Минов открива един „доста лекомислен младеж“ и набавя двигателите. „Неговата търговска сделка не можеше да не предизвика смайване: той закупи на «оказион» близо четири хиляди самолетни мотора «Рон»“.

Упреквали са ме за „Аквариумът“ — ами вие там действате някак не по шпионски: без плащове и без кинжали. Отговарям: че защо да си играем на шпиони, щом всичко се намира на повърхността. Погледнете как действа красвоенльот Минов и му се порадвайте. Той набавил четири хиляди самолетни двигателя. Това е горе-долу толкова, колкото Хитлер имал на 21 юни 1941 година на съветската граница.

На красвоенльот Минов му оставало само да плати двигателите и да ги изнесе. Само че как се изнася стратегически товар от прекрасната Франция? Много лесно. „И сделката се състоя. В резултат Съветският съюз закупи около петстотин тона «старо желязо» на съответстваща на стоката цена.“

Това се вика майсторлък.

А животът върви напред. Красвоенльот Минов поръчва няколко бомбардировача, фирмата изпълнила поръчката. Бомбардировачите трябва да се приемат. „Стана известно, че от Москва ще пристигне да ги приеме някой си инженер Петров… Под фамилното име Петров в Париж пристигнал не кой да е, а лично… началникът на Военновъздушните сили на Съветския съюз Пьотр Йонович Баранов…“ Петров останал доволен от изпълнената поръчка и от информацията, щедро предоставена му от гостоприемните французи.

— Това е, мили ми скептико — казал Пьотр Йонович на Минов, — нашата работа е към края си и всичко върви изключително гладко. Тия дни ще цъфна в Москва също така незабелязано, както ви погостувах тук.

И всичко вървяло добре, и „Петров“ потеглил за парижката Северна гара (Гар дю нор — ако искаме да сме точни), слезли с Минов да изпушат по цигара край вагона… и тъкмо тогава „Петров“ бил разпознат!

„Двамата пушехме до вратата на вагона, когато зърнах широко усмихнатия министър на авиацията на Франция Лоран Ейнек. Облечен с цивилен костюм, с червени рози в ръката, съпровождан от адютанта си, министърът се запъти право към нас. Ейнек бе изключително любезен в прощалната си реч. Той се вайкаше, че много късно е научил за пребиваването на толкова високия гост, че ако не е била неговата, на министъра, досадна неосведоменост, колегата би могъл да види и научи тук многократно повече“ (Шелест, И. „С крыла на крыло“. М., Молодая гвардия, 1977, с. 140–143).

За какво са ни плащове? За какво са ни кинжали? Колегата би могъл да види и да научи многократно повече!

В „Ледоразбивачът“, без да се впущам в подробности, споменах за произхода на съветските танкове БТ: те били създадени от гениалния американски конструктор Уолтър Кристи. Америка не разбрала своя гений, не го признала и не се възползвала от потресаващите му постижения. Германия проявила изключителен интерес към разработките на бележития танков конструктор, но получила отказ, а съветските другари закупили два танка на Кристи, свалили им кулите и ги прехвърлили в родината на световния пролетариат като селскостопански трактори, след което Съветският съюз пристъпил незабавно към масовото им производство. Кули и ние знаем да правим, на първо време сме използвали американския двигател „Либърти“, после сме намерили дори още по-добър — германския БМВ.

И ето че взема думата американският историк Йосиф Косински („НРС“ от 26 юни 1989 г.) и ме разобличава: „По-нататък следва сякаш взетата от шпионски роман история за това, как танкът на Кристи бил закупен в САЩ и прехвърлен в Съветския съюз с фалшиви документи, в които се водел за селскостопански трактор. Направо не ми се коментира…“

На Косински не му се коментира „шпионската история“, защото читателят и бездруго разбира, че тоя Суворов просто е изсмукал всичко от пръстите си.

А аз в „Ледоразбивачът“ не посочих никакви извори, тъй като тази история е добре известна. Тя е описана преди мен и след мен с всички подробности, известно е дори името на съветския шофьор, който съпровождал „тракторите“ от Ню Йорк до Одеса. Тази история е описана от Джон Милсън в книгата „Russian BT Series“ (Profile. Windsor, 1971), а от Стивън Залога — във великолепната книга „Soviet tanks and combat vehicles of World War II“ (с. 67). В Русия, естествено, за това се знае повече. Блестящият познавач на танковете Игор Шмельов издаде книгата „Танки БТ“: „На Н. М. Тоскин бе възложено да овладее управляването и обслужването на танковете и да ги докара в СССР. Кристи уведомил Държавния департамент, че е продал на «Амторг» два трактора. Разрешението за износ било получено. И на 24 декември 1930 година корабът с танковете напуснал Ню Йорк“ (с. 7).

Ако не вярваме на прекрасните познавачи, нека повярваме на документите. В главния британски танков полигон Бовингтън се намира най-богатият британски танков музей, а в музея е изложено копие от документа за продажбата на „тракторите“ на Съветския съюз. А оригиналите са в танковия музей на Абърдийнския полигон в САЩ — в рамчица под стъкло. Има и пояснение: ние не оценихме Уолтър Кристи, отказахме на германците, а на Сталин продадохме два „трактора“ и Сталин разгърна масовото им производство; в края на XX век окачването на Кристи в съветско изпълнение е най-сигурното и най-разпространеното в света.

Показвам с примери, че страните от Запада са снабдявали Съветския съюз с бомбардировачи и самолетни двигатели от Франция, с танкови двигатели БМВ от Германия, с танкове „Викерс“ и „Карден-Лойд“ от Британия, с танкове „Кристи“ от Америка и всичко това с било представяно като старо желязо или като подчертано мирна продукция, фалшивите документи, с които образците от въоръжението се прехвърляли СССР, били смокиновите листа, с които Западът прикривал позора си.

Хитлер също имал съюзници: Япония, Италия, Румъния, Унгария, Финландия.

Най-главният и най-силният му съюзник била Япония. Но с какво можела да помогне Япония на Хитлер? С нефт ли? Самата Япония се задъхвала от недостиг на нефт. По тази причина японските линейни кораби и самолетоносачи не излизали в морето. Да помогне с други стратегически материали? Но Япония била влязла във войната тъкмо за да си осигури тези материали. Как другояче можела да помогне Япония на Хитлер? Реална възможност: да нападне заедно с Германия Съветския съюз, да отвлече част от съветските сили към Далечния изток. Но Хитлер нападнал, а Япония се въздържала. В най-драматичния момент от войната, когато Хитлер стоял пред стените на Москва, било крайно необходимо да се предотврати прехвърлянето на свежи съветски дивизии от Далечния изток към Москва. За целта Хитлер очаква поне минимална активност от страна на Япония. Но Япония не проявила такава активност срещу съветските граници. Наопаки, Япония разгърнала флота си в срещуположната посока и с внезапния удар от 7 декември 1941 година започнала война срещу САЩ и Британия. В най-важния момент, когато започнал първото успешно съветско контранастъпление край Москва през декември 1941 година, Япония нанесла удар в срещуположната посока — по Пърл Харбър. За Сталин това бил голям подарък — до 7 декември 1941 година той прехвърлял войски от Далечния изток със свито сърце: ами ако японците вземат да ни ударят? Сега вече можел от нищо да не се плаши.

Хитлер, за да подкрепи Япония, в порив на солидарност също обявил война на САЩ. Войната срещу САЩ изобщо не била нужна на Хитлер, а още по-малко му била нужна в момента на разгромяването на германските войски край Москва. Хитлер очаквал взаимност: Германия е обявила война на Америка, а Япония поне формално, от благоприличие — ще обяви война на Съветския съюз. Но японското правителство изказало дълбока благодарност на Хитлер за обявяването на войната срещу САЩ, но не обявило война на Съветския съюз.

Съюзът с Япония нямал положителни последици за Хитлер. Само отрицателни. Крайно отрицателни. Япония практически въвлякла Хитлер във война срещу САЩ. Така че по-добре щяло да бъде, ако Хитлер нямал Япония за съюзническа страна. По-евтино щяло да му излезе.

Още един съюзник — Унгария. Тази страна имала малка добре подготвена армия, но според самия Хитлер (ВИЖ. 1959, кн. 2, с. 79) не можела да бъде добър съюзник на Германия по простата причина, че нямала причини да воюва срещу Съветския съюз. Унгария с по-голямо удоволствие би воювала срещу друг един германски съюзник — срещу Румъния.

Финландия имала малобройна великолепно подготвена армия. Но правителството на Финландия постоянно подчертавало, че води самостоятелна война срещу Съветския съюз и само за връщане на териториите, завзети от Сталин през Зимната война. Генерал-фелдмаршал фон Кайтел на разпита от 17 юни 1945 година заявил, че никога не се е съмнявал в желанието на Финландия да не воюва срещу Съветския съюз и при първата възможност да започне преговори с него. Хитлер според Кайтел бил напълно съгласен с това.

Съюзът с Италия дал отрицателен резултат. С действията си Мусолини въвлякъл Хитлер в изтощителна и безперспективна война на Балканите и в Северна Африка. Генерал-майор В. Ф. фон Мелентин смятал, че „влизането на Италия във войната за нас бе нещастие“ („Танковые сражения 1939–1945 гг“. М., 1957, с. 289). За съюза с Румъния генералът на друго място се е изразил още по-цветисто.

Към Италия като към съюзник лично Хитлер се отнасял с пренебрежение. Ето някои извадки от „Разговори на трапезата“: „Там, където властта е в ръцете на италианците, цари пълен хаос…“ (22 юни 1942 г.). „Те заявиха, че «се намират в състояние на война», но не предприеха никакви военни операции… средният италианец много обича да си похапва хубавичко, но не е никакъв боец…“ (22 юли 1942 г.).

Още по-странен „съюзник“ била Испания, която изпратила една дивизия на съветско-германския фронт, но фактически останала извън Втората световна война. Мнението на Хитлер за Испания и за генерал франко: „По-голямата част от населението са непоправими мързеливци… Смайващо впечатление ми направи гвардейската рота на почетния караул, тъй като пушките на войниците бяха толкова ръждясали, че с тях не може да се произведе нито един изстрел… Крайно затруднително е да се намери в Испания изтъкната личност, която би могла да вкара страната в правия път…“ (7 юли 1942 г.).

В същия дух — за Румъния. Хитлер казвал, че в критична обстановка румънските войски ще се огънат. Това предсказание блестящо се потвърдило край Сталинград.

Кайтел на разпита от 17 юни 1945 г. заявил: „От кампанията от 1942 година и от битката край Сталинград си направих следните изводи: … не бива да се възлагат никакви надежди на съюзническите държави (Румъния, Унгария, Италия и др.).“

Изводът е точен, но трябвало да бъде направен преди Сталинград, а не след него.

И така, нека сравним съюзниците на Сталин и съюзниците на Хитлер и отговорим на въпроса: кой по-добре се е подготвил за войната?

* * *

И най-накрая. Понякога се забравя, че освен САЩ и Британия съюзник на Сталин е била Монголия. Този съюзник, не бързайте да се смеете, бил сравним по важност с Америка. В Монголия има безброй овце. Овчата кожа е стратегически продукт, от който се изработват кожуси. Въпросният стратегически продукт в някои ситуации през войната се ценял по-скъпо от танковете и оръдията. Неговото наличие или отсъствие водело съответно до големи победи или големи поражения. Съюзът с Монголия осигурявал на Сталин изобилие на този продукт.

Такова е положението с кожите и овцете.