Виктор Суворов
Последната република (6)

6

Но и този парад през 1945 година бил необикновен. По-точно казано — странен.

Много странности се насъбрали.

Естествено, това е съвпадение, но сякаш и самото небе въстанало срещу „парада на победата“ от 1945 година. През тоя ден се изсипал незапомнен в Москва проливен дъжд. Провели криво-ляво парада, но манифестацията на трудещите се се наложило да отменят. Прегледах метеорологичните бюлетини за всички дни, когато на Червения площад са провеждани военни паради. И излезе, че такъв проливен дъжд както на 24 юни 1945 година не се е изсипвал никога. Армейски генерал А. Т. Стученко си спомня в мемоарите си: специално за парада му ушили мундир и този мундир станал на нищо и никакво — изкорубило се и набъбнало златното везмо, няма какво да покаже човекът на потомците си („Завидная наша судьба“. М., 1968, с. 265).

Но не само мундирът на армейски генерал Стученко се похабил. Всички ателиета и шивашки фабрики на Москва и околните градове били мобилизирани да изпълнят отговорна правителствена задача: хилядите участници в парада да бъдат облечени с нова, въведена специално за случая униформа. Облекли ги. И всичко било съсипано. Няма какво да се изложи в музеите.

Само че не дъждът развалил празника и не заради лошото време тържественият марш звучел за Сталин като погребален. Имало нещо друго, което карало Сталин да се държи, както се държат всички диктатор след съкрушително поражение.

Сталиновата дъщеря Светлана Йосифовна свидетелства, че след войната Сталин на няколко пъти „смятал да се оттегли от активна дейност“. Ясно е, че това са били празни приказки. Сталин до сетните дни от живота си се вкопчвал във властта, „лекарският процес“ е само далечен отглас от тътена на голямата битка, която ехтяла над кремълските звезди в края на 1952 година. Сталин се борил до сетния си миг. И дори последният му жест на смъртното ложе, според думите на същата тази Светлана Йосифовна, „беше заканителен“. И в момента, когато издъхвал, Сталин се заканвал на съратниците си. Но в такъв случай защо още през 1945 година той е заявявал, че иска „да се оттегли“? Да се оттегли от властта? Доброволно? Да я даде някому?

У нас такова нещо не е ставало. Изобщо не отива на нашите вождове. Особено на другаря Сталин. „Канел се да се оттегли“, а в същото време събирал срещу Жуков, Берия, Серов, Молотов и Ворошилов досиета, с които можел да ги качи на бесилото…

Как да подведем под общ знаменател тези две неща: хем обвинява най-близките си съратници в заговори и шпионаж, подготвя нов разгром в най-горния ешелон, хем заявява, че иска да се оттегли от властта?

Работата е много проста: додават оставка претърпелите поражение. Декларират оставката си не за да се махнат, а за да останат. Заявяват, че искат да се махнат, та подчинените им да ги умоляват да не си отиват. Точно така малките момченца се тръшкат в истерика и сами се наричат отвратителни.

За да им възразят.

Адмиралът на флота на Съветския съюз Н. Г. Кузнецов свидетелства, че Сталин се е държал тъкмо така, и то именно след парада (ВИЖ. 1993, кн. 7, с. 54). Адмиралът разказва, че в стаичката до кремълската стена веднага. След парада се събрали само онези, които били допуснати в най-тесния кръг: членовете на Политбюро и маршалите. Тогава именно Сталин декларирал намерението си „да се оттегли“.

Ясно е, че всички един през друг започнали да разубеждават другаря Сталин, да го молят да не си отива.

За да успокоят Сталин, два дена по-късно, на 2 юни, бил подписан указ за въвеждането на най-високо военно звание — генералисимус на Съветския съюз, а на 27 юни това звание било дадено на Сталин. Същия ден му дали званието герой на Съветския съюз и го наградили с втори орден „Победа“.

Само че другарят Сталин се отнасял много странно към всички тези звания и награди.