Виктор Суворов
Последната република (4)

4

Второто „обяснение“ е: хората толкова обичали Жуков, ама толкова го обичали, че Сталин отстъпил на Жуков почетното право.

Тази версия има вариант: Жуков бил толкова велик пълководец, ама толкова велик, че Сталин признал неговото превъзходство и…

Някой си Карем Раш на страниците на „Военно-исторический журнал“ е изразил това по следния начин: „… Но Сталин усетил неговата първородна жизнена сила и му отстъпил Парада от 1945 година“ (1989, кн. 8, с. 7).

И тоя път — достойно обяснение.

Ама и в другаря Фрунзе другарят Сталин усеща, първородната жизнена сила. И наредил да заколя другаря Фрунзе.

Излишък на първородна сила явно се усещал и в другаря Тухачевски. Знаем какво му се случило на другаря Тухачевски.

А в другаря Троцки първородната жизнена сила направо кипяла. И какво сега, мястото си ли да му отстъпи? Друг път: другаря Троцки го халосали по главата с алпийски пикел…

През войната Жуков бил нужен на Сталин, а след войната — за какво му е?

И с народната любов не можели да възникнат проблеми. Нашият народ обича оногова, когото му заповядат. Например другарят Берия също беше горещо обичан от нашия народ. Ще посмее ли някой да каже, че сме обичали по-малко Лаврентий Павлович? А преди това нашият народ до пълно безумие обичал другаря Ежов. И Киров страхотно го обичали. А Тухачевски го обичаха два пъти. Първия път го обичали по заповед. После на другаря Тухачевски му теглили куршума и заповядали да го разлюбят. А после дойде нова заповед да го обичат. И го обичат. И на никого не можеш да обясниш, че Тухачевски е бил палач и убиец, а във въпросите на стратегията се ориентирал зле, по-точно казано — изобщо не се ориентирал. За да разберете това, е достатъчно просто да прочетете двата тома „съчинения“ на въпросния Глупачевски. Но томовете му никой не ги чете. Обичат го, без да го четат. Опитай се да кажеш на някого, че Тухачевски е бил авантюрист, кариерист и пъзльо, че „гениалните“ му произведения ставали само за помагало в часовете по политпросвета, а по-висока стойност нито са имали, нито имат, че неговите предложения за превъоръжаване на армията са бабини деветини. Кажи такова нещо — ще ти прегризат гърлото, защото го обичат.

Така че ние обичаме оногова, когото ни заповядат, и силата на нашата любов се диктува централизирано — властната ръка всеки момент може да понамали или да увеличи народната любов.

Не знам колко народът е обичал Жуков, но е година след парада Сталин лашнал народния любимец да командва провинциален окръг в Одеса, а после с по-далеч — отвъд Урал, и го държал там без намерение да го пусне. Така че докато Сталин бил на власт Жуков кротувал в уралското си заточение като бълха в гащи. И народът не въстанал. А причина за изпадането на Жуков в немилост било тъкмо нежеланието на Сталин да дели славата с най-близките си помощници от войната. И се озовал в дранголника командващият ВВС главен маршал на авиацията А. А. Новиков. Бил изправен пред скалъпен „съд на честта“, разжалван и понижен в длъжност наркомът на ВМФ Н. Кузнецов, хвръкнали от постовете си командващи артилерията на Червената армия главен маршал на артилерията Н. Н. Воронов и още мнозина. Само че генералските рамене хвърчали не само пагони, а и глави… След войната били посечени С. А. Худяков, Г. И. Кулик, М. Н. Гордов, Ф. Т. Рибалченко и други. Жуков бил свален с формулировката: „… загубил всякаква скромност… си, приписвал разработването и провеждането на всички основни операции, включително и на операции, към които не е имал никакво отношение“. Лично Сталин сложил подписа си под нея (заповед на Министерството на въоръжените сили на Съюза на ССР №009 от 9 юни 1946 г. ВИЖ. 1993, кн. 5, с. 27).

И работата далеч не свършила с това. Другаря Сталин кроял нови планове. Ето разказа на генерал-лейтенант К. С. Телегин, който изкарал рамо до рамо с Жуков почти цялата война: „Бях арестуван без прокурорско нареждане и докаран в Москва, във вътрешния затвор на Министерството на държавната сигурност. Тук ми смъкнаха дрехите, часовника и т.н. и ме облякоха с дрипава, вмирисана войнишка униформа изкъртиха ми златните коронки заедно със зъбите… Псуваха ме и се гавреха с мен, следователите и ръководството на МДС искаха да дам показания за «заговора», който уж бил възглавяван от Г. К. Жуков, И. А. Серов и от мен, като ми намекваха, че и те са арестувани… изскубваха ми парчета месо (белезите по тялото ми са доказателство за това)… блъскаха главата ми в стената… не можех да седя, в продължение на половин година можех само да стоя коленичил до стената подпрял глава в нея… Чак забравих, че имам семейство, забравих имената на децата си и на жена си…“ И т.н.

Тези показания видяха бял свят неотдавна и многократно бяха публикувани, например в „Огоньок“ Между другото, това не са спомени, а показания пред прокурора след смъртта на Сталин и освобождаването на арестувания. Това е документ. Но става дума не за Телегин и другите генерали, а за Жуков, който също не си поплювал. Просто Жуков го спасила солидарността на другите маршали, които били извлекли поука от опита на предшествениците си и разбирали днес Телегин, утре Жуков, а след това?…

Така че вариантът с „първородната жизнена сила“ не минава.

И за народната любов не звучи много убедително, фронтоваците са на друго мнение за Жуков. Имам предвид не онези фронтоваци, на които им раздавали ордени по заградителните отряди, а осакатените, които след войната били изпратени да чакат сетните си дни на остров Валаам в Чудското езеро. Тях, останалите без ръце и крака, ги държали по̀ настрана, за да не загрозяват столичните гари. Та тия фронтоваци били на друго мнение: появи ли се Жуков, значи ще има настъпление и ще останат живи само онези, които загубят крак или ръка.

А останалите ще измрат.

Но дори ако народът наистина обичал Жуков до самозабрава, другарят Сталин е трябвало не да му отстъпва мястото си, а да се погрижи през последните дни от Берлинското сражение Жуков да загине геройски, затрупан от стена на рухваща къща, или да се „застреля“ като Орджоникидзе. От преумора. Или просто да изчезне, както изчезнал любимецът на народа Николай Иванович Ежов, след като приключил мисията си. Къде го тоя наш всенароден любимец? Няма го и толкоз. На никого през ум не му минало да го търси.

Нека не забравяме, че Сталин е бил ревнив. На популярните личности все им се случвали какви ли не неприятности: едни ги прегазвал автомобил, на други им падала тухла на главата, трети случайно хлътвали право в мазето на Лубянка.

Много странно е това обяснение — за всенародната любов. Руският цар Пьотър Алексеевич разбил главния си враг Карл XII край Полтава и организирал парад на своите войски. Можем ли да си представим, че Петър I ще каже: „Виж какво, Алексашка Меншиков, теб те обичат, ама страхотно те обичат, такава първородна сила ври в теб, я иди да приемеш парада вместо мен, да се покиприш, а аз ще стоя отстрани и ще гледам.“

Можело ли е да стане такова нещо?

Не е можело. НЕ Е МОЖЕЛО.

И още един довод против народната любов: самият Жуков от ранни младини служел в армията и инстинктивно усещал — не може дежурният по рота да рапортува на заместник-командира на ротата, ако до него стои самият ротен. НЕ МОЖЕ. И затова самият Жуков не претендирал за голямата чест да приеме Парада на победата. И затова самият Жуков казал на Сталин право в очите, че парада трябва да приеме Сталин като Върховен главнокомандващ — това е не само негово право, а и задължение, от чието изпълнение Сталин не бива да се измъква. И целият народ жадувал да види Сталин както триумфатор. Не Жуков. Дума да не става.