Виктор Суворов
Последната република (35)

4

Сталин знаел: може да се похарчат за издръжката на братските комунистически партии сума милиони долари, марки, франкове и фунтове, сума тонове злато, но в никоя страна никоя комунистическа партия никога няма да вземе властта по законен път. „Опитът от последните двайсет години показва, че в мирно време е невъзможно да имаме в Европа комунистическо движение, силно до такава степен, че болшевишката партия да може да вземе властта. Диктатурата на тази партия става възможна само в резултат от голяма война.“ Това го е казал другарят Сталин на 19 август 1939 година в извънредно поверителна реч, която си оставаше такава до 1994 година. Това било казано тъкмо в момента, когато Сталин отворил шлюзовете на Втората световна война.

Сталин знаел, че комунистите ще дойдат на власт само в резултат от война, затова подготвял войната и комунистите.

Още през двайсетте години в Москва била създадена специална школа на Коминтерна. А освен нея — школата „Ленин“. В тези школи подготвяли агентура за събаряне на съществуващата власт във всички страни по света, до Аржентина и Бразилия включително, и вождове на пролетариата за всички страни по света. Още през двайсетте години Коминтернът ковял кадри, които трябвало да възглавят парламентите и правителствата на новите съветски републики, включително и на най-последната република.

Ето един пример: Ерих Милке, два пъти герой на ГДР, член на Политбюро, армейски генерал, министър на държавната сигурност на ГДР. А откъде се е взел той? От школата на Коминтерна. Ерих Милке германската полиция го издирвала още преди Хитлер да дойде на власт. „Красная звезда“ (от 27 декември 1987 г.): „През лятото на 1931 година положението на Милке станало небезопасно, възникнала заплаха да го арестуват.“ „Красная звезда“ не се впуща в подробности и няма да умуваме с какво ли другарят Милке е ядосал властите, но нека си припомним, че Германия през 1931 година е била извънредно свободна страна, с мощни проблясъци на нестабилност и дори на анархия. Току-тъй, само за комунистическа пропаганда, не вкарвали в затвора. Другарят Милке трябва да е направил някаква доста сериозна беля. „Красная звезда“ мимоходом споменава и за задочна смъртна присъда, макар че по Хитлерово време Милке не се е появявал в Германия.

За другари като Милке вратите на столицата на световния пролетариат били широко отворени. Милке се спасява от преследването в Съветския съюз, постъпва в школата на Коминтерна, после — в школата „Ленин“. На какво са го учили в тия школи, не знам, но през 1939–1940 година Ерих Милке е на нелегална работа в Белгия. След това в животописа му се появява мъглява празнота, а след 1945 година Ерих Милке изгражда щастливия живот в редиците на сътрудниците на съответните органи в Източна Германия. За 12 години се издига до поста министър на държавната сигурност, на който остава повече от трийсет години.

Пустите школи на Коминтерна, каква подготовка са давали!

По-нататък, естествено, се редят красиви думи за доблестния антифашист. Милке може и да е бил антифашист, но за да се бори срещу фашистките концлагери, далеч не му се е налагало да забягва през 1931 година от Германия, в която концлагери още няма, в Съюза на съветските социалистически републики, където те процъфтявали. Не знам била ли е милата ми родина родина на слоновете, но родина на концлагерите за своите собствени граждани е била. В тази насока първото място никой не може да ни го отнеме. Между другото, германските комунисти не можели да бъдат противници на концлагерите — след разгромяването на фашизма комунистите използвали Хитлеровите концлагери, и то по прякото им предназначение. Антифашистът другарят Милке не може да не е имал лично отношение към тази работа. Другарят Милке и драгите другари се борели не срещу концлагерите, а за това концлагерите да съществуват не под червеното фашистко знаме, а под червеното комунистическо. Те се борели, за да станат коменданти на тези лагери.

Съдбата на Ерих Милке е само един пример за това, че германските комунисти смятали за своя родина далеч не Германия, а Съветския съюз, служели му и му се подчинявали. „Красная звезда“ съобщава именно така: „Той нарича страната на Ленин своя втора родина.“

Още един пример. Този път не за незнайния през предвоенните години Ерих Милке, а за най-известния германски комунист, за най-главния. Главатарят на германските комунисти Ернст Телман прекарвал доста време в Съветския съюз, ходел със съветска военна униформа: „На трибуната се появи другарят Телман с червеноармейски шинел и шлем с червена звезда“ („Красная армия“, 9 декември 1926 г.).

Това е доста интересно: Съветският съюз е провъзгласил за своя цел унищожаването на законните правителства в цял свят, включително (и преди всичко) в Германия, а ръководителят на една от германските политически партии ходи с военната униформа на противника.

Червената армия никога не е крила своето главно и единствено предназначение: „Болшевишката си мисия Червената армия ще смята за изпълнена, когато завладеем земното кълбо.“ Това го е изрекъл началникът на Политуправлението на Работническо-селската червена армия армейски комисар първи ранг другарят Ян Гамарник пред актива на Наркомата на отбраната на 15 март 1937 година. И когато ни казват, че историята е отпуснала на комунистите малко време, ще им възразим — твърде много им е отпуснала. Ако страната се е готвела за отблъскване на агресия, времето щяло да стигне, просто под ръководството на другаря Сталин страната се готвела за изпълняване на други задачи. И тези задачи още от първия ден на съществуването на комунистическата диктатура открито се повтаряли на всички равнища и най-често — в Коминтерна, където заседавали какви ли не белакуновци, пламенни долореси и телмановци, обути със съветски генералски ботуши.

Учудващо е, но тъкмо по времето, когато другарят Телман заседавал в Москва, съвсем наблизо в тайната танкова школа край Казан другарят Сталин подготвял бъдещите германски танкови командири. А с каква ли униформа са ходели те? Няма как да са ходели с тяхната си, с германската! Разбира се, че не. Те също ходели с нашата родна червеноармейска униформа, само че без червените звезди (ВИЖ. 1933, кн. 7, с. 42).

Каква мътилка е историята!

Повтарям мисълта си: вилхелмпиковци, отогротеволовци, улбрихтовци и телмановци били свои момчета, те папкали и слушкали. Живеели си щастливо в страната на концлагерите, курварували по кримските курорти и пет пари не давали за това, че Украйна яде кората на дърветата, а донските казаци — чорба от жаби, докато житото на Украйна, нейните сланина и водка отивали за издръжка на световното комунистическо движение. Другарите коминтерновци ги подготвяли за министри на държавната сигурност в новоприсъединените братски републики и в същото време подготвяли германските танкисти, на които им било писано да съкрушат Европа. На пръв поглед — парадокс, на втори — стоманена логика.