Виктор Суворов
Последната република (5)

5

А може пък Сталин да не е обичал славата и почестите?

Тъкмо наопаки. Доста ги е обичал. И медалите се сечели с профила на Сталин: няма Жуков да изтипосват на медал я!

С една дума, и двете „обяснения“ нищо не обясняват. И затова се видях принуден да търся трето. Можете да се съгласите с мен, можете и да не се съгласите. Но аз ще си кажа мнението.

Парадът на победата бил за Сталин парад на пировата победа, тоест на победа, която е равна на поражение. Вече сме свикнали да празнуваме така наречения „ден на победата“, но е редно да си спомним, че по Сталиново време нямаше такъв празник. Първи май — да. Тогава празнувахме Първи май — деня за преглед на силите на световния пролетариат, деня за проверка на готовността за Световната революция. Първи май беше празничен ден, през този ден хората не работеха, през този ден на Червения площад ехтяха военни паради и демонстрантите огласяваха с радостни вопли площадите и улиците. Съвсем като в Хитлерова Германия: Хитлер бил социалист също като Ленин и Сталин, празнувал Първи май и германският пролетариат по Хитлерово време се струпвал на манифестации със същите червени знамена като нашия народ.

Една пикантна подробност: най-тържествените празници в Съветския съюз били 7 и 8 ноември, в хитлеристка Германия — 8 и 9 ноември. Основните фашистки празници имали същия корен, произходът им е пряко свързан с годишнината на нашата така наречена „велика октомврийска социалистическа революция“. Но за това ще стане дума по-нататък.

А сега да си дойдем на думата: по Сталиново време не бил въведен никакъв „ден на победата“. Първата годишнина от разгромяването на Германия — 9 май 1946 година — е обикновен ден като останалите. И май 1947 година е обикновен ден. И всички останали юбилеи. Ако денят се случел неделен, хората не отивали на работа, ако бил делничен — бачкали.

Нямало какво да празнуват.

Първия след смъртта на Сталин Първи май 1953 година празнували както е редно: с грохот на танкови колони и радостни вопли. А 9 май бил делничен ден. Без танкове, без грохот, без духови оркестри и манифестации. На Сталиновите съратници Молотов, Маленков, Берия, Каганович и Булганин и през ум не им минавало да празнуват нещо през тоя ден.

И ето го 9 май 1955 година. Десет години! Сталин го няма, но са живи легендарните маршали: Жуков, Конев, Рокосовски, Василевски, Малиновски… И не просто живи — а на бойните си постове! Защо да не направят един празник?! Да изкарат танкове на площада, да замрежат небето със самолети…

Да, ама не.

Не го отпразнували. Не тържествували. Не заплашили враговете с танкове. Не насекли юбилейни медали.

И 15-ата годишнина също премина скромно. Без тържества.

И чак след като нашият скъп Никита Сергеевич Хрушчов, последният мохикан от сталинското Политбюро, бе свален от власт, решиха да направят „ден на победата“ държавен празник. Едва оттогава денят 9 май стана неработен. Това бе въведено по времето на Брежнев.

Леонид Илич много си падаше по ордените, званията, титлите и тържествата. Сталин имал една звездичка на герой на Съветския съюз. Получил я за войната, но не я носел. А Брежнев сам се закичи с четири пъти повече. И с всичките — през мирно време. Брежнев си даде маршалско звание и в противоречие със статута се награди с най-високия военен орден „Победа“. Този, меко казано, безочлив човек жадуваше за победи и тържества. Той именно въведе „деня на победата“ като държавен празник и неработен ден. Въведе го едва след като всички членове на сталинското Политбюро и почти всички маршали от времето на войната бяха починали или пенсионирани.

А докато бил жив Сталин, докато на власт били неговите съратници и маршали, за никакъв празник на победата изобщо не ставало дума.

Нагласили веднъж „празник на победата“ през 1945 година — и стига толкоз.