Виктор Суворов
Последната република (66)

6

А аз въвеждам сведения, че светлото време през декември е съвсем малко. В четири часа следобед се мръква. А по-нататък, по към север денят е още по-къс или изобщо няма никакъв ден.

Въвеждам сведения за горите: височината на дърветата, средното разстояние между дънерите, дебелината на дънерите. И отговорът е същият — тук не може да се настъпва.

В горите танковете нямат работа, в горите огънят на артилерията не може да се коригира. Гора. Непроходима гора. Тайга. Линията на хоризонта липсва. Артилерийският наблюдател не вижда къде падат снарядите: над главата му свири, вие, а къде пада — не е ясно. А от батареята му крещят по телефона: къс ли беше, дълъг ли беше? Дявол го знае! Експлозиите могат да се видят само от полянката, върху която падат снарядите. А финландската артилерия открай време си е по тези места. Всяка батарея години наред в мирно време е извършвала престрелка на рубежите; мерачите, коректировачите, командирите знаят данните за стрелбата наизуст.

И тъй, нашата артилерия малко ни помага, танковете са безполезни, не е за танкове тая местност, авиацията отгоре също нищо не вижда. Учебникът по тактика казва: „Отвисоко гората се възприема като еднообразна повърхност, войски могат да бъдат открити в гора само в изключителни случаи.“ В нормални условия войски в гора не могат да се различат. А в случая няма какво да различаваш — те не са в гората, а под снега, под земята. И в светло време пушекът от печките им може да се наблюдава само там, където те поискат да го демонстрират в лъжливите отбранителни райони. Пък и къде го това светло време?

А настъпващият не може да се зарови в земята, тъй като през декември във Финландия земята кажи-речи не се различава по твърдост от гранита. И ранените можеш да не ги мъкнеш до лазарета — на тоя студ дори при малка загуба на кръв раненият замръзва.

Излагам всичко това на компютъра.

Компютърът не ще и да го чуе, операторите ме хокат. Карахме се, карахме се, решихме да направим компромис: температура изобщо не е имало, сняг не е имало, не е имало блата и гори, денят никога не се е свършвал. Решихме да воюваме така, че природата да не ни пречи да настъпваме. Предположихме, че препятствията могат да са само взривни и невзривни, противопехотни и противотанкови и че има отбранителни съоръжения. Въвеждам плътността на минирането. Въвеждам сведенията за ивицата на загражденията — дълбочина от 15 до 60 километра: минни полета, ескарпи, контраескарпи, повалени дървета, в непроходимите вековни елови гори — тесни коридори в снега. (Бяхме се разбрали, че сняг няма, но коридорите си останаха, невъзможно е да се отбиеш от тях: срещне ли танкова колона наша лека кола — трябва да я прегази. Иначе няма как.) Изкуствените препятствия са вписани в местността, а местността е прорязана от ручеи и рекички със стръмни брегове. Бреговете са ескарпирани. Всички мостове са хвърлени във въздуха. Всички подходи към мостовете са минирани, всичките се прострелват от снайперисти. След това започва главната полоса на отбраната с дълбочина 7–12 километра. Но това ми е известно сега, а тогава на съветското командване то не е било известно, както и очертанието на отбранителната линия. Зад главната полоса — отново заграждения и още една отбранителна полоса, и пак минни полета, заграждения и още една отбранителна полоса.

— А какъв е бетонът? — интересува се компютърът.

Отговарям: цимент марка „600“, арматурата е стоманена, 95 килограма арматура на кубически метър бетон.

„Я да го видим сега тоя многознайко — викам си аз, — хубава задачка му предложих, има да мисли три дена.“ Но сгреших. Компютърът отговори бързо и решително: направление на главния удар Линтула-Виипури; преди настъплението — огнева подготовка: първи въздушен удар, епицентър Канелярви, еквивалент 50 килотона, височина 300; втори въздушен взрив, епицентър — Лоунатиоки, еквивалент… трети взрив… четвърти.

Казвам на операторите: стоп, дайте заден ход!

— Без ядрено оръжие не може ли?

— Не може — отговаря компютърът. БЕЗ ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ Е НЕВЪЗМОЖНО.

Ако ще да си гений, ако ще да разполагаш с невъобразимо мощен компютър, отговорът е все същият: без ядрено оръжие не може. НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА ГО ПОСТИГНЕ!

Изводът е: Пробивайки „Линията Манерхайм“, Червената армия извършила нещо невъзможно. Четворно невъзможно. Такова нещо било възможно само у нас. И само по времето на другаря Сталин. И само след голямото прочистване на армията: не се ли изпълня заповедта — разстрел на място. Като разстрела на командния състав на 44-та пехотна дивизия пред строя й.

През цялата Първа световна война нито германците, нито британците, нито французите не могли нито веднъж да пробият фронта на отбраната на противника. Изключение била само Руската армия. През цялата Първа световна война имало само една операция чието наименование произхожда не от местността, а от името на пълководеца — генерала от кавалерията Алексей Алексеевич Брусилов — Брусиловият пробив.

Ако една армия реши да се отбранява, ако се зарови в земята, тоест ако изкопае траншеи и окопи, ако построи блиндажи, ако се загради с телени мрежи, никой не е съумявал да пробие отбранителната й линия дори след многомесечна артилерийска подготовка, многократна обработка с отровни газове и многобройни атаки на пехотата.

А ако полевата отбрана на пехотата бъде подсилена с дълговременна фортификация, тоест с построени още в мирно време инженерни заграждения: противотанкови ровове, надолби, ескарпи и контраескарпи, железобетонни огневи съоръжения, ако се скрие дълбоко под земята всичко, което може да бъде скрито, то такава отбрана ще е изобщо непристъпна. Точно така смятали военните експерти на Запада, включително и великият Б. Х. Лидъл Харт. Така се смятало до 1940 година, докато Червената армия не доказа обратното.

Пробивът на „Линията Манерхайм“ е първият в историята пример на пробив на дълговременна отбранителна полоса. Едва след като Червената армия извършила във Финландия нещо излизащо извън рамките на въобразимото, експертите започнали да допущат, че пробивът е теоретично възможен.