Виктор Суворов
Последната република (1)

1

24 юни 1945 година.

Червеният площад.

Оркестърът — хиляда и триста фанфари и сто барабана. Тътен и грохот. Най-големият военен парад в историята на човечеството.

В заключителния етап от войната в състава на Червената армия имало десет действащи фронта. Всеки фронт се състои от група армии. Някои фронтове били малки — едва от четири-пет армии, но имало и гигантски като 1-ви Белоруски, в чийто състав влизали дванайсет армии, включително една въздушна и две гвардейски танкови армии.

И всеки от десетте фронта изпратил за парада по един сборен полк — по хиляда най-отличили се войници, сержанти и офицери. Десет фронта — десет сборни полка. Начело на всеки сборен полк — лично командващият фронта и всички командващи армии от съответния фронт, зад тях — знаменосци със знамената на най-отличилите се в боевете полкове, бригади, дивизии и корпуси.

Зад десетте полка — сборен полк от полската войска, полкове от съветския Военноморски флот, от Наркомата на отбраната, по два-три батальона от всяка военна академия, а освен тях — военни училища, войски на НКВД, суворовци и нахимовци, танкове, артилерия, гвардейски минохвъргачки, моторизирана пехота, кавалерия, сапьори, свързочници, десантчици.

И изведнъж оглушителният марш секнал, хвърляйки площада в гробовна, тревожна тишина. Напрегнатата пауза е мъчителна. Но ето че барабанен грохот разпрал тишината и през Червения площад преминал специален батальон с фашистки знамена. Пред мавзолея на Ленин батальонът енергично завил наляво и двеста фашистки знамена били захвърлени на мокрия гранит.

Това бил апотеозът на победата. Големият триумф на съветския народ в най-голямата от всички войни. Той бил очакван от стотици милиони хора. Очаквали го като най-радостен момент в живота си, след който и да умрат, няма да съжаляват. Десетки милиони хора били загинали, без да дочакат великия миг, но вярвайки в неизбежността му. До този миг довел голямата страна Сталин. Вярно, през поражения и катастрофи, през грешки и неправилни решения, през многомилионни жертви и безвъзвратни загуби. Но я водел от поражения към блестящи победи, връх на които било Знамето на победата, побито над райхстага, след това докарано на Московското централно летище и посрещнато от почетен караул. Сега червеното Знаме на победата се рее над площада, а налчетата на руския войнишки ботуш тъпчат мократа коприна на червените фашистки знамена.

Това бил моментът, когато войници плачели и не се срамували от сълзите си. Плачели същите онези войници, които били минали през Брест и Смоленск, Вязма и Харков, Сталинград и пак Харков, Орел и Курск, Харков — за трети път, Севастопол и Новоросийск, през касапницата на Демянския чувал и блокадния глад. Били минали през Минск, Вилнюс, Рига, Талин, Киев, Варшава, Кьонигсберг, Букурещ и Будапеща и най-сетне стигнали до Берлин. Това бил моментът на радостта, която спохожда човек веднъж в живота, и далеч не всекиго.

На пръв поглед в такъв момент хилядите хора на площада, милионите хора по улиците на Москва и десетките милиони в цялата страна и извън границите и можели да бъдат обединени само от общо чувство на облекчение, радост и ликуване. На пръв поглед видялата и патила пехота и оглушалите в боевете артилеристи и много пъти горелите в танковата броня танкисти, и като по чудо оцелелите летци и милионите им съграждани не можели да изпитват никакви други чувства.

Но не.

Имало още едно неясно, но общо за всички чувство на дълбоко разочарование. Имало още нещо, което помрачавало триумфа и го правело непълен. Имало някаква недоловима атмосфера на мъка и неразбиране, която тегнела и над площада, и над Москва, и над цялата страна.

Над ликуващата тълпа, над стройните карета на батальоните, над мавзолея и кремълските звезди като плашещ призрак стоял незададеният от никого въпрос: а защо Парадът на победата не се приема от Върховния главнокомандващ?

Никой не задавал този въпрос гласно, но всеки го бил затаил в душата си. И този незададен от никого въпрос вгорчавал триумфа на победителите.