Виктор Суворов
Последната република (103)

5

Когато не много умните (или не много честни) историци се присмиваха на някои съветски танкове, чийто ресурс бил „едва еди-колко си…“, аз казвах: нека сравним.

Но никой от присмехулниците не бързаше да сравнява… А Хитлер също си имал проблеми. На 29 юни 1941 година в подземния бетонен бункер на Хитлер се провежда съвещание на висшия команден състав. Изминала е първата седмица от войната и се решава принципният въпрос как да бъде използвана тази танкова група. Има два варианта. Първият е: да бъде хвърлена право към Москва. Вторият: първо — към Ленинград и чак след това към Москва. От границата до Москва по права линия има 1000 километра, а ако се удари към Ленинград, а после към Москва, ще станат 1700. И се чуват гласове, че не е зле да се убият две зайчета наведнъж — и Ленинград, и Москва. А други казват: не бива да губим време, трябва да тръгнем право към Москва. Мненията се разделили и в този спор мъдрият генерал-полковник А. Йодл се обажда, че „движението на танковите съединения към Петербург може да надхвърли техния моторесурс“.

Операцията се планира в обстановка, когато силна съпротива на Червената армия не се очаква, лятото е горещо, ако пътищата са лоши, може да се върви просто извън пътищата, тъй като танкът в края на краищата не е измислен за пътища. При скорост 25 км/час разстоянието от 1700 километра може да бъде изминато за 70 ходови часа. Ако се наложи танковете да маневрират, да се отбиват встрани, да се връщат, да отстъпват и пак да вървят напред, то и тогава 100 ходови часа са напълно достатъчни, за да се стигне от границата до Питер, а после до Москва. Но мъдрият генерал проявява безпокойство. А в безпокойството му се проявява знанието. Генералът знае какво представлява истинският танк и го е виждал не само по паради. Затова на него цифрата 40 — 150 часа не е щяла да му се стори смешна. Ако всички германски танкове към 22 юни разполагали с по 150 часа ресурс, изобщо нямало да има проблеми: щели да стигнат до Питер, да го превземат, а след това да стигнат до Москва. Само че германските танкове нямали 150 часа. Очевидно повечето нямали и 100. Оттам идвало безпокойството.

Изтичала втората седмица от войната. На 3 юли 1941-ва генерал Ф. Халдер записал в служебния си дневник: „Кампанията в Русия бе спечелена за 14 дена.“ Същия ден се решава въпросът накъде да бъде насочена 2-ра танкова група от района на Смоленск. Обсъждат се две възможности: Смоленск — Харков 744 км, и Смоленск — Азовско море — 1150 км. Още няма нито кал, нито сняг, нито студ, съпротива на Червената армия не се предвижда: германското ръководство вече било решило, че войната е спечелена. Трябва просто да се извърши марш с танкови колони, на които, както се предполага, никой няма да им пречи. Но възниква въпросът ще стигне ли ресурсът на танковете. Танковете воюват вече две седмици, танковете вече са силно износени, а до Харков при скорост 25 км/час трябват 30 часа ходово време. Генералите, които разбират от танкове, изказват напълно обосновани опасения: ще стигнат ли ресурсите? А Азовско море е дори още по-далеч — на 40–45 часа.

Комунистическите историци се смеят на малкия ресурс на някои „остарели“ съветски танкове. Но хората, които планирали и водели войната, не се присмивали на ресурс от 30, 40, 45 часа. Недостигът или наличието на такъв ресурс означавали победа във войната или поражение.